Берлинале 2013: Сразени от прогреса

Носят се слухове, че Милен Радев гледал и се възхищавал само от филми за концлагери, заеврейски страдания и болшевишки злосторства.

Някои от тези слухове са доста преувеличени.

Доказателството е налице: вчера, на последния денот Берлинале, пишещият тези редове преживя сензационен, почти с нищо несравним възторг.

И той не се случи при гледането на някоя реакционна кинотворба на отречен от бодрия марш на живота маргинал, а на прожекцията на възможно най-масов и банален анимационен филм с големооки тантурести човечета, с падания в бездънни пропасти и главоломни катерения по отвесни скали, с преследвания от фантасмагорични саблезъби тигри и летящи хищници…

Извън конкуренцията за наградите, на Берлинале бе показан новият филм на компанията Dreamworks „The Croods“ (нещо като „Семейство Баятови“).

Припнахме да не го пропуснем.

Още на вратата ни изненадаха с връчването на по едни очила с интелектуални рамки „á ла Вим Вендерс“, които категорично отказахме да приемем. Отвърнаха ни, че ставало дума за „3D филм“. Не дадохме да се разбере, че досега по идеологически съображения сме се отказвали от гледането на триизмерни филми и гръмогласно отвърнахме в стил ранния бай Ганю, да не ни мислят, че ний и така сме си добре, можем да си гледаме и през собствените очилца.

Милата девойка на входа не дава мира: „Няма да изпитате много радост, майн хер – казва – ако гледате филма без нашите очила!“… Хай да му се не види макар?!… Мислихме, сукахме, пък ги взехме (хелбетя, пари не искаха за тях!).

И да си призная, никак не съжалихме!

Още с първите кадри се почувствахме като онези допотопни зрители в киното на братя Люмиер, побягнали в ужас от връхлитащия ги от екрана влак. Добре, че в случая ставаше дума само за жар и искри от лумналия във филма огън, които внезапно затанцуваха досами лицата ни, та се разминахме само с духане и размахване на шапката да ги загасим…

Оттук нататък решихме да се вземем в ръце и да не позволяваме на нищо, стоварващо се от екрана върху нас, да ни смути или смути. Лесно казано, трудно изпълнимо.

Ненужно е да се описва тук сюжетът или героите. Не е там работата (макар че образите им, пък и гласовете – на актьори като Никълъс Кейдж и Ема Стоун например – остават задълго буквално врязани в паметта). Просто при „Croods“ става дума за визуално преживяване от съвсем нов тип (и съм сигурен, че това не важи само за стачкоизменници от „анти-3D-съюза“ като мен). Възможностите на днешната анимация вече правят дори вчерашната сензация като „Ледена епоха“ да изглежда безнадеждно увехнала…

В „Croods“ с почти лекомислено разхищение се сипят идея след идея, виц, след виц, рушат се и се създават фантастични (триимзмерни!) светове, стремително се търчи, фучи, пада, става и оцелява. Един истински семеен филм, филм за много млади и за много стари, който дълго ще съпровожда и действителността, и сънищата ви.

А когато тази сутрин, едва разлепил очи видях тази гледка, спряла точно под прозореца ми, разбрах, че кой знае защо се налага да споделя преживяното и с читателите…