Свободата днес и тук 24 Юни 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Берлинале 2013: Зад и пред пердето…

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Милен Радев, http://de-zorata.de

Има филми на един фестивал, след които повечето останало, което си видял, ти се струва лековато, без значение, да не кажа, излишно.

Такива мисли ме пронизваха завчера докато гледах изнесения нелегално от Иран филм на големия режисьор, лауреат на всички значими световни конкурси, а днешен пленник на техеранския режим на аятоласите Джафар Панахи.

Пред ексзистенциалната наситеност и концентрираната като стиснат юмрук сила на неговия Pardé („Перде“) широко обсъждани и хвалени конкурсни заглавия от Франция, Америка или Германия ми се струват сега бъбриви и пренебрежими.

Джафар Панахи бе осъден преди две години от т.н. „Революционен съд“ на 6 години затвор и 20 години забрана да снима филми заради работата му като режисьор, заради анти-ислямистките му позиции и заради ангажимента му да документира масовите протести през 2009 г. срещу преизбирането на Ахмадинеджат за президент.

От тогава той е оставен само временно на „свобода“, няма право да напуска страната и е следен почти непрекъснато от службите на режима. На Берлинале 2011 Панахи бе председател на журито, но така и не получи право да дойде в Берлин. Тази година Федералното правителство е правило преки постъпки в Техеран за да му се разреши да пътува, но без резултат.

„Перде“ е уникално свидетелство за несломимия дух на този необикновен човек и за отказа му да се подчини на диктатурата. Не ми е познат друг случай, когато режисьор, обречен на бездействие и с отнети права в своята страна изпраща в свободния свят такова мощно и вълнуващо свидетелство на истински творец.

Филмът „Перде“ е камерен. Участват само шепа актьори и е сниман само във или от прозорците на вила досами брега на Каспийско море.

Основни действащи лица са мъж на средна възраст (писател? сценарист?, във всички случаи – творец) и млада девойка от светски тип, очевидно една от протестиращите срещу и преследваните от режима.

В първия кадър през зарешетените прозорци към крайбрежното шосе виждаме мъжа да пристига с такси, да внася крадешком багажа си във вилата, след което спешно да спуска всички пердета и дори да ги подсилва отвътре с плътни черни завеси.

© Berlinale

След това отваря пътната си чанта и от нея изскача малко, симпатично куче, порода „помиярче“, за което някои критици писаха, че заслужава приза за най-добра второстепенна роля…

Мъжът явно трябва да се крие в тази вила на негов приятел. Той не смее да пусне светлина, постоянно се ослушва и е видимо притеснен. Постепенно става ясно, че е побягнал за да спаси кучето си, защото в държавата на победилия ислям кучетата като нечиста раса подлежат на всеобщо изтребление (апропо, някой чул ли е за кампания на Бриджит Бардо в полза на кучетата в Иран?).

В един момент мъжът се сепва от гръмогласен глас и когато припва в гостната вижда, че кучето е стъпило случайно на дистанционното, а по телевизора тъкмо върви новинарска емисия за успехите в унищожаване на кучешката напаст. Сладострастно репортерите показват кървавата вакханалия по улиците на Техеран, а „изпълнителят на второстепенната роля“ ужасено е вторачил поглед в екрана.

Една държава, в която за да запазиш живота на домашното си животно трябва да излезеш в нелегалност…

Девойката се втурва в затворения свят на твореца изневиделица, вероятно през забравената за малко отворена задна врата. Тя е мокра, изтощена, преследвана от милиционерска хайка, чиито гласове и джипове се чуват зад стените на потъналата в мрак вила.

Двамата съжителстват трудно, тя пречи на опитите му да се усамоти и концентрира, да пише и мисли. Той пък й се струва прекалено умерен, оттеглен в себе си, съзерцателен. Конфликтът нараства, девойката, склонна към самоубийство, предрича и на мъжа, че и за него друг изход няма. Постепенно реалното повествование започва да изтънява, наслагват се елементи на фикция, на втори, имагинерен пласт…

Докато внезапно, най-делово и небрежно отдясно в кадъра влиза самият режисьор Джафар Панахи и без големи церемонни си сварява чай на котлона. Моментът е вълнуващ (поне за Вашия рецензент). В едно неотдавнашно интервю Панахи бе казал „Живея само когато мога да правя филми“. Пред очите ни е човек, който се опитва да живее, рискувайки по този начин и малкото оставаща му свобода.

Режисьорът не се „засича“ със своите герои, но те коментират зад кадър него и действията му. Той се настанява във вилата си, идват му дори на гости съседи, които се грижат в негово отсъствие за дома. С безмълвна изненада установява материални следи от присъствието на двамата пришълци, отдава се на размисъл и ням диалог с тях.

Реалността и светът на въображението се преплитат – мъжът и девойката са очевидно негови герои, които обаче същевременно създават нова действителност и сами въздействат, променят своя създател. В техните действия той „изпробва“ и реализира свои мисли, отхвърля варианти на поведение, търси изход от една обща ситуация, която изглежда безизходна.

Камерата нито в един момент не напуска стените на вилата. Само през големите прозорци на горния етаж тя ни доближава до морските вълни, сред които в един момент навлиза и дори изчезва в дълбините девойката. По-късно самият Панахи опитва този изход, но не го довежда до край. Част от последната трета на филма се състои от кадри, заснети от двамата „гости“ със смартфон, който Панахи намира във вилата, по-късно го виждаме него самия заедно с малък екип да снима точно тези сцени…

Потискащата сила на диктатурата навлиза почти материално и в този затворен и сякаш не коментиращ външната действителност свят. Страшното впечатление, което филмът оставя се дължи на постоянното съзнание, че имагинерният сюжет пред очите ни е жестока реалност за създателите му, че Джафар Панахи не измисля, а просто разказва това, с което е принуден да живее всекидневно. Докато зрителите му в Берлин водят своя повече или по-малко свободен, маркиран от дилемата да се избира между еспресо и капучино живот.

Тъй като все пак не ме напуска надеждата, че и филм като този може да стигне до българските зрители, няма да навлизам нито в повече подробности от сюжета, нито ще описвам финалната сцена. Ще кажа само, че в самия край на Панахи се удава с един минимален жест да отхвърли всякакви съмнения, че отчаянието би могло да го разколебае или дори да го спре да живее…


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional