КОЛКОТО И ДА Е ДЪЛГА НОЩТА, НАКРАЯ

 –Точно така. След това, пак по негова , Марангозина започнал да изобразява и будителите ни. Между тях на едно дървено пано, нисък релеф (заради което всъщност започнах целия разказ), е изобразен самият Аврам Чальовски.  Като в житийна икона, той е в средата, в медальон, а около медальона – четири сцени от живота му: от 10 до 15-годишен е бил дърварче;  на следващата сцена – кираджия, (значи си е купил конче и каручка), после – овчар с голямо стадо,  а от 30 до 40–бакалин. И едва след 40-те, натрупал капитал при непосилен труд, става фабрикант на захарни изделия. Вижте откога е почнал да работи, да печели, да пести, да прехвърля с ловкост и предприемчивост капиталите си от един бранш в друг. Ето, след Освобождението такива са били пионерите на нашата индустрия! Сега новоизпечените блицбогаташи – бизнесмени с крадени народни пари – чакат да им приемат закон, за да правят дарения. А тъкмо това показва, че в евентуалната им бъдеща "благотворителност" няма да има нищо безкористно – то е пак хитрост, пак спекула, чиста сметка. Като искаш да минеш за толкова голям радетел на културата, дарявай безвъзмездно! В САЩ всички музеи – и експозициите, и самите сгради  са изградени от частни лица и фондации!  И имайте предвид, че става дума за шедьоври:  Ботичели, Рафаело, Леонардо, Рубенс, Рембранд, Ел Греко, Дюрер, Холбайн, Енгр, Дьолакроа, импресионистите и т. н., и т. н., които в наши дни струват милиарди долари... А под много от тях е написано просто: "Анонимно дарение!"

 –Може би защото това е държава, създадена от пионери?

 –Не само до това, а и до морала. И у нас след Освобождението е имало истински пионери, макар и несравнимо по-бедни. Но тогава, както казах, се е създавало, изграждало се е, а сега се руши. Руши се целенасочено и методично, за да се трупа и изнася в чужбина спекулативният капитал на мафиотските образувания. Какъв държавнотворчески, народополезен ефект и благотворителност могат да се очакват при подобен морал?  Вероятно не сте чували за Коджакафалията. От просто чираче  в с. Зидарово, Бургаско, с  ум,  предприемчивост, труд и спестовност, той е натрупал пари – станал е търговец. След Освобождението изкупува земи от бягащите турци. Но с богатството си издига черкви в родното си село, в Бургас и областта, строи училища и домове за старци и сираци... Остава ерген,  цял живот живее аскетично в таванска стаичка на собствената си кантора и преди да умре, завещава всичко спечелено на бедните и безимотните. Всичко! Върху неговите земи сега е построен огромен квартал  в моя роден град – комплексът "Братя Миладинови". След неговата смърт, бургазлии му издигнаха скромен паметник от чудесен гранит. Помня го: имаше медальон с лика на благодетеля,  увенчан  на върха с голям кръст. След 9 септември комунистическата власт, естествено, го разруши с присъщата й революционна ярост, защото Коджакафалията  бил "капиталист" и "експлоататор"...

 - Не са ли еднотипни разрушителните стремежи след всяка  революци?

 –Не, не е същото. Паметниците на социализма  са духовни фалшификати. Писал съм го вече в серия от статии, публикувани във в. "Век 21". Освен това, те са символи на тиранията и националното унижение. Нерядко самите художници, принудени да ги правят, се отвращаваха от тях. Ала огромните суми, суетата и жаждата за обществен престиж ги съблазняваха,  пък някои  и не смееха да отказват – можеха да последват санкции. Тъй че, разликата е голяма. Коджакафалията  раздаде щедро цялото си огромно богатство на бедните. И моите съграждани са му издигнали  паметник с възрожденско чувство на признателност и благодарност. Но знаете ли най-голямата гавра?  Когато комунистите решиха да го унищожат, махнаха му само горната част, с медальона и кръста, и като изчукаха старателно оригиналния надпис, върху изящния гранитен пиедестал, сложиха величествения бюст  на … Георги Димитров и тържествено му го посветиха.

 - Съвсем в традицията на фалшификациите и цинизма, за  които говорите.

 –Не, това не е просто фалшификация. Това е мародерство. Също като да бъркаш  из джобовете на убитите и да им крадеш часовниците. Сега бюстът на Георги Димитров, разбира  се, е премахнат, но в съзнанието на новите поколения, изоставеният край Техническата гимназия гранитен блок,  сигурно все още минава за постамент на "великия вожд"... Ето как трудолюбивият, интелигентен и скромен  Коджакафалия,  който като богаташ е трябвало да минава за "експлоататор", фактически се оказа един от най-големите и най-щедрите филантропи не само на буржоазна, но и въобще в историята на нова България. Тъй че да не се лъжем по някои привидни признаци на следосвобожденското "натрупване на капитала". Че е било в много отношения диво – спор няма. Но, повтарям, тогава се е градяло. И още една съществена разлика, която, струва ми се, е ясна от казаното: продължавала е инерцията или по-точно традицията на възрожденския (което означава– християнски морал). Поколението, което създава  нова България,  (тъй наречените първи "строители"), се е формирало през Възраждането – с църквата, читалищата, народоосвободителните борби, с цялата възхитителна филантропия, (тогава – "спомоществователство" или "иждивение"), без която Възраждането е абсолютно немислимо. Защото без нея, без тези щедри безкористни дарения никакво училище, читалище, църква или манастир не е можело да се построи, никаква просветна  акция не е можела да се осъществи - просто сме нямали държава. Ако не бяха еснафите, (великото, неповторимото българско еснафство!) и чорбаджиите, нямаше да има Възраждане;  нямаше да има и България. Много от тях после стават новите следосвобожденски богаташи – фабриканти,  земевладелци, търговци, банкери. Някои скоро западат, разбира се;  явяват се нови;  има и парвенющина, и простотия; байганьовщина, колкото щеш. Описани са в социално-критическата литература:  при Михалаки Георгиев, при Алеко, при Вазов... Но това са "деформациите" на една изграждаща се "от нищо" балканска държава след петвековно азиатско робство. Повтарям: там се е правело, строяло се е, докато днес, новите "честни бизнесмени" само грабят – ненаситно и цинично.

 –Вие говорите за личностите в историята и градежа на държавата. Искам да Ви върна към новата Ви, току-що излязла книга "Диалог между две изкуства ", към студията за "Неспокойната 1962 година ", за открито изразените тогава надежди на интелектуалците за промяна. Но все пак, струва ми се, това е поколението, позакачило от духа на преддеветосептемврийска България, от духа на някои от  незакърнелите български добродетели. Защото след 1989, когато се отприщи възможността за говорене и за действане, като че ли личностите не се оказаха толкова много.

 - Права сте. Често съм си мислел, че едно от най-големите  престъпления на тоталитарния режим (всъщност за по-голяма  прецизност  би   следвало да го наричаме не просто тоталитарен, а направо комунистическа диктатура в България, защото тоталитарни режими имаше и в Германия, и в Италия, и в Испания,( но къде са те днес, къде сме ние?), та, едно от най-големите престъпления на комунистическия режим, казвам, е, че ни управляваха необразовани, фанатични и неморални люде – покорни слуги на една чужда, азиатски деспотична империя. Те нанесоха на родината ни страхотни поражения. Чрез терор, подкупи и жалки привилегии превърнаха интелигенцията ни в страхлива и безволева слугиня на режима. Но Вие може би сте права за поколението, живяло преди 9 септември – тъй или иначе, то бе формирано при съществено различни културно-психологически условия и не можеше, поне в лицето на някои от своите най-достойни представители,  да не носи частица от добродетелите на някогашния морал. Ще кажа, че дори някои стари комунисти, (познавам такива), постепенно  прозряха  несправедливостите, жестокостите, а може би и истината, че българската  комунистическа партия  фактически съсипа страната ни. Мнозина от тях си дадоха  ясна сметка, оттеглиха се и дори застанаха  твърдо на страната на демокрацията,  какъвто е например случаят с Радой Ралин. Това е доблестната позиция – след като си видял фалита на тая извратена идеология и зловещата й практика. При тези условия, поразен съм от поведението на комунистите (днешните социалисти):  те не само че не признават историческия си банкрут и извършените от тях безчислени  престъпления, не само че не признават огромната си вина към България и българския народ, но са достатъчно безочливи да ни учат сега на демокрация, както ни учеха десетилетия наред на марксизъм-ленинизъм, да лансират свои програми за бъдещето й, както го правеха на всеки свой конгрес, дори са се заели да оправят православието и църквата ни, които до вчера фанатично преследваха като непримирими атеисти. Нещо повече: без капчица смущение заявяват, че се готвят да дойдат отново на власт. Пази Боже!

 - Имате ли страхове за бъдещето на културата днес?

 - Това, което ни е сполетяло  е наистина много тежко, но надявам се, работите да потръгнат. Може би,  защото болезнено го желая. Според немската поговорка "желанието е  баща на мисълта". Макар, че бъдещето сигурно ще ни поднесе нови тежки изпитания, вярвам, че нещата бавно, но сигурно ще се оправят. Колкото и да е дълга нощта, накрая съмва.

С проф. Димитър Аврамов разговаря Екатерина Чамурлийска.

Разговорът е поместен във в. "Демокрация", бр. 57(1249), 11март, 1994. Поместваме го с разрешението на г-жа Мария Аврамова, съпруга на покойния проф. Аврамов. Споделеното преди толкова години има какво да ни каже днес...