Докато чакаме Годо

От известно време насам разчитам ръкописите на моя прадядо в Националната библиотека. Роден е в Македония. Бил е свещеник, но и немаловажна фигура във ВМОРО, в чиято дейност го посвещава Анастас Лозанчев. Докато свикна да разчитам стария правопис и особеностите в почерка, почти преполових материала. Въпреки това – все още не успявам да разчета някои думи. Продължавам напред.

ГЕРБ зае дясното пространство – доколкото го припознаха десни и друг разнороден микс. Припознаха ги и от ЕНП. Дали ги активираха европейски рецептори според автентичност на съдържанието или от удобство да използват максимално избираемия вариант, който да им е в услуга. Дали ги интересува хала на изнемогващите да плащат сметките си българи. Или по-скоро гледат да си осигурят постижимия комфорт. Дойдоха и се изказаха. Заявиха подкрепата си. Учтивост се предполага, но вметката за отгледаното цвете прозвуча екстремно безвкусно. Каквото и да са заели доскорошните управляващи, то не припокрива дясното – там има вакуум. Има хора, които не откриват свое представителство никъде.

          След местните избори през 2003 престанах да се чувствам представена от СДС, което ярко се обезличи. Днес съдбата – да не добавяш, а да намаляваш, стои и пред ДСБ. Но каква е ползата да съществуваш около санитарния минимум. Политическото бъдеще на Иван Костов и ДСБ ще решат гласоподавателите. Тенденцията не е оптимистична. Особено след раздялата с „Единство” и новината за поисканата сума. Двете формации нямат тежест. Подкрепата за традиционната десница се свива от избор на избор.

            Дясно правителство управлява, но в последната година от мандата му се натрупа напрежение и последваха протести като морски вълни. Някои от тези вълни са управляеми и контролирани. Но други са породени от отчаяние и невъзможност за нормален човешки живот. Досега човешкото самозапалване нямаше прецедент. Но отчаянието и безизходността си избраха този път. Ужасно е. Трагично е. Причини и при 3-5-8 имаше. Но очевидно количественото натрупване доведе до качествено изменение тъкмо сега. Дали пък не е някаква приемственост, която да породи не толкова очаквана правителствена конфигурация.

Прадядо ми пише, че приятелят му Даме Груев бил в затвора заедно с някой си Мицко от с. Латово. Последният правел мили очи на Даме и давал вид, че е посветен и верен на делото. Даме му вярвал. Мицко е амнистиран със застъпничеството на сръбското правителство. Македония е започнала да клокочи. След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание сърби и гърци виждат подходящ момент да действат сред българското население, да го откъснат от националността му и настъпват газта. Щом Мицко излязъл от затвора, повел сръбска чета из Битолско и Кичевско. Даме все се надявал, че е възможно да му се повлияе и той да се подчини на волята на организацията. Поп Тома се опитва да го разубеди. Накрая се случва така, че Даме попада в плен при Мицко.

Всички ни правят мили очи преди избори, докато не се озоват на власт. А после става ясно какво са имали предвид.

 Не ми хареса 3-5-8. Не ми хареса и мадридския „спасител”. Да не говоря колко ми харесаха: Луканов, Попов, Беров.

На всички, които ще дадат своя глас за БСП или ГЕРБ, ще кажа – заповядайте. Така решили -така гласували. Но ако след това пропищите,че не ви е сгодно и уютно, ако продължат да се палят хора, ако сметките ви продължават да набъбват, къде ще потърсите причината за несгодите си. В неуправлявалия от есента на 2001 Иван Костов. Факт е, че в сравнение с всички останали досега, се оказа най-адекватен, макар и не безгрешен. Не съм легнала на релсите заради него.

Съмнително е дали ДСБ ще се класира за 42-то Народно събрание. Това, че биха взели повече гласове от бутафорното СДС, не може да е утеха и обещание за бъдеще. С  „Единство” имаха намерение да създадат ново политическо формирование след изборите. Но след новината за финансовите претенции на ДСБ, ако е истина, доколко, как и кога, това ще стане и дали изобщо ще – изглежда неактуално и нереално.

Друг е въпросът, че необходимостта от нещо ново и убедително е особено отчетлива в момент на липса на алтернатива. Тази необходимост предполага и оттегляне на обременените през прехода.

С уважение/ възторг/ укор/ безразличие/ нетърпимост/ омраза – освободете пътя и се оттеглете. Защото повече привърженици за каузата няма да привлечете, а по-скоро – ще отблъснете.

Иначе какво.

Идва БСП с присъдружна коалиция..Възобновяват АЕЦ „Белене” и ни разказват играта. Т.е. – те вземат своите комисионни, а ние ставаме енергийни роби съвсем излишно и доброволно.

Идва ГЕРБ с постулата: „аз казвах ли ви, ама добре, че се сетихте”, а комфортът за монополите и олигарсите продължи безнаказано.

Електорален мазохизъм. Тези две партии показаха какво могат. Едната редовно довеждаше държавата до фалит. Последното й засега превъплъщение под формулата 3-5-8 остави усещането за нашествие от африкански скакалци.

Пребиваването на правителството преди днешното служебно се запомни с непосилно ескалиращи за плащане сметки. Със самозапалващи се хора. Следствие от това управление е днешният интерес на прокуратурата към журналиста от Медиапул Борис Митов.

Бил ли е Иван Костов агент на ГРУ и поискал ли е един милион лева от „Единство”. Истина ли е това или са пуканки. Ако е вярно – да се скрие някъде и да замълчи завинаги. Но истината да излезе наяве. Без недомлъвки. Защо „Единство” веднага не обявиха какво е поискал от тях? Защо изчакаха? Щадяха репутацията му ли или нещо друго тях пощади.

Колко дребни и незначителни изглеждат съвременните ни политически джавкания и ежби на фона на времето, когато хора са залагали живота си в името на кауза – освобождението на Македония. Днес България формално е свободна, но не съвсем. Тя е в плен на монополи и олигарси, които смучат кръвта й. А днес – не живота си, а политическите амбиции – без никакъв риск, залагат разни хора, които претендират и настояват да им вярваме, след като са се издънили сега или преди. Нещо като Мицко при Даме, докато не успее да го плени.

Опитват се да ни пленят.

Преди малко повече от век прадядо ми е натоварен от конгреса в Смилево – непосредствено преди въстанието, да занесе протоколите от него в София на задграничното представителство в лицето на Христо Матов и Христо Татарчев. Сега звучи странно, но пътуването му е отнело към 55 дни. На два пъти е заравял протоколите в земята, когато е имал съмнение, че няма да оживее. По никакъв начин не е трябвало да попадат в турски ръце.

 Хайде сега малко тенис: ГЕРБ спряха АЕЦ „Белене” след излишно лъкатушене и озъртане, при което потънаха още пари. Ако бяха последователно уверени в спирането му – нямаше да пропиляват време и пари. Още по-малко щяха да потрошат милиони за излишен референдум по темата. Бившият американски посланик у нас Джон Байърли беше споменал, че е необходимо бутане в правилната посока, защото не трябвало да забравят с кого си имат работа. „Бургас-Александруполис” отиде в небитието слава-богу, но за „Южен поток” беше подписано.

Намерението на служебното правителство да преразгледа условията по договора вероятно поражда дискомфорт у някого. И това се чувства. Дай боже да предстои още бутане, много бутане в правилната посока. Защото онези предишните са непобутваеми, при тях генезисът говори по-първично и неотменно. При вторите има варианти. Те наложиха мораториум не само върху добива, а и върху възможността да се проучат залежите от шистов газ в страната, което е обаче в хармония с желанието на първите. Дали пък разликите не са измамни, а приликите - подозрителни. Както и да е. Но да дадеш газ с вдигната ръчна спирачка едва ли има особен смисъл – освен ако не е демонстрация, изискваща да убеди в нещо си.

Убеждението, че нещата могат да тръгнат към по-добро, идва не с еднократни демонстрации, а с последователно и търпеливо усилие. Не да обереш овации, а тихо да работиш, да съобразяваш, да предвиждаш.

След разгрома на въстанието през 1903 в Македония все още са действали чети. Когато прадядо ми се връща от София обратно в Македония, синхронът в организацията е нарушен, което е обяснимо с оглед на неуспеха и обезверяването. Започнал е да реди отново мозайката, вдъхвал е вяра, потягал е редиците, координирал е движението на четите, доколкото е можел – е предотвратявал срещата им с войска и ги е отклонявал по безопасен друм. Бил е нещо като диспечер. Организацията претърпява съществени загуби. В това нелеко и критично за нея време появата на двама войводи вдъхва кураж и надежда, че не всичко е загубено. Единият е Георги Сугарев. За него дякон Тома казва, че паднал „като мехлем върху рана”. Другият е Христо Узунов. За него те двамата са войводи и личности „от първостепенна величина”. Но участта им е трагична. Особено покъртителен е разказът за края на Узунов и четата му. След предателство те са обкръжени в една къща от турска войска. В паузите сред стрелбата каймакаминът ги увещава да се предадат, обещава им амнистия и че косъм от главата им няма да падне. Никой не се подвежда и не се предава. Накрая, когато става ясно, че е невъзможно да се измъкнат, Христо Узунов предлага нещо на другарите си и всички се съгласяват единодушно. Тогава той строшава пушките им, после ги застрелва един по един. Накрая застрелва себе си. Какво достойнство, кураж и взаимно доверие са имали тези мъже.

Странно нещо е да четеш спомени – потапяш се в тях, усещаш атмосферата, но все ти се налага да изскочиш като кит да поемеш въздуха на съвремието, в което ти е отредено да живееш. И неизбежно се налагат някои съпоставки. За липсата на корист и за наличието й. За готовността да си оставиш някъде костите и за ламтежа да притуриш нещо приживе към тях, докато са обвити от плът – да притуриш нещо солидно и материално. За доверието, приятелството и чудния ентусиазъм на членовете на организацията, които се разпознавали по увереното достойнство и радост за предстоящото, която излъчвали. И за хиените, които дебнат в лъвска поза да се наредят на държавната софра, за всички, които просто искат да захапят кокала – доколкото е останал, или да са на първа позиция при появата на евентуална мръвка. Самохвалство, самореклама и пищни кампании.

Какво да правим, скъпи сънародници. Ясно е само едно – предстоящите избори няма да предложат окончателно лекарство и трайно лечение, а агония сладка с продължение. Няма истински мехлем за раните ни. Главно ментета. И ние уж вървим напред, но сякаш не разчитаме някои очевидни знаци и тъпчем на място или се въртим в кръг. Ще ги разчетем ли някога. Ако не успеем, дано някой го направи след нас, докато нишката не се е съвсем скъсала.

Чака се Годо. А докато чакаме и разчитаме – да мислим.