Новите нови

Вълната на протести замира и разпределението на гражданските дивиденти започна. На всеки втори ъгъл в неделно време можете да се запишете в някоя нова партия, движение, инициативен комитет. Повърхностно прилича на „голямото записване“ от първите месеци на 1990-та година, когато се възстановяваха забранени партии, правеха се фалшиви алтернативи или истински, макар и малки организации. И сега трескаво се реди наследство и колкото и да се взираме ще мине време преди да отличим истинското от схематичното, трайното от мимолетното. Романтиците на зимното недоволство сигурно оплакват разпада на „единния протест“ и донякъде имат основание. Единствено ядосаното множество стряска властта в България и броя на протестиращите има значение, но разпръскването е неизбежно. Протестът беше с различни пластове още от самото начало, а и в момента, в който минеш отвъд него и кажеш „А“, делението става естествено. Факторът „много вожд, малко индианец“ също ни е до болка познат.

В институционален план протестите отиват в три посоки. Вече върви ускореното създаване на партии. Очаквано подозрението към най-бързо изкушените от политиката нови е най-голямо. И с основание. Зад набързо сглобеното движение „Българска пролет“ с младо интелектуални лица внезапно се приплъзна сянката на Александър Томов. Квинтесенцията на статуквото, виртуоз на партийното превъртане, макар точността да изисква да признаем, че политическият му цвят поне остана в една гама – розовееща „социалдемокрация“. Поне по заявка по партиен път вече вървят движение „20 април“, движение „Освобождение“, движение „Грамада“, форум „Обединение“ и т.н.. „Орловият мост“ на Янаки Ганчев също отива на избори. Опитът на групата около „лондонския професор“ също със сигурност ще се повтори. Въобще на терена на новите партии, за да се ориентираме добре в идните месеци ще ни трябва частен детектив. Щях да напиша разследваща журналистика, но после се сетих.

Втората посока на развитие на протестите е включването на нови лица в стари / преждевременно остарели партии. В работещите демокрации това е един от най-добрите механизми за освежаване и съживяване на партиите. „Големите“ (ГЕРБ и БСП) обявиха официално своя refresh и можем да очакваме развръзка в идните седмици. РЗС вече прави кастинг, а ГОРД пусна на пазара цели 70% от местата в листите си. Предполага се тези от по-задните позиции. Дойде време и на символни раздели. Ахмед Доган стана почетен председател, Сергей Станишев се отказа да е премиер при победа, с подобаваща драма и просълзени лица по сутрешните блокове се оттеглиха няколко „стари пушки“ на столетницата. Независимо от всички тези маневри обаче не можем да очакваме съществени ползи, ако новите нови са просто физиономии, без идеи, присъствие, кураж, хъс за промяна. По-вероятният резултат е освежени стари, с някакъв граждански upgrade.

Третата е чисто гражданската писта и тя вече започва да линее. Най-публичните претенденти за граждански наследници тук са протестното трио – Д. Дудов, Я. Петров и А. Славчев. Въздържателите от скоропостижното политическо изкушение ще имат най-голям кредит на доверие и триото видимо го усеща. На фона на политическите им биографии обаче остава съмнение, че това може да бъде до второ нареждане. Именно на гражданското поле обаче е най-голямото предизвикателство пред протестите и индикатор за степента на зрялост. Ако след цялата енергия не останат поне няколко работещи структури, които да дават плътност и ежедневие на заявката за контрол и промени ще трябва да виним единствено собствената ни колективна неспособност.

Малко по-перспективни ми се струват културните последствия от протестите. Няма как последните седмици да не развият поне малко културата на нетърпимост, която трябва да работи по всяко време. Гледката на наобиколения от ядосани хора шеф на „ЧЕЗ“ със сигурност не става за визитка на добра инвестиционна дестинация, но би следвало да даде кураж на повече хора да застават фронтално срещу различните безобразия. Разбира се, израстването е свързано и с това същите тези хора да разберат, че „ЧЕЗ“ е само един от цяла верига играчи, на чиито врати трябва да почукат. Другата полза ще дойде от стрес фактора, който протестите ще образуват и който „ще държи топло“ поне известно време. Самозабравата е далеч по-лесна, ако никой не вика под прозорците, не хлопа по вратите или не размахва юмрук на гняв. Нито едно от двете не е достатъчно за добро управление, но ще бъдат от полза.

Способността на новото да е бутафорно не е по-малка от тази на старото. И точно за това трябва да сме внимателни. Тук през новото влизат надежди и очаквания. В него се складира енергията за промяна. Сега парчетата на протеста са във въздуха, всяко претендиращо да е по-гражданско и по-праведно от другото, всяко по-ново от другото. Влизаме в стая с криви огледала, с много и дълги сенки, за които трябва да се взираме внимателно, защото е несъстоятелно да превръщаме новото в ортодоксия, ако не носи със себе си воля вместо напудрена автобиография, лице вместо физиономия, смислени идеи вместо шумни лозунги. Дали поне това вече разбрахме...