Свободата днес и тук 04 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

БОЛЕСТНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Хосе Ортега-и-Гасет, http://kultura.bg/web/

 

 

 

 

 

 

 

Добрите неща, които стават по света, намират в Испания слаб отзвук. Обратно, лошите й въздействат с поразителна резултат­ност, придобивайки сред нас такава сила, каквато не постигат никъде другаде.

Напоследък Европа претърпя опасен спад на вежливост­та, в това време Испания беше завладяна от империята на дебелащината. На нашето хилаво племе му доставя удоволствие, ако го отпуснат, да се държи просташки, както на болнавия му е приятно да се поразпусне. Простолюдието, което триумфира навсякъде, в Испания е истински тира­нин. И тъй като тиранията е нещо непоносимо, ще трябва да се приготвим за революция срещу простащината, най-непоносимия от тираните.

Трябва да благодарим на тържествуващата демокрация за възцаряването на досадния гнет. Под прикритието на тази благородна идея се разположи в общественото съзнание извратеното утвърждаване на всичко долно и низко.

Все така става! Някакво благо очарова хората и те, поста­вяйки се в негова услуга, лесно забравят, че има и други блага, а без съдружието с тях то се превръща в нещо извънредно лошо и зловещо. Демокрацията като демокрация, сиреч в строгия смисъл на думата и само като норма на политическото право, изглежда нещо пре­възходно. Но извънмерната, излязлата от своите граници демокрация, демокрацията в религията или в изкуството, демокрацията в мисленето и във вкусовете, демокрацията в сърцето и в нравите, е най-опасната болест, от която може да заболее едно общество.

Колкото по-ограничена е собствената сфера на действие на една идея, толкова по-разстройващо ще е влиянието й, ако тя се опита да се наложи върху живота в неговата цялост. Представете си как би гледал на света един безумен вегетарианец от висотата на своето кулинарно вегетарианство: в изкуството той ще цензурира всичко, освен парковите пейзажи; в националната икономика ще остави само селското стопанство; в религията няма да приеме нищо друго, освен древните покровители на растителния свят; в облеклото ще се колебае, избирайки само между конопа и плетената тръстика, а като философ твърдоглаво ще пропаган­дира някаква трансцендентална ботаника. Но не по-малко абсурден е и човекът, който както го правят мнозина днес, идва и заявява: “Аз съм преди всичко демократ.[...]

Човек не бива да бъде преди всичко демократ, тъй като плоскостта, в която е основателна идеята за демокрация, не е първичната, не е пред всички други. Политиката е инструментален ред, тя е прилага­телно на живота, едно от многото неща, за които трябва да се грижим и да усъвършенстваме, за да имаме в личния си живот по-малко провали и по-голяма широта за изява. В даден решаващ момент политиката може да се окаже пробивната точка, в която сме длъжни да изразходваме най-добрите си енергии, за да овладеем или осигурим жизнения напредък. Но тази ситуация не може да е нормалната.

Това е една от точките, изискващи неотложна корекция в наследството от XIX век. Той страдаше от опасна извратеност на инстин­кта си за подреждане на перспективата, което го караше да намества като окончателно и решаващо това, което по силата на природата си може да бъде само предпоследно и предварително. Усъвършенстването на техниката е усъвършенстване на външните средства, които благоприятстват жизнеността. Така че няма нищо по-подходящо от това, да се работи за най-добрите техники. Но да се прави от подобно занимание решаващо дело на нашето съществуване, да му посвещаваме нашите най-прекрасни и трайни усилия, е знак за побъркване. Същото се случва и при политиката, която се опитва да артикулира обществото, както прави техниката с природата, за да се разширява все повече полето, в което индивидът може да разгръща персоналната си власт.

Тъй като демокрацията е чисто юридическа форма, нес­пособна да ни предложи каквато и да е ориентация за онези жизнени функции, които не са предмет на публичното право, сиреч за почти целия обхват на живота ни, когато се направи от нея всеобщ принцип на съществуването, се предизвикват големи безумия. И най-вече, поражда се антиподът на онова чувство, което подбужда демокрацията. Тя се ражда от благородното желание да се спаси простолюдието от лошата му съдба. Но демократът завършва с това, че започва да съчувства на простолюдието тъкмо в качеството му на простолюдие, с неговите привички, с неговите грубости, с интелектуалния му кръгозор. Това съчувствие е доведено до крайност във вярата на социалистите  –  става дума наистина за религиозна вяра! –  която декларира, че главата на пролетария е единствено способната да прави истинската наука и да следва необходимия морал.[...]

Тържеството на демократическото движение срещу ле­гитимирането на привилегии, на касти и т.н. е отчасти проява на тази морална извратеност, която наричам плебейство; в по-голяма степен обаче се дължи на мощната сила на благородния мотив да се разруши юридическото неравенство. При стария режим това, което е правело хората неравни, са били правата им, предопределящи положението им още преди да се родят. Основателно отрекохме правото на тези права да се назовават права и, влагайки пейоративен смисъл в думата, ги наричаме привилегии. Оздравителната енергия на демокрацията е в изравняване на привилегиите, а не на правата в собствения смисъл на думата. Забележете: “правата на човека” имат негативно съдържание, те са бастион на новата организация на обществото, която е по-последователна в правен смисъл от своите предходници в борбата срещу възможното възстановяване на привилеги­ите. Към вече известните и отвоювани досега “права на човека” ще трябва да се добавят нови и други права, докато изчезнат последните остатъци на политическата митология. Защото привилегиите, които –  повтарям –  не са права, представляват трайни остатъци от религиозни табута.

Все пак няма да се сбъдне предвиждането, че бъдещите “права на човека”, чието изобретяване и утвърждаване е в ръцете на следващите поколения, ще имат толкова голям успех и така ще изменят облика на обществото, както са го направили вече постигнатите права или тези, които са на път да бъдат постигнати.

Ако целта на усилията е била да се редуцира значението на демокрацията до изравняване на привилегиите, може да се каже, че нейният звезден час вече е отминал.

Ако в действителност правовата организация на общес­твото остане на този негативен и полемичен стадий, един чисто разруши­телен спрямо “религиозната” организация на обществото стадий; ако човек не погледне на своята рожба –  демокрацията –  само като на първоначално усилие по постигането на справедливост, усилие, отварящо широко поле за правдивостта, за създаване на нова, социално справедлива структура, която да е справедлива и в същото време добре структурирана; тогава слабоволните души ще отправят проклятие към демокрацията и ще отворят душите си за миналото, организирано около суеверия, но все пак добре организирано минало. Животът по същността си и над всичко друго е структура, затова се предпочита една ужасно лоша структура пред липсата на структура.

И ако преди казах, че не бива да бъдеш “преди всичко” демократ, сега ще добавя, че не бива да бъдеш и “само” демократ. Приятелят на справедливостта не може да се ограничи само с изравняване на привилегиите, с осигуряване на равноправие във всичко онова, в което хората са равни. Той се чувства задължен със същата неотложност да узакони, да легитимира и това, по което хората са неравни.

Тук попадаме на критерия, по който разпознаваме кога демократичното чувство дегенерира в плебейство. Който се възмущава, че третират неравно равните, но не се тревожи, ако вижда, че третират равноправно неравните, този човек не е демократ, а е плебей.

Епохата, когато демокрацията беше здравословно чувст­во и възходящ импулс, отмина. Това, което днес се нарича демокрация, е дегенерирала душевност.

На Ницше дължим откриването на онзи механизъм, който функционира в дегенериралото обществено съзнание. Той го нарича ressentiment. Когато човек се чувства по-нисш поради лишеност от опре­делени качества –  от ум, от мъжество или от изтънченост, той се опитва косвено да се самоутвърди, отричайки превъзходството на тези качества. Както изящно го тълкува Ницше, това не е случаят с лисицата и гроздето. Лисицата продължава да цени високо зрелостта на плода, на нея й е достатъчно да отрече ценността на това качество само у  гроздове, които са твърде нависоко. “Уязвеният” отива по-далеч: той намразва зрелостта и предпочита киселото грозде. Това е цялостно преобръщане на ценностите: висшето, тъкмо защото е такова, понася “capitis diminutio” (1), а на негово място триумфира низшето.

Човекът от народа обикновено има или поне е имал досега здрава способност да се възхищава. [...] Човекът от народа не се е самопрезирал: знаел е, че е различен и по-малък от благородната класа; но не е държал в гръдта си отровната “неприязън”. В началото на Френската революция една въглищарка казала на една маркиза: “Госпожо, отсега нататък всичко се преобръща: мене ще носят в носилката, а госпожата ще разнася въглища.” Един от “уязвените” адвокати, тласнали народа към революцията, я поправил: “Не, гражданко, сега всички ще станем въглищари.”

Живеем сред хора, които не уважават сами себе си, при това –  обикновено с основание. На такива им се ще по най-бързия начин да се декретира равенство между хората; равенството пред закона не им стига: страстното им желание е да се декларира, че всички хора са равни по талант, по чувствителност, по изящество, по сърдечност. Всеки отсро­чен ден в реализацията на това нереализуемо изравняване представлява жестоко време за тези “уязвени” същества, които съзнават, че са обречени да бъдат моралното и интелектуално простолюдие на човешкия род. Когато останат сами със себе си, в сърцата си се задавят от самопрезрение.  Безполезно е, ако с помощта на долнопробни хитрости успеят да разиграят роли, привличащи общественото внимание към себе си. Мнимият обществен успех ги трови още по-дълбоко, защото им разкрива онова неустойчиво неравновесие, от което ежечасно са заплашени със справедлив крах. Със собствените си очи виждат, че са фалшификатори на себе си, че са фалшификатори от онази трагична порода, при която фалшифицирана монета става самият фалшификатор на монети.

Това състояние на душата, пропита от корозиращи кисе­лини, се проявява особено силно при професиите, където е най-малко възможно да се симулират отсъстващи качества. Има ли нещо по-тъжноот писател, от професор или от политик без талант, без финес на чувствата, без силен характер? С какви очи ще гледат тези хора, отровени от вътрешния си крах, на всички онези, които пресичат пътя им, излъчващи съвършенство и самоуважение?

Бездарните журналисти, професори и политици оформят щаба на завистта, която, както казва Кеведо (2), е все мършава и прижълтяла, защото хапе, но не яде. Това, което днес наричаме “обществено мнение” и “демокрация”, до голяма степен не е нищо друго, освен гнойната секреция на тези озлобени души.

Превод от испански: Лазар Копринаров


 


Преводът (с малки съкращения) е направен по: José Ortega y Gasset, Democracia morbosa. – en: Obras completas, t. II, Madrid: Revista de Occidente, sexta ed., 1963, p. 135-141. Статията е публикувана през 1917 г. във втория том на персоналния алманах на Ортега-и-Гасет „El Espectador”.

(1) Терминът е използван в римското право при присъда, отнемаща на личността нейни предишни права. Използва се и в смисъл на „политическа смърт”, поставяне извън закона. (бел. прев.)

(2) Франсиско де Кеведо (1580 – 1640) – испански поет от епохата на барока, смятан за най-силния сатирик в испанската литература.(бел. прев.)


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional