Криза на идентичността

Кризата на идентичността е понятие от психологията и се отнася до трудностите на юношеството, когато човек преживява бурен физически растеж и съзрява сексуално (за което обикновено не е подготвен), като междувременно трябва да интегрира собствените си представи за себе си с тези на околните. Както лесно може да се убедим от практиката, не е задължително процесът да завърши успешно, та случва се човек да излезе от пубертета без чувство за собствената си идентичност, т.е. страда от криза на идентичността. (И не, не става дума за колебанията какъв нюанс русо да изберете).

Мамо, имам двойка, докладва синът ми с неподходящо приповдигнат тон, който неуспешно се опитва да прикрие. Къде е добрата новина, питам подозрително. Две седмокласнички казаха, че имам страхотни очи, отговаря той вече широко ухилен. Ето ви класическа криза на идентичността в ранния пубертет - той знае (или поне така си мисли), че майка му очаква от него да няма двойка, а ако все пак има – да е поне притеснен, ако не дълбоко разстроен. Същевременно (и напълно разбираемо), топлото отношение на седмокласничките предизвиква много по-силен емоционален отклик и събитието е далеч напред, в сравнение с двойката, в личната му класация на важните неща в живота. Синът ми обаче тепърва ще се учи да помирява собствената си представа за самия себе си с тази на майка си и тази на седмокласничките. Все пак е едва на 11.

Българското общество, обаче, не се държи много по-зряло от моя 11-годишен син. Откритието, че диагнозата е именно криза на идентичността ме осени след направеното от СДС самопризнание за настъпила „кражба на идентичност”. Партията сезира ЦИК за извършеното престъпление, без да изяснява състава му, от което психологическите, политическите и правните науки несъмнено губят ценен принос. При всички положения, липсата на идентичност, открадната или не, е абсолютно очевидна, т.е. имаме класическа криза на идентичността, при това доста след допустимата за подобни екзистенциални драми възраст. И ако при някои хора неизлизането от пубертета може да изглежда очарователно (поне преди брака), за политическите партии това е абсолютно противопоказано. Макар че, погледнато от прагматична гледна точка, липсата на идентичност у една партия я прави перфектният коалиционен партньор. Един приятел навремето казваше, ще се оженя за грозна жена, защото цял живот ще ми е благодарна, че съм я взел. Така че кризата на идентичността в случая на СДС може да се окаже подходяща предизборна стратегия, кой знае.

СДС може и да заковаха диагнозата, обаче далеч не са единственият симптом. Даже са твърде незначителен симптом във всяко отношение. Ако някъде трябва да търсим истинска криза, тя е в сърцето на доскоро премиера Бойко Борисов. Защото той не представлява просто себе си, той е една синекдоха на българския народ (да не се обижда посоченият, синекдохата е израз с метафорично значение, при който видовото название представя родовото). Сърце, сърце, ти за всичко си едно, както се пее в песента, та не издържа. Вие може и да се чудите как Борисов го закъса с кръвното, след като рита редовно, играе тенис и спря цигарите. Верно, сам е като куче, ама пък чак да го удари в сърцето... Кой ако не сърдечният му другар Цветан Цветанов знае истината: "Желаем му (на Иван Костов - бележка моя) здраве и никога да не влиза в болница с диагноза сърдечни проблеми. Всъщност на него това няма как да му се случи, защотото не помним някога да си е слагал на сърце проблемите на хората", рече Цветанов. Сиреч, проблемите, натежали на сърцето Борисово са нашите проблеми, на целокупното народонаселение българско. Почувствахте ли се виновни, а? Обаче не е там проблемът, скъпи сънародници. Това отново е само симптом, при това незначителен, дотолкова доколкото прожекторите изгаснаха. Борисов слезе от сцената и сега даже и добър ден не казва, щото никой не го снима. А като се гледа на огледалото в банята не е толкова хубав колкото по телевизора. Щото той беше свикнал да разбира от телевизора какъв е и какво прави. И това ако не е криза на идентичността, здраве му кажи.

Знаете ли какво правят хората в криза на идентичността? Не, не крадат идентичности, само в СДС си мислят, че става така. Намират си хора да им градят фалшива идентичност. Колкото се може повече хора и само хубави работи да говорят. Борисов се беше уредил с цяла партия, парламентарна група, медии и вся остальная ... група клакьори и идентичността му си тежеше на мястото като камък върху кисело зеле (както според неназовани преводачи  беше отговорил самият той, запитан от германския канцлер Ангела Меркел как се чувства като лидер на партия без парламентарно мнозинство). Сега обаче му остава да се оглежда само във верните очи на Цветан Цветанов и Искра Фидосова.

А знаете ли какво друго правят хората с криза на идентичността? Правят се на недостъпни, за да спечелят вниманието на околните. Та и Борисов сега се прави на недостъпен за медиите, даже според вестник „Труд” някой с много подобен на неговия глас вдигал телефона му и викал „Имате грешка”. Точно както един друг герой на нашето време с криза на идентичността, която си беше даже гранично състояние, вдигаше телефона си с „Плод и зеленчук”, докато се водеше посланик в Казахстан, но никой не знаеше къде точно е. Та за мълчанието на Борисов, потърпете още малко, той просто чака стокхолмският синдром да сработи. Леле, колко изписах за него, това се казва уважаваща себе си криза на идентичността.

Кризата на идентичността, обаче, не винаги е лошо нещо, както казах и по-горе. Има си своите практически предимства. Примерно Делян Пеевски може да не е сигурен дали е депутат, следовател или медиен магнат, но пък може да си избира според нуждата. Изобщо, добре е човек да не е твърдо убеден в нещо, защото винаги може да избере правилната страна, вижте Бареков. Обаче сега се жалва, че служебните министри не искали да ходят в ТВ7. Нищо лично, просто и те изживятат своята си криза на идентичността, но при тях поне ще е за кратко.

Ама сега да не си помислите, че кризата на идентичността е някаква (поредната) привилегия на политиците! Напротив, вижте протестиращите срещу политиците и протестиращите срещу протестиращите – класическа криза на идентичността в национален мащаб. Дето вика Янаки Ганчев, запитан защо различните лагери в протестиращите не могат да се разберат, „като събереш ябълки и круши става компот”. Направо си е първичен бульон, мен ако питате. В крайна сметка всички се оказахме в позицията на мрънкащия смърф Граучи: протестирам да протестирам! И няма да гласувам! Щото старите лица са стари, а новите са нови. Шефът пак ще кара по-хубава кола от мойта, а аз пак ще трябва да ставам всяка сутрин за работа. И щото няма оправия тоя Европейски съюз, мамицата му. Я да си пусна рекламите на цифровизацията и да си сипя една ракия, да си оправя кризата на идентичността.

Понякога обаче кризата на идентичността идва с напредването на възрастта, подобно на оня германец, дето крие дистанционното (Алцхаймер). Освен че конкурира Волен Сидеров (за г-н Сидеров няма да се изказвам, има си медицински специалисти) в обещанията си за високоскоростен финансов прогрес на населението, столетницата на стари години се амбицира да се бори с демографската криза. Верно е, че меракът умира последен, но целта „всяка българка с три деца” е малко поизсилена. В смисъл, аз примерно имам да наваксвам само едно, ама младите жени, дето още се момеят? Имам предвид, че за да отговори на обществените очаквания левицата следва отсега да направи строен график на членската си маса от мъжки пол, след специални изследвания за качеството на генетичния материал, та да не остане някоя българка пропусната заради едните организационни неуредици. И да има предвид, че не винаги става от първия път.   

Та като така и така стигнахме до чаршафите, да припомним, че едно от условията за постигането на собствена идентичност е достигането на сексуална зрялост. Сиреч, не бива да гледаме изборната бюлетина като тринайсетгодишен списание с голи жени. Мъжът ми казва, че за да имаш стабилен брак, трябва да си се наиграл на младини. Щото иначе все ти се струва, че може да пропуснеш най-добрия секс в живота си. А подобна стратегия, както знаем от живия живот, често завършва с разочарование, защото както казват арабите, което се е случило веднъж може и да не се повтори, но което се е случило два пъти задължително ще се потрети. Политическата зрялост, без да сме максималисти, предполага ако не желание за продължителен брак, поне готовност за нормална връзка. Та като гласувате, помислете си бихте ли искали да споделяте четири години едно легло с хората, които ще изберете. Да ползват парите ви, да възпитават децата ви, да взимат решения за живота ви. Защото политиците това правят, вие какво си мислехте?