100 хиляди излязоха на улицата. И сега какво?

Супер. 100000 на улицата. Браво. Революция. Прекрасно. Сваляме тези, избираме следващите. Вдигаме пенсиите два пъти, минималната – три пъти; сваляме тока и водата четири пъти; одържавяваме енергийната система и големите предприятия. Пропуснах ли нещо от исканията до тук? Аз имам обаче други въпроси, пък ако щете се сърдете.

Колко недоволни българи са чели законопроектите за изборната система, за либерализацията на енергийния пазар или за бюджета? Колко следят какви поръчки се дават, колко пари се харчат от администрацията? Хайде нещо по-лесно тогава – колко внимават собствената им община какво прави с устройствения план, пътища, такси и прочие преди да влязат в сила? Има и закони, които се прекарват тихомълком, но повечето са публични доста преди да влязат за гласуване.

Искаме публичност, отчетност и прозрачност. В стъклени сгради с микрофони във всяка стая да ги сложим, никакъв ефект няма да има, ако не се внимава. Учудващо много неща ще намерите в мрежата. Почти никой не го гледа. Искаме електронно управление със сложни електронни услуги даващи достъп до всеки аспект от работата ни с държавната машина.

В същото време мнозинството от населението изглежда не може да разбере една проста фактура за ток, да подаде данъците си навреме през интернет или дори да оправи настройките си за сигурност във Facebook. Проблемът не е само в държавата май.

Кризата като болест. Изборите като лек

А иначе държавата си е болна и това е видно. Болна е отдавна. Българите обаче не обичаме да се лекуваме. Не обичаме и да ходим на лекар. Може би затова имаме сред най-високата смъртност от сърдечни проблеми. Ходим чак като е късно, но не и след като сме напсували добре лекаря, че не ни е оправил предишния път. Нищо, че от години не сме му виждали очите, че не сме си взимали лекарствата и че не сме спазвали едно предписание.

Добре, че поне ходим по задължение на преглед веднъж на високосна. Освен, разбира се, ако не ни прилошее междувременно – тогава влитаме псувайки в кабинета му крещейки защо през ония ден преди 3 години не ни е оправил.

Надявам се, че виждате аналогията с изборите. Както при всяка болест, последващото лечение и превенцията са най-важни. У нас липсват, защото почти никой не си прави труда да внимава. Друг е въпросът дали лекарят е добър и съвестен. Ако преходът ни е показал нещо до сега, то е, че политиците са еднакви. Има значение кой е на власт до толкова, до колкото ще си спестяваме работа за последващ контрол. Сега обаче си спестяваме всичкия.

Предизборни хиперболи

Един интересен страничен ефект от всичко това е фатализма на политическите послания. Обществото до такава степен е претръпнало от проблеми, че не му се занимава. Всеки си има достатъчно свои, нали? За да се привлече вниманието към дадена тема се стига до преекспониране и драматизиране.

Държавата е заплашена, избиват децата ни, ограбват бюджета, изтребват рибата, изгарят горите ни, мутри завземат държавата. Използването на хиперболи постига целта си понякога, но следата, която оставя обаче е допълнително притъпяване на сетивата.

Истинските проблеми, които имаме в момента, не са тези, решенията на които ще открием в цитатите на Ботев и Левски. Разбирането им изисква както добро образование, така и доста четене и достъп до информация. За съжаление проблемите с енергийната ни система не могат да се изпишат в един tweet или на плакат на протестиращ. За да те разберат протестиращите или гласуващите обаче, трябва да синтезираш едно такова изречение. Иначе никой няма да се мръдне от дивана.

Майстори в този тип говорене са самите политици. Днес видяхме достатъчно опити да се яхне протеста за политически изгоди. Разбира се, медиите изиграха ролята си на глашатаи – или премълчаха всичко, т.е. “проблем няма гледай турски сериали”, или разгласиха въпросните кратки, но безсмислени послания идващи от недоволната с право тълпа.

В никой от случаите не видях призив за мисъл или експертен анализ. Искаме кръв, искаме пари, искаме хап, който да ни направи на момента. Проблемът с “чудотворните хапове” е, че се продават от шарлатани. Не изпитвам симпатии към тези, които се подлъгват към последните.

Арабската есен

Някой наричат скорошните събития “Българската пролет” като аналог на революцията в арабския свят. Това е грешно и късогледо сравнение. Ние имаме това, което те нямаха – възможност за демокрация и свободни медии. Работата е, че не използваме тази система и лостове. Когато не използваме нещо, то ръждясва и загноява, а резултатът е видим.

В Тунис, Ливан и Египет смениха изцяло системата и това трябваше да се случи. Това, което се случва там днес обаче е показателно – революцията не решава проблемите, а подмита старите грешки под килима. Една революция не може да оправи България и добре, че повечето българи го осъзнават.

България не е Тунис, но България не е и Исландия. Мерките, които сработиха там, няма да сработят у нас. Не само защото системата и проблемите й са различни, а защото хората сме други. Ние чакаме някой да дойде да ни оправи, а ако не сработи веднага – вън!

Е, дойдоха, оправиха ни. 100 хиляди излязоха на улицата днес. И сега какво? Самосъжаление колко сме прости, че им се вързваме на ония горе, така ли? И това с какво помага?

От блога на Боян Юруков