Народът срещу демокрацията

В “Крехкото лустро на демокрацията”, публикуван в “Труд” на 8 август 2012 г., социологът Кольо Колев предсказа удивително точно днешната социална криза:

“ Ако България беше свободна и суверенна демократична страна, най-вероятно тя щеше да е... фашистка (за точност - националсоциалистическа). И фашизмът щеше да дойде точно както е дошъл през 30-те години в Германия - на избори, демократично, в изпълнение на волята на широките народни маси... Защото данните за обществените нагласи са категорични - огромна маса от хората с лекота са готови да отстъпят основни граждански права и свободи, свободата на словото, правовия ред, демокрацията... в името на "националното" (каквото и да значи), в името на мимолетна сигурност под желязната полицейска ръка в името на въздаване на "народна" справедливост вън от правната... А зад всичко това като мрачна сянка стоят страх, завист, желание за мъст, омраза и нетърпимост към богатите и просто другите...Всъщност широките народни маси трагично приличат на първите концлагеристи, които побиват колове и опъват телените мрежи около душегубките и газовите камери, в които ще прекарат остатъка от краткия си живот. И го правят отдадено, с надежда, че го правят за другите, за лошите. С наивната вяра, че ако се трудят усърдно и харесат на силните, ще бъдат изключени от списъка на лошите. А пък може и нещичко да им падне при разкулачването на гадовете - политици, евреи, богаташи, комуняги или просто други.”

Днес сме свидетели на това как тези страшни социологически обобщения се сбъдват пред очите ни, изливат се по улиците на България с омраза към всички и всичко и желание за мъст. Остава само да се появи възжелания от тълпата фюрер. Слава Богу, желаещи да фюрерстват са много и засега взаимно се неутрализират...

Страшното е друго – че посоките (защото не са една!) на тези напълно легитимни протести обезсмислят целия т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика”.

Ако по време на първата революционна вълна от 1989-1990 г. милиони възкръснали от нищото граждани бяха покъртени от разкритията за комунистическите концлагери, ако по време на втората революционна вълна от 1996-1997 г. гражданите въстанаха срещу икономическата катастрофа, до която доведе България комунистическото управление и преди, и след 1989 г., при тази трета революционна криза огромното мнозинство от хората са съгласни с твърдението “Ако съдът не осъжда престъпниците, държавата трябва да намери друг начин да ги вкара в затвора”. Така те без да знаят това всъщност искат концлагерната комунистическо-фашистка система да възкръсне. А това значи, че досегашният ни „преход” безславно се е провалил...

Отчайващата липса на демократични нагласи и привързаността към авторитарни или дори диктаторски методи на управление без съмнение е наследство не на 23-те години крехка и фасадна демокрация, както удобно ни убеждават от олигархичните медии самозваните главатари на протеста, а на комунизма, който още не можем нито да преодолеем, нито дори да осмислим. Това наследство ни отчужди от идеите и практиките на „буржоазната”, т.е. нормалната, гражданската демокрация.

Комунизмът се срути икономически и политически, но ни завеща своя манталитет, своята сатанинска омраза и своя човеконенавистен светоглед. И макар правата на човека, демокрацията, разделението на властите и върховенството на закона да бяха обявени за висши ценности, те не бяха интериоризирани, не бяха възприети като такива по убеждение от мнозинството българи.

Някои упрекват за това „предателството на елитите”. Но всъщност при демокрацията елитите са еманация на тези, които са ги избрали. На „народа”, колкото и той да е многолик и различен. Всъщност народът не е осъзнал тези ценности, защото тези, които можеха да му ги разкрият не бяха просто допускани до медиите от посткомунистическата олигархия. А и на практика тези ценности нямаха видимо никаква стойност за неочакванато придобилите свободата си бивши социалистически „труженици”. Вместо това по медиите се вихреха всякакви професори-калинки, чалга звезди, екстрасенси и мутросоциолози. Гласът на истинските интелектуалци почти не се чува, а и няма как да се чуе в тази какафония...

Така народът днес стана едновременно и жертва, и отговорен за това, че допусна пагубния социален компромис на посткомунистическите елити. Днес ние берем плодовете на този пагубен компромис. В какво се състои той?

1. Да не бъде търсена отговорност за престъпленията на комунизма. Делата срещу Тодор Живков и най-висшата комунистическа номенклатура бяха провалени и се оказа, че виновни за престъпленията на комунистическия режим няма. Няма нито един осъден за концлагерите, за икономическата катастрофа до която доведе страната ни „реалния социализъм”, за националното предателство „16-та съветска република”, за “възродителния процес”. Ако за тези престъпления срещу българския народ имаше дела, завършили с присъди, не само хората, но и техните избраници щяха да разберат, че винаги има възмездие за престъпилите закона, че не могат да бъдат смятани за нормални такива деяния, дори ако са обосновани с “висши национални съображения”.
2. Да няма лустрация. Забраната определен кръг лица от висшата и средна номенклатура да заемат публични длъжности за някакъв ограничен срок несъмнено щеше да има огромен нравствен потенциал. Това щеше да дисциплинира народа, че има виновни за престъпленията на миналото и че самата съпричастност към престъпна система носи, макар и морална, вина.

Плахият опит за частична лустрация бе публично остракиран от мощните посткомунистически пропагандни централи, собственост на тези, които трябваше да бъдат всъщност лустрирани. Всичко с времето се размаза и замъгли и за това вина имат и представителите на народа в „демократичната опозиция” на комунистите. Така народът разбра, че „гарван гарвану око не вади” и че посткомунистическата демокрация е само фасада на диктатурата на превръщащата се в олигархия бивша господстваща класа на комунистическата номенклатура.

Третият пагубен компромис и негласен сговор между властващи комунисти и опозиционни демократи (те си размениха шест пъти местата за 23 години) бе за досиетата. Те се отвориха „след дъжд качулка” - когато хората вече се бяха уморили от лъжи и от това вече почти нямаше практически смисъл.

Почнаха да ги отварят едва когато Брюксел постави разкриването им като условие за присъединяването ни към ЕС. Само че ги отварят така, че да не стане ясно кой какво е вършил и кой е бил доброволно „сладкопойна чучулига на властта” и кой е бил принуден да подписва декларация за сътрудничество без никакви практически последици и вреди за ближните му. А и защо бе забравено удобно за ролята на вербовчиците, къде остана възмездието за тяхната дейност?

Така народът разбра, че всичко това се прави само за да могат елитите да влязат в „Европа”, та и там да крадат... Само че по времето на тройната коалиция Европа спря кранчето и Ахмед Доган призна пред гледащите го в захлас репортерки: „Колеги, оказа се , че усвояването на фондовете на ЕС не може да стане така, както усвояваме фондовете у нас”. Е, не раздава Европа милионите си на „консултанти” така, както ги раздават у нас. При това Доган е цвете със своя един милион лева хонорар. Какво да кажем, за консултанстския хонорар от над 200 милиона евро за Богомил Манчев и другарите му от „Позитано” за „гьола в Белене”!

Четвъртият пагубен компромис бе за продължаването на стария комунистически консенсус  - „Ние ви лъжем, че ви работим, вие ни лъжете, че ни плащате!” в нова, още по-цинична и взаимно-уличаваща форма – „Вие (елита) ни лъжете, че работите за нас и че ни плащате, а ние (народът) ви лъжем, че ни се работи за тези заплати”.   

Петият пагубен елемент е трайната ни зависимост след 2001 г. от руския олигархичен интерес, който разглежда България като „троянски кон в Европа”, като територия, която спокойно може да продължава да се дои с помощта на една колониална администрация, съставена от „петата колона” на този интерес. Вчера този интерес протестира против шистовия газ и изобщо търсенето на български  енергийни източници, сега свали правителството, както признават всички руски медии, заради отхвърлянето на мащабния корупционен проект „Белене”, утре ще поиска установяване на диктатура ала Лукашенко... 

В заключение – всички тези факти недвусмислено показват, че политическата неграмотност, съзнателно внедряваното невежество (защото прост народ се управлява по-лесно!), подменените демократични ценности могат да обърнат самия народ против единственото му завоевание по време на посткомунистическия преход – демократичното му право да избира своите представители. И макар този избор с времето да ставаше все по-неинформиран,  все по-популистки и все по-манипулируем, той заедно с останалите свободи остана единственото, което сега олигархията се опитва да му ги отнеме. При това с помощта на усилията на тези, които напълно съзнателно протестират против нея.