Преходът преди протестите

Преходът ни е с пречупени крила. Сега имаме хубави витрини, пазарите ни са пълни. Можем да пътуваме, някои въобще отпътуваха. В същото време всеки ден четем новини за балкански лидери – този е мафиот, онзи е корумпиран, друг е замесен с наркотици, следващ – в търговия с човешки органи. Изпадаме в ужас и не знаем какво става. Истина ли е, не е ли истина? Започна да се оказва истина.

Режисьорът-документалист Атанас Киряков пред портал Култура

Как се роди идеята да направите филм за прехода. Какво е значението на прехода и какво всъщност стана с нас?

Като всеки човек на моята възраст, който е имал много надежди, илюзии и скептицизъм, исках да разкажа за това как моето поколение, как аз и хората около мен виждаме този преход и защо той бе такъв. Целта ми не беше „да откривам Америка”. Исках да оставя един архив за Прехода. Занимавам се от дълги години с документално кино, направил съм немалко „политически филми” – филмите за лагерите, например. Ето защо исках да оставя един архив – ако някой ден хората се интересуват, могат да видят едно мнение, подкрепено с документи. Аз съм си избирал хората, с които да разговарям. Кандидатствахме в програма „Медия” на ЕС, те одобриха проекта и дадоха пари за първоначално проучване. След това кандидатствахме в Националния филмов център и също получихме субсидия. Започнах работа с продуцента и оператора Иван Тонев. В проекта не беше засегната само България, искахме да видим и други страни в Източния блок. Без да имаме особени предпочитания, благодарение на свои контакти, уредихме пътувания в четири страни: Германия (много специфичен преход), Естония (още повече) и най-близките до нас страни – Румъния и Македония, които се оказаха много близки, но и същевременно много различни. Невероятно интересни хора срещнахме навсякъде. Направих около 120 часа записи.

Колко време продължиха снимките?

Само няколко месеца. Идеята беше да смесим всички теми, но в хода на снимките стана ясно, че не е напълно възможно. И макар че имахме субсидия за един филм от час и половина, аз направих поредица от шест филма по един час само за България. Засега те си остават в архив, не знам дали някой някога изобщо ще ги погледне. Темите са: преходът, голямото ограбване, тайната власт (за досиетата),разграбването на задграничните търговски дружества, приватизацията, недосегаемите в съдебната система, опакования подарък на властта (медиите) и т.н. След което решихме, че все пак трябва да се смесят нещата. Така монтирах 4 филма по 1 час, където са смесени тези четири страни и българските реалности по теми и проблеми. И накрая, за да представим филма на София Филм Фест, а имаше интерес и от други фестивали, с огромно неудоволствие направих вариант от 2 часа и 10 минути, където за съжаление липсват много любими за мен теми и важни неща.

Имаше ли хора, които категорично отказаха да застанат пред вашата камера?

Да – Бойко Борисов, Иван Костов, главният прокурор Борис Велчев, Ахмед Доган, Лазар Груев. В пълната версия на филма дори показвам кореспонденцията си с някои от тези хора. На откриването на паметника на Светослав Лучников отидох при Иван Костов и директно го запитах: „Защо отказвате?” Както и да е, нищо не стана. Почтено и писмено изпратих въпросите си към Лазар Груев, за да е наясно, че искам да говорим за „недосегаемостта на съдебната система”. Получих писмо от неговия началник на кабинета, в което се казваше, че г-н Груев е много огорчен от намерението ми да му задам такива въпроси. На което аз отговорих, че съм три пъти по-огорчен. Каза ми се още, че е бил проведен разговор с всички съдии, но никой не е пожелал да разговаря по повдигнатите от мен теми. Аз се познавам с някои висши съдии и от тях разбрах, че никой не ги е питал дали искат или не искат да отговорят на поставените от мен въпроси. След което написах писмо, че като ръководител на ВКС Лазар Груев би трябвало да може да отговори на въпросите ми, и така получих споменатия отговор.

А кои политици или известни лица приеха да говорят за прехода?

Единственият политик, който прие да отговори, беше Цветан Цветанов. Той изложи своята гледна точка. Вярно е, че когато го запитах има ли чадър над някои групировки, той отрече. Тогава му казах: „Според мен ГЕРБ, както и други правителства, стоят зад групировката ТИМ.” Цветанов ме попита: „Имате ли доказателства?” Казах му: „Аз не мога да ви дам доказателствата. За мен е показателно, че цяла Варна е наясно, че кметът на града (разговорът се проведе далеч преди протестите!), че Кирил Йорданов е в капана на тази групировка и че ТИМ е фактическият собственик на града.” Цветан Цветанов ми възрази: „Това трябва да се докаже.” Казах му, че негова работа е да го докаже. Разговарях с президентите Желю Желев и Петър Стоянов, но исках да се чуе и мнението на медийни наблюдатели, политолози. Блестящ анализ направи Огнян Минчев, сърцето ми се късаше когато трябваше да направя известни съкращения. Много интересно разви тезите си Георги Лозанов. Имаше един интересен случай в Румъния. Намерихме бивш полицай, който дълги години е бил офицер от службите, а след промените шест години е работил към сектор „подслушване”. В един момент, той решил, че е непочтено да се подслушват журналисти. Интересното е, че е чакал шест години! После става ясно, че за тази своя стъпка той е бил подкрепен от някаква дясна партия, но понеже била една малка партия, другите партии изобщо не се заинтересували. Станал все пак обществен скандал. По-късно тази партия включила бившия полицай в листата си и той станал депутат. Другите партии не използвали скандала, защото откритието не е било дело на техен човек. В Румъния много млади хора ни говориха за връзката на „Секуратате” с всички сфери на властта. Един от тях ни каза: „Съдебната система беше най-безскрупулната и най-омърсената от онова време и тя продължава да е такава. А уличените в корупция, които имат много пари, успяват да се откупят”. Нещата са доста общи.

А има ли разлики? И какви все пак са те? Германският преход е със сигурност много по-различен от македонския?

Германският преход е също много любопитен. Една жена разказва във филма, че само в периода януари-април преди обединението на двете Германии в Източен Берлин са били регистрирани 2 800 акционерни дружества. От тях 2500 са били абсолютно криминални. И въпреки положените невероятни усилия на разследващите органи, които са стрували поне 200 млн. евро, са могли да върнат около 1 млрд., а са се стопили десетки милиарди. Положителното в Германия е, че още в първите дни гражданското общество е успяло да блокира работата на всички структури на ЩАЗИ и са ги запечатали. И все пак са били унищожени, както ми разказаха, 6000 чувала с документи, но германците, които са педантични хора, са създали компютърна програма, която да възстанови нарязаните на парчета документи. Освен това един от ръководителите на архива на ЩАЗИ разказа, че документите са били дублирани на различни места, така че дори да са унищожени на едно или друго място, ги има на четвърто или на пето. Кашата в Източна Германия също не е малка. Следите на ЩАЗИ остават.

А в Естония е особено любопитно. Тя е била окупирана държава, което си е една по-различна ситуация. При напускането на СССР естонците са си гласували конституция, в която се казва, че всеки, който иска да стане политик, депутат или висш чиновник, трябва да подпише декларация, че не е сътрудничил на КГБ. И ако е излъгал, носи съдебна отговорност. Естонски парламентарист обаче ми поясни, че за съжаление е нямало как да се проверят тези декларации – всички документи са в Москва. В Естония обаче начело на промените са млади хора, почти момчета.
 

И сега към България. Йордан Соколов ми каза, че когато встъпва в длъжност като вътрешен министър, научава, че цял един етаж е бил оборудван да преснимани документи. Къде са пресниманите документи? Предполага се, че са в Москва, казват някои. Други смятат, че може и да са в България. Същият проблем съществува и в Македония, но там ми казаха, че досиетата са в Белград. И се вадят компромати само за тези, на които искат да им дърпат конците. Йордан Соколов разказва, че докато е бил вътрешен министър един ден при него идва сътрудник и му докладва, че има скрити досиета в едно поделение в Ловеч. Отиват и намират в кашони от компютри преснети материали за около 1 милион български граждани. Кашата с досиетата е пълна – къде са преснетите документи, използва ли ги все още някой? Да не говорим, че има свидетелства как цели камиони с документи са тръгнали към „Стомана-Перник”, за да горят там досиета.

Страшно интересни бяха срещите ми с хората в Македония. Направих за себе си филм от един час само от срещите си с македонците. Те твърдят, че правителството на Никола Груевски, което ги управлява в момента, е абсолютно бандитско – фамилията е обхванала всичко. Негов братовчед е министър на вътрешните работи, други роднини също са в управлението. Те отвличат вниманието на хората в Македония – страната е в много тежко положение, една от най-бедните в света – с правенето на антични паметници. Както каза един македонски писател от албански произход във филма – малко е трудно в тази криза да си сменяш гардероба. Сега македонците станаха „антични”, има паметник на Юстиниан и на кого ли не още. Сръбски анализатор, когото заснех във филма разказва как Европа иска от Белград да отвори досиетата, политиците казват „да-да”, но нито една партия не се ангажира с това. Хора като Методи Андреев пък твърдят, че досиетата на най-важните агенти в България няма да бъдат отворени никога.

Така стигаме до равносметката на прехода. Какво сочи тя, ако подведем чертата? Какво се случи?

Случва се една тотална подмяна. Както казва Огнян Минчев във филма – създаването на групировките и мутрите послужи като димна завеса, за да се скрият по-сериозните далавери на хората от ДС и номенклатурата, та да вземат те всичко в свои ръце. Според някои всичко това е един сценарий. Бойко Станкушев го казва в самото начало на филма – той твърди, че Западът и Горбачов са сключили споразумение. Западът се уплаши, че Русия може да направи война, след като загива икономически. Сключеното споразумение предполагаше, че краят на СССР няма да се съпътства от война, но и западният свят няма да закача номенклатурата, нейните финанси и мрежи. Тя ще се преустрои, но както си знае. Един от германските анализатори разказа, че подобно споразумение е белязало тяхната кръгла маса – комунистическата номенклатура отстъпва, но с гаранцията, че няма да бъде пипната, няма да бъде изправена до стената. Огнян Минчев говори във филма и за монополите, за олигарсите, за популизмите, за популизма на досегашното правителство, който е един по-особен популизъм. Лили Маринкова настоява, че някой ден всички ще се смеят, когато олигарситте свалят Бойко Борисов от власт, защото те му дърпат конците (записът е много преди февруари т.г.).

Кога приключи всъщност преходът? Или още живеем в него?

Според Желю Желев преходът приключва, когато влязохме в ЕС и НАТО. Евгени Михайлов казва, че някои само разправят, че преходът е приключил – Андрей Райчев и Кънчо Стойчев например, които си написаха книгата и развиха своята социологическа агенция. А всъщност преходът продължава и не може да не продължи. Най-лошото е, че няма възмездие, никакво възмездие. И нас през цялото време ни лъжат, като се започне с процеса за лагерите (цели 12 години), че ще има възмездие, та до задграничните дружества. Депутатът Лъчезар Тошев настоява във всички парламенти, в което е бил избиран, да се отворят документите и да се потърсят парите от тези дружества, но никое правителство не си мръдва пръста. Йордан Соколов ми каза: „Да вземат книгата на Христо Христов и да действат по нея – там всичко е  посочено!” Цветан Цветанов свидетелства във филма: „Нито едно правителство не е искало да направи това.”

Включително и правителството на ГЕРБ.

Отговори ми, че вече било късно. Предавам неговите думи, не знам колко е било късно. В Германия анализатори също смятат, че нещата вече са заметени. Един особен термин – „замитане”. Йордан Соколов заяви, че като влязъл в МВР чул да се говори за „замитане”, даже не знаел какво означава това – дела, които се набутват някъде и никой не ги търси. Разказва, че когато върнали дознанието към МВР, открили стотина хиляди дела  с изтекъл срок. На финала на филма аз показвам откъс от друг мой филм – „Летящите хора на Жоел” и казвам, че докато снимах филма за тези летящи скулптори, си мислех за нашия преход и за желанията на хората да летят. Но ние сме хора с пречупени крила. Преходът ни е с пречупени крила. Сега имаме хубави витрини, пазарите ни са пълни. Можем да пътуваме, някои въобще отпътуваха. В същото време всеки ден в интернет четем новини за всички балкански лидери – този е мафиот, онзи е корумпиран, друг е замесен с наркотици, следващ –  в търговия с човешки органи. Изпадаме в ужас и не знаем какво става. Истина ли е, не е ли истина? Започна да се оказва истина. В Румъния министър-председател влезе затвора, В Хърватия бившият премиер Иво Санадер има присъда от 10 години и т.н. А при влизането си във властта Бойко Борисов казва пред журналистите: „Аз ще извадя България от блатото, ама вие си мълчете”. Защо да мълчим? Малко ли мълчахме 45 години и сега пак да мълчим?

Във филма има ли я гледната точка на хората, които усещат несправедливостта на прехода?

Има я, макар и малко. Един художник, когото случайно снимах на изложбата на покойния Иван Андонов, ми каза, че живеем като след удар на Ал Кайда. Натиска се някакъв бутон и явките започват да действат. Ние сме като бели мишлета, които ги манипулират. Изобщо не знаем какви са промените – едни неща станаха по-лоши, а други изобщо не знаем какви са. Певицата Нора Нова разказва, че трийсет години е била в емиграция. Върнала се и мислела, че комунистите ще ходят с наведена глава, а то – къде ти… Кирил Маричков зае една много интересна позиция – че всичко което се случва не е отвчера, че то е трупано отпреди. И че една от големите манипулации е, цялата вина се хвърля върху доносниците. А те в немалката си част са жертви. Методи Андреев припомня, че е имало 18 категории хора, подлежащи на вербовка от средите на т.нар. „бивши хора”. Ето защо той казва, че никого не упреква, понеже никой не знае до каква степен може да издържи на натиска и на шантажите. Кирил Маричков направи следното сравнение – днес бившите палачи се държат като гестаповци, които сочат жертвите и казват: „Виж го, този предаде приятелите си. Вярно, ние го бихме и му вадихме ноктите, но той не издържа. А ние какво – ние служихме на родината си.” Маричков иска да напомни, че това  „служих на родината си” не беше признато от Нюрнбергския трибунал като извинение. Хората, които записвах, не казват нови неща, но аз исках да снимам хора, които виждат процесите и мислят аналитично.

Все пак трябва да се покаже и промяната. Промяна има.

Разбира се. Но пълна смяна на системата няма. Има подмяна.

Не стигаме ли до някаква теория на конспирациите по този начин? Преходът става конспиративен. Стихийно или предопределено е всичко?

Според мен всичко е абсолютно предопределено. Стихийното е доколкото някой служител на някое отделение на ДС прибира двайсетина досиета и след това изнудва някого. Но то пак е част от общата система на действие на службите. Аз нито съм социолог, нито съм политик, но съм документалист. За разлика от много мои колеги винаги съм се ровил в нещата. Наблюдавал съм какво се случва. Между другото още през 1988 г. снимах филм за перестройката на Горбачов в Сибир. Зорлем ме накараха, на мен не ми се ходеше. Но после бях страшно очарован от видяното. Постепенно започнах да виждам как се случват нещата. Горбачов искаше да преустрои системата, да спаси номенклатурата и парите на партията. В моя филм Петър Стоянов казва, че бившите комунисти осъзнаха, че за тях е по-изгодно да бъдат капиталисти. Само че, както казва той, именно онези, които винаги повтаряха, че капитализмът е див и варварски, не можеха да направят капитализъм, който да не е див и варварски.

Ще ви дам един пример. Малко преди промените снимах поръчков филм за „Балкантурист”. Трябваха ми две момчета по сценарий, които да обикалят с раници страната. Хванах случайно две момчета от улицата. Едното го видях на спирката, а другото – на един футболен мач. Те бяха страшно щастливи, за първи път излизаха от София. Момчето от спирката живееше недалеч от мен в един блок, на който в „Младост” казваха „китайската стена”. Баща му бил военен, работил в МНО. След филма се виждахме на спирката, скоро след това забелязах, че е посърнал – баща му починал. Каза ми, че е решил да постъпи в школата в Симеоново, защото там няма разходи. Минаха една-две години и започнах да го виждам да се вози в разни „лади”. Вече не бях „бате Наско”. Не слизаше от колата, но говореше с мен приятелски, с известна доза самочувствие. Огнян Минчев разказва, че за промяната са били използвани сираци и други подобни младежи, че така е бил осъществен прехода. През 1990 г., когато снимах филма за лагерите, видях, че това момче се появи по телевизията като председател на Съюза за стопанска инициатива на гражданите. Говореше равно и монотонно, може би правилни неща. Спомням си, че малко след това в хотел „Плиска” снимах епизод от филма за лагерите – една очна ставка между надзирателите и бивши лагерници. Срещнахме се на входа и някогашното момче ме попита гледал ли съм го по телевизията, как изглежда. Казах му, че изглежда добре, но че говори много монотонно и безинтересно. Това момче е Валентин Моллов. Ето пример за човек, изваден не от номенклатурата. Едва като се поокопитиха, извадиха станишевци, велчевци и останалите. Всичко тръгна от такива момчета, на които се дадоха пари и те започнаха да завладяват пазара.

Този пример показва, че всичко е подготвено. И не знам къде ще му се види края. Колкото и време да трае тази латиноамериканска история, тя по някакъв начин ще избухне. Циреят загноява и ще трябва да се изреже.

Как тогава протестите се вписват в историята на прехода? Като логично следствие или някакво болестно състояние?

Разбира се, че протестите са продължение на прехода. Но тук според мен се смесват две неща. Не съм анализатор, аз съм само наблюдател, но мисля, че имам добро око. Според мен всичко е някаква умишлено възбудена история. Всичко това, заради което хората излязоха на улицата, е абсолютно вярно. Трябва да призная, че голяма част от хората повярваха на правителството на Бойко Борисов и то по много причини. Поради специфичния популизъм на Борисов, който не може да се отрече. Поради това, че „нови лица” влязоха в политиката. Всъщност става дума за „втори ешелон” от лица на прехода, както ги нарича Огнян Минчев. По неговите думи първият ешелон беше задоволен и дойде ред на втория. Българинът, а и въобще славянинът, има вкус към твърдата ръка. Оттук и респектът или страхът от Бойко Борисов в редиците на неговата партия, на парламентарната група и сред министрите, което подейства на хората положително. С докараните средства от ЕС всичко изглеждаше, че е наред, но до един момент, след който стана ясно, че нищо не се променя в живота на хората. Цените постоянно нарастват, а доходите им не се увеличават. Хората се отчаяха, разколебаха и в такива мигове винаги има лица, които търсят дестабилизация, за да извлекат от нея своите дивиденти и да завладеят позиции. Според мен, ако се проследят назад по веригата всички проблеми с цената на тока, се вижда, че в дъното на всичко са енергийните интереси. Както казва Едвин Сугарев, може би присъстваме на един плаващ „руски преврат” с помощта на службите и на определени групировки. Не трябва да забравяме, че Русия разполага в България може би с най-голямата пета колона, каквато има изобщо в Източна Европа. Факт е, че сред всички тези събития непрекъснато се издигат някакви руски паметници – преди дни паметник на ген. Гурко, миналата година изникна още един такъв паметник, на ръба на Докторската градина. Явно тези ходове показват далновидната руска политика на наша територия. Стефан Цанев наскоро написа, че руснаците са ни гушнали преди сто и двадесет години и не отпускат прегръдката си. Питате ме: „Какво се случи?” и на мен наистина ми е трудно да отговоря. В такива случаи е много лесно да изкараш двеста или две хиляди недоволни на улицата и сред тях да вмъкнеш провокатори. Но аз не можах да разбера едно: защо полицията, която изкара много свои служители, не намери сто души цивилни полицаи, които да са в близост до тези с маските. И щом онези вдигнат да хвърлят камъни, веднага да ги арестуват. Чувал съм, че в други страни даже има закон, че лица с маски не могат да протестират. Тези анонимни хора създадоха целия този хаос. Дали това накара правителството да подаде оставка или страхът, че ако продължава така, ГЕРБ няма да има никакви поддръжници за изборите? Това са чисто политически ходове, които не са ми ясни. Но че е замесена „енергийната мафия”,  това е за мен факт, който е извън всякакво съмнение. Интересно ми е как нещата ще се развият оттук нататък. На хората бяха подхвърлени „трохи” – имам предвид намалението на цената на тока със 7%. Какво „значително намаление” е това, когато някоя сметка за ток от 150 лв. ще се намали със 7-8 лв.? Никой не говори за увеличенията на цените на стоките за потребление. Виждам непрекъснато сред протестиращите едни и същи, видимо подставени лица, които не могат да постигнат съгласие. Няма как да се разберат, защото очевидно са вкарани там от различни групировки или партийни централи. Виждам, че постепенно енергията на протестите спада, с изключение на Варна, където всичко ескалира след смъртта на самозапалилия се Пламен Горанов. И сега се страхувам от едно: да не би протестната вълна да насочи обществото към изпълнението на неща, които са неосъществими. Всички тези безогледни призиви за национализация могат да доведат само до сериозни искове срещу България. И пак ние ще трябва да плащаме сметката.

Атанас Киряков (род. 1939 г.) е един от най-изявените български кинодокументалисти. Автор е на филмите: “Да спасим въздуха” (1977), “Концерт за флейта и момиче” (1980), “Видове дупки” (1988), на филмите за лагерите и комунизма “Оцелелите” (1990) и “Обречените” (1994), на “Цяр” (2001), “Летящите хора на Жоел” (2007), “Голямата любов на френския “терорист” Абел Рамбер” (2008). Удостоен е с наградата за режисура на фестивала “Златен Ритон” за филма “И в рая има ад” (2007) за писателя и журналиста Стефан Груев. През 2011 г. бе премиерата на неговия филм „Горяни”, посветен на малко познатата  съпротива на горянското движение срещу комунизма в България. На 20 март от 18 ч. в Дома на киното, в рамките на София Филм Фест, ще бъде премиерата на неговия най-нов филм „Преходът или какво стана с нас”.