ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ ПРОТЕСТИ КАТО ОЗДРАВИТЕЛЕН ПРОЦЕС

Подхвърлено в студения, настръхнал и непонятен свят на човека, първият писък на новороденото е знак на протест срещу отнетата му топлина и сигурност на майчината утроба. И същевременно знак, че е в състояние да се справи с предизвикателството живот. Не се тревожете за болния, който се превива и крещи от болка, той ще оживее. Тревожете се за оня, който стене и няма сила дори думица да продума.

 Опозиция, стачки, протести – ето ви доказателствата, че демокрацията в една страна е жива, диша и крачи напред, въпреки всичко. Няма ли ги, значи нещо в  държавата не е наред. В тоталитарната  всичко е наред и всички са доволни. Ако луди глави решат все пак да излязат на улицата, по тях стрелят.

Вечната неудовлетвореност, това е драмата на човешката душа. Постигнали нещо добро, свикваме с него и ламтим за друго, още по-добро. И в рая да попадне човек, и там ще му приседне от благинки. И ще потърси кръчмица, за да си пийне ракийката – като дядо Матейко от разказа на Елин Пелин. В редица международни анкети за качеството на личния живот българите са сред нациите с най-ниска самооценка. Не е нещо ново. Екатерина Каравелова е записала в дневника си: „Изхабихме добрия си народ дотам, че той е противник на всяка власт, щом тя годиняса, и на всеки закон... Днес идол, утре изверг!”

 В този сайт бяха публикувани точни и правдиви анализи на масовите граждански протести през февруари и март. Утвърди се тезата, че основна причина за това събитие е проточилия се мъчителен и опорочен демократичен преход. Промяната ни изненада, завари ни неподготвени. Първият тласък дойде отвън. Политическото решение беше взето и „снето” отгоре. Сподобихме се със свобода не извоювана, а „поднесена на тепсия” (Левски). Или както се е изразил в своето време Стоян Михайловски: „Ние не сме свободни, ние сме освободени”.   

Обявихме тържествено в Конституцията на Република България независимостта на съдебната власт. Но как да прилагаш независимо правосъдие с един състав, обвързан идейнополитически с комунистическия режим, в доста случаи и кадрово с Държавна сигурност? При това той се възпроизвеждаше през годините.

  От т. нар. криминална приватизация се облажиха най-много питомците на червената номенклатура. В алчността, беззаконието и социалната си безчувственост те задминаха далеч дивия капитализъм. Сменихме системата, но хората си останаха същите. И преди се крадеше, и сега се краде. Смени се само асортимента: сега не си губят времето с чистачките на колите.

В едно общество, където невежите и сиромасите са мнозинство, автентичната демокрация е мираж. Първите биват лесно излъгани, вторите – купени. А ония, които манипулират изборите, умеят да  манипулират и протестите.

 Положителното в тях бе, че екстремистките изяви бяха овладени. Множеството не се превърна в тълпа. Размина ни се охлокрацията, властта на тълпата,  най-опасната власт, каквато историята познава.

 За разноезичието, некомпетентността, екзотичните идеи в протеста се писа достатъчно. Ще се спра на онова, което липсваше –  обективната самооценка на протестиращите. За виновници на сполетелите ни беди бяха посочени партиите, добрали се до властта. Но кой ги беше избрал? Не е ли парламентът огледалото, в което трябва да се вгледаме и да се разпознаем? Българинът обича да политиканства, да дава съвети, да предлага решения. Но докопа ли случайно власт, веднага лъсва цялата му обърканост и безпомощност. Отдавна е казано: за да се научиш да плуваш, трябва да се гмурнеш във водата. Нямаше как да се превърнем изведнъж от верноподаници в граждани. Тепърва ще се учим да плуваме в дълбоките и коварни води на демокрацията. В края на комедията на Гогол „Ревизор” един от героите се провиква към залата: „На кого се смеете, господа? На себе си се смеете!” Трагикомедията на нашия обществен живот трябва да завърши с въпрос към избирателите: „Кому се сърдите, госпожи и господа? На себе си се сърдете!”

Протестиращите се отъждествяваха с народа и се засегнаха, когато се заговори за мълчаливото мнозинство. Но само един демократичен избор може да представи обективно волята на народа.

Моят личен протест е срещу незавидното състояние на правораздаването ни, проблем, слабо застъпен в масовия протест. Къде е прословутото върховенство на закона? Правосъдието е гръбнакът на държавността. Прекършен ли е, държавата линее и се превръща във фикция. Суматохата около избора на висши магистрати доказа колко трудно се намира почтен, принципен и неоспоримо независим кандидат за такава длъжност. Г-жа Ана Караиванова от Инспектората към Висшия съдебен съвет написа: „За значителна част от прокуратурата, предимно в горните етажи на йерархията, Десети ноември все още не е настъпил” /”Правен свят”, октомври 2008/. В публикувани графологични експертизи /по почерка/ на трима  видни наши управленци, резултатът на единия от тях е: „Неустойчив човек. Когато трябва нещо да направи се юрка, но не може да довърши нещата. Разпилян, дезорганизиран човек. Мъж е навярно”. Оказва се бивш главен прокурор на  републиката /сп. „Правен свят”, март 2010/.

Доверието в българското правосъдие в последните години се движи между 15 и 17 процента – най-ниското в Европейския съюз. Съдът по правата на човека в Страсбург е затрупан от жалби на българи срещу държавата. Тя е и сред първите по осъдителните решения на Съда, които я задължават да изплаща обезщетения на потърпевшите. Не ми е известно някои от магистратите да е понесъл отговорност за нанесените морални и материални щети на държавата. Години наред Европейската комисия настоява за радикална реформа на съдебната власт, но няма кой да я чуе.

Какво да се прави? Предлагам на следващия парламент да разгледа и обсъди предложението на бившия френски президент Никола Саркози, записано в книгата му „Свидетелства”: „Висшият съдебен съвет да се реформира така, че магистратите в него да не бъдат мнозинство. Нормално е те да са предпазени от намесата на политическата власт. Но ще бъдат много по-добре предпазени, ако ги ръководи институция, която представля цялото общество, отколкото такава, която по същество е синдикат на магистратите.”

Проблемите, които обсъждаме днес, са били предмет на внимание и преценка от политолози, социолози и философи много преди нас. Застъпени са и в книгата „Антропологическа философия на историята” на философа-изгнаник проф. Асен Игнатов /1935-2003/. В нея четем: „Един от недостатъците на демокрацията – невъзможността на демократичните правителства да действат в по-големи мащаби и в по-далечна перспектива, поради често сменящото се благоразположение на избирателите и произтичащата от това правителствена непоследователност.” Или казано простичко: „Избирателят е ненаситен. Разпускаш кесията, за да удържиш мандата, за сметка на дефицита в хазната”. Резултатът е пред очите ни: дълбоката дългова криза в редица държави.  

Демократичният преход е рязка обществена промяна, която налага спешна мобилизация на психическия и физически потенциал на индивида, за да се приспособи към новите условия. Неспособните да го сторят преболедуват промяната. Резултатът е хроничният стрес, който избива в различни посоки: религиозни секти, окултизъм, наркотици, агресия. И най-вече фрустрация – чувството за безсилие и безнадеждност поради пропаднали усилия за постигане на силно желани цели. И най-скромната – приличен социален статут. Всичко това се трупа във времето и в определен, непредвидим момент, избухва в мощен публичен  протест. Сам по себе си той е не само експлозия на натрупаното напрежение, но и вид освобождение и разтоварване - своеобразна лечебна процедура.

За болния човек кризата означава активиране на защитните сили и начало на оздравителния процес. Обществото е своего рода организъм. Овладее  ли крайностите, стъпи ли върху рационални предпоставки за бъдещето си, успехът е сигурен.