«ЖУРНАЛИСТИ НА СВОБОДНА ПРАКТИКА»

Николай Флоров

Един ден, докато отбивах военната си служба в армията на негово величество Тодор Живков, ме повика политическият комисар на бригадата – едно дребно човече с втренчени сини очички и големи уши – който трябваше да ме разпита и да разбере дали не съм някакъв реакционен елемент. Не бях, баща ми беше комунист и това им беше достатъчно да съм «наш», но в час по политическа подготовка бях заспал на лекция за подвизите на Георги димитров, а отгоре на това бях изхъркал шумно. Офицерът, който водеше часа, се вбеси и ме измаршира от стаята.

Фатмакът на ротата заяви с много тежък глас: «Флоров, как може така, ами Георги Димитров цял свят го познава, бе!»

Политкомисарчето обаче си ме разпита, за да се увери «накъде бия». След разпита , на цигара в казармения хол разправям на групата авери около мен как политкомисарчето с пробождащите сини очички ме попита нерде-нере, ама съвсем сериозно: «Властта е наша, нали?»

А Мишев, един от аверите, се изкикоти и рече: «А ти що не му рече: «Е па ваша е!»

Ето така от далеч стигнах и до политкомисарчетата Пеевски, Кръстева, Батков, Тошев, Гочева и Шаренкова. За тях ние сме «журналисти на свободна практика». Прави са – не сме вече «наши» и практикуваме свобода на словото, свобода на мисълта, свобода на личността и просто свобода. Не са свикнали на такава свободна практика и ги боли. Боли ги, защото им бъркаме в комунистическите мозъци и защото часовете по политическа подготовка отдавна свършиха; Георги Димитров най-после си отиде в гроба, а от Съветския съюз остана само Русия.

Още не са го преглътнали. Но най-боли защото вестниците им едва дишат и те трябва да плащат от крадените си десарски пари, за да не потънат.

Истината боли, истината дори убива: хората ни четат. Е па, не практикуваме десарска журналистическа проституция – не ни пасва и смърди. Затова, драги политически комисарчета, когато ни четете в електронната преса знайте, че още нищо не сте видели, че вече не знаете какво ви очаква дори зад следващия ъгъл и че «бъдещето, както е казал поетът, не принадлежи на никого».