Популизъм 3.0

800-те дни уловиха българската мечта за готованско пиршество, колкото по-незаслужено, толкова по-приемано като дължимо. Бойко Борисовата театрална закана удовлетвори хаотичното желание за мъст към тези, които са ни подвели, че ще има място на трапезата за всички. Сега е ред на ново завъртане, нова мечта за очевидно, бързо и лесно разсичане на българската политическа драма. Новата рецепта се нарича смяна на институциите, конституционно разместване, което внезапно да овласти онеправданите български граждани. Популизмът всеки път си има различна социална акустика, търси си онази песен, която с лекота всички да започнат да си подсвиркват. Новото предложение е за конституционни игри. Новото изкушение е да си поиграем на институционално лего точно, когато на практика държавата е без управление, губи всякакъв ежедневен гръбнак и се мята безпомощно под тежестта на безчетни провали.

Към края си е нещото, което източи последните капки съдържание от политическите ни институции. Обезмисли тотално понятия като партия, управление, изпълнителна власт, каквото и да си избере човек от политиката все ще е прав. Именно поради това разговорът за институционално преформатиране далеч не е най-важния. Нужно е връщане към някакъв базов разговор за възможно ново начало, субекти на промяната, политики, управление, решения на проблеми и варианти за справяне със стратегически предизвикателства. Драматичният срив, на който сме свидетели не е на структурите, а на съдържанието. На политическата култура, а не на институционалната механика на политическата система. В момента имаме нужда да се стреснем, а не да чертаем нова конституционална карта. Обещанието за подобна панацея не е много повече от популизъм 3.0.

Възроди се познатия вопъл за намаляване на броя на депутатите. Този път от няколко страни едновременно. След пълното изтощаване на образната полезност на кюфтето се върнахме към корените. 240 не е добро число. Най-популярният призив е за намаляване поне наполовина. Ако не броим тези, които направо биха затворили самия Парламент. В тази удобна форма постоянно се разполага тезата за високата цена на демокрацията, която слушахме и през последните седмици по повод на отминалия референдум. Може би си струва например да се замислим, че свиването на броя депутати ще укрепи властта на партийните елити и ще затвори до минимум шансовете в законодателния орган да попадне някоя по-малко казионна фигура. Вместо да се превърта безкрай тази песен за „големия“ Парламент много по-смислено е да се коментират нуждите от промени в работата на комисиите, повече експертиза, укрепване на способността на законодателния орган да бъде контрапункт на изпълнителната власт. Но всичко това е твърде досадно и детайлно, трудно може да влезе в новата популистка песничка.

Една от най-нелепите идеи е тази за премахване на заместник-министрите. Вярно е, че тяхната калинизация е напреднала. Там наистина са складирани ходещи машини за поставяне на подписи, чиято комичност и вреда се конкурират. Последна справка земеделската „калинка“ при казуса с несебърските дюни. Но изпълнителната власт е най-бързо развиващата се част от съвременната държава с непрестанно нарастващи отговорности и тежест. Дори на някой да му хрумне да премахне етикета ще трябва веднага да намери друг, който да върши същата работа. Само че колкото по-надолу слизате в административната йерархия, толкова по-невидима става тя и пак ще се окаже, че атрактивното на пръв поглед решение на практика единствено влошава нещата.

Но може би най-полезното доказателство за вторичността на формата е лекотата, с която неизменно стигаме до управленско безсилие и безобразие. Един от предишните любими врагове бяха коалициите, във всички разновидности. Те убиват отговорността, размиват границите на политиката, позволяват постоянни игри за прехвърляне на отговорност, водят до неясни управленски политики, маскират конспирацията. Очевидният и парадигмален пример бе „тройната коалиция“ и нейните бели. Трябва ни точно обратното. Един човек, една отговорност, един ориентир, един юмрук. Получихме го. Отговорността отлетя към историята и глобалната криза. Ориентирът се оказа тресавище от мисловен хаос, ежечасови превъртания и логорея. Юмрукът се развъртя, но не натам накъдето трябваше. Държавата стана ЕООД, един я върти, но все е невинен. Формите са различни, пътят също, но крайната точка на провала се оказва все една.

Всичко това не отменя нуждата и полезността от промени в институционалната архитектура на страната. Но в момента те ни се предлагат като алтернатива на разговора за тежкия провал на сегашното правителство, като заглушител, като фалшив изместващ дебат точно, когато имаме нужда от разговор по същество. Агресивното предложение за институционална панацея звучи като поредна фалшива оферта за власт на народа. Този път тя носи допълнително изкушение, защото за разлика от двамата си предшественици не се нуждае от посредник. Нито фалшив цар, нито фалшив пъдар. Утопията на твоята собствена безмерна власт.