Смяната на омразните политици е работа за… политици

“Дайте да дадем“ е сред любимите в България форми на организация на труда. Вероятно ви се е случвало да се местите – независимо дали дома или офиса. Решавате заедно с колегите да се съберете в събота сутринта, защото едни бюра трябва да заминат на тавана, а пък в съседното помещение се е освободило място и най-накрая няма да ви е толкова тясно.

Без много да го мислим, хайде да се хващаме, пък няма начин да не се справим, виж колко хора сме! Ако нямате план обаче, ако не сте решили от къде започвате, ако не сте си разпределили отговорностите, обикновено се случва едно и също нещо: след приятелското кафе сутринта, на обяд няма с кого да изпиете една бира, защото междувременно сте се изпокарали.

Това се случва пред очите ни с част от станалите популярни организатори на протестите от последните два месеца. Тръгнаха нахъсани, получиха енергия от улицата, излъчиха общи искания и в началото успяха да се разделят на не повече от три лагера, което си беше успех. После правителството падна, те се опитаха да продължат протестите, но говорилнята започна да уморява и говорещите, и слушащите.

Във всяка дейност е важно да имаш ясна цел, да знаеш къде и с кого отиваш, а в политиката е още по-важно. „Ама ние не сме политици, не искаме да сме политици и никога няма да станем политици“, казват един през друг Янко, Дончо и Ангел, които, харесва им или не, се превърнаха в лицата на тези събития. Отричането обаче не променя реалността.

Всеки, който се изправи и постави на глас искане за обществена промяна, а след него застанат и други хора, вече е политик. И точно тук идва основната причина за зациклянето на протеста, който според един от лозунгите е процес. Не можеш да очакваш да постигнеш политически резултати, когато не действаш политически.

Следва онова, което беше лесно предвидимо: знайни и незнайни активисти започнаха да основават движения, сдружения, обединения. „Орлов мост“, „Обединение“, „Освобождение“, „Първа пролет“… очаквайте в следващите седмици да чуете за още. Опитните задкулисни играчи познават много добре технологията на политическия живот, за разлика от лицата на улицата. А те ще се чудят на 13 май как така ги няма в резултатите от изборите.

На фона на тази избухнала гражданска енергия, вероятно все повече хора отново ще констатират, че не виждат изход. „Нито искам тези старите да останат, нито искам онези от улицата да дойдат“, сигурно си казват някои.

Ненаученият урок е, че точно политиката е инструментът, с чиято помощ хората участват в подреждането на света около тях, а политиката си има правила. Не става дума за писаните в последните години закони и наредби, които безспорно дават предимство на вече установените партии. Става дума за правилата, които историята е написала: първо, решаваш къде, второ, решаваш как, трето, решаваш с кого. И тръгваш.

Лицата от улицата просто тръгнаха. Без да си отговорят на първите три въпроса. Това не е упрек, а само факт. Истинската заплаха за играчите от статуквото ще дойде, когато напред излезнат група от хора с ясна идея каква България искат, как да я направят и с кого искат да я направят. И когато тази група хора не се страхува от думата „политика“.

Засега политиците, които служат за параван на разграбването на публичния ресурс от шепа олигарси, нямат повод за безпокойство. Господарите им също. Трудностите за тях ще дойдат, когато повече хора започнат да се занимават с политика – да протестират, да предлагат решения, да контролират, да участват. Когато повече хора опитват да променят партиите отвътре, а когато мислят, че положението вътре е неспасяемо, основават нови партии. Може на пръв поглед да звучи парадоксално, но омразните политици могат да бъдат пометени само от хора, които не се страхуват да се нарекат политици.