Едвин СугаревВ кулминацията на съзнателно нажежаваното обществено очакване, свързано с връщането на изпълнения мандат на ГЕРБ и оповестяването на неговото правителство, Бойко Борисов направи няколко позитивни стъпки и поне два непростими гафа.
Първо: той създаде кабинет с преобладаващото участие на експерти и сериозни професионалисти, които не влачат тежко политическо минало зад гърба си.
Второ – даде знак, че е готов да се съобразява с гилдийното и обществено мнение, като оттегли една от вече обявените си кандидатури – тази на Десислава Танева – поради появилите се в публичното пространство съмнения, че може да се стигне до конфликт на интереси, предвид широкото присъствие на дамата в различни сфери на земеделския бизнес.
Трето – накара депутатите си да въведат – за пръв път в историята на прехода – лустрационни текстове в правилника на Народното събрание, според които бивши сътрудници на ДС не могат на участват в ръководствата на самото събрание и на парламентарните комисии – както и като членове в някои от тях, свързани с националната сигурност.
Четвърто – обяви се за пълно и безкомпромисно отваряне на досиетата, като публично заяви, че депутатите му ще внесат промени в закона, при което ще отпаднат всичко ограничения към тяхната публичност, с изключение на текста, според който не се разкриват данни за вече починалите агенти.
На фона на тези позитиви гафовете му изглеждат незначителни, но не са. А не са, защото на практика бламират именно позитивите, които той се опитва да постигне чрез обявяването на кабинета си.
Първият беше известен отдавна – номинацията на Вежди Рашидов като министър на културата. Тази номинация разбивала всякакви митове за етническата нетърпимост от страна на ГЕРБ – е извинението на Борисов. Плюс очевидната стратегическа полза – да включиш в състава на кабинета си мохамеданин, който обаче е ярко изявен враг на Ахмед Доган.
Истина е, че на фона на Ламбо с неговото „збогом” вече изглежда, че културното ведомство е претръпнало – и българската творческа интелигенция е готова да изтърпи всичко. Само изглежда така обаче – при това от винаги просташката гледна точка на властта, която от много време вече номинира карикатурни фигури за този министерски пост – да си спомним например за царския Абрашев. Българските артисти обаче са непрактични хора, за които каузата е по-важна от сребърниците, подвърлени в пробитата шапка на културата. Когато имат какво да кажат, те го казват – колкото и нелюбезно да звучи то в ухото на властниците. На тях не им минават нито лафовете, нито „номерцата” на популистите, нито заплахите, че някой щял да си хвърли мандата.
Това, което Борисов очевидно не съобразява, е че с тази номинация ще ритне не само техния кошер. Не само артистите, но и всички избиратели с дясно мислене имат наприятното свойство да помнят – и едва ли са забравили топлата дружба на Веждито с Илия Павлов, неговото неизменно присъствие край яслата на Мултигруп.
И още нещо – добре известно е колко много държи Борисов на престижа си сред служителите на МВР – неговата стара и незабравима любов. Тези служители обаче едва ли ще бъдат очаровани, като видят в правителството на своя бивш главен секретар тъкмо човека, безцеремонно набил техен колега при изпълнение на служебните си задължения.
И последно: с тази номинация се дава ясен знак, че и за този кабинет култирата е последната дупка на кавала. Виж, спорта е нещо друго. Той заслужава да си има министерство – при това с фамозното наименование „Министерство на физическото възпитание и спорта”. Физическо възпитание?! Не знам защо си мислех, че по този начин се формулираше една от грижите за създаване на „хармонично развита личност” по време на социализма.
С втория гаф абсурдът е по-голям: Божидар Димитров като министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина. Няма как човек да не си зададе въпроса: как така ченгетата на ДС не могат да бъдат шефове на комисии в парламента, а могат да бъдат министри? И още: такъв министър ли заслужава тази голяма и – уви – по-добра част от българския народ, като се знае много добре нетърпимостта на българските емигранти към ченгета от всякакъв порядък, и като се помни, че част от тях са избрали свободата именно за да избягат от ченгесарската си държава.
Такъв – е очевидният отговор на Бойко Борисов. Щото ми е приятел и аз гарантирам за него.
И тук вече е третият, не толкова виден, но много опасен гаф: навикът да сменяш принципите си като ръкавици. Различният аршин, с който мериш ситуациите – в зависимост от това кой ти бил приятел и кой не. Точно това типично популистко отношение към нравствените ценности може да се правърне в ахилесова пета - и за него като премиер, и за неговия кабинет. Възможността веднъж нетърпимостта към ДС да е важна и политически обяснима – щото не друг, а ти си я въвел в правилника на НС, а друг път същата тази необходимост да се характеризира като „номерца” – както Бойко Борисов определи искането на Синята коалиция съставът да кабинета да бъде гласуван поименно – поради несъгласие с номинацията на Божидар Димитров – свързано именно с битността му на доказан агент на ДС.
Самият начин, по който Бойко Борисов реагира на това искане, издава раздразнение и нетърпимост. "Ще върна мандата и да отиваме на нови избори, ако отсега почват с номерцата си", каза той. И добави: "Костов има пет, Мартин има десет депутата. С тях ли да се съобразявам да ми извиват ръцете?"
Очевидно – след като искането да няма агенти на ДС в кабинета се тълкува като извиване на ръце, новият премиер няма да се съобразява с партиите, които иначе се негови партньори в ЕНП.
Не само няма да се съобразява, ами ще прави всичко възможно да представи техните възражения и принципни позиции като услуга на комунягите и реверенс към опозицията. И вече го прави. Явно му е по-уютно да управлява с тези, които нямат никакви възражения. Като Яне Янев например, който директно заяви, че ще подкрепи кабинета, "ако ще в него да има петима министри агенти на ДС". Ами халал да са му, ведно с Веждито и Божидар Димитров. Та поне да е ясно кой кой е.