БЪЛГАРСКИЯТ „НАИВИЗЪМ”

В битов план с наивността се сблъскваме всекидневно, посредством  добре обработени схеми. Някой звъни по телефона на произволно семейство и казва: спешно трябва да се дадат „едни пари”, за да се измъкнат ваши близки от белята. И хората откликват, че и бързо дават на измамниците скътаното за черни дни. Нали никой в България не вярва нито на съд, ни на полиция. Или пък фирми-ментета прибират по няколкостотин евро такси за „работа в чужбина”. На място обаче се оказва, че работа няма и всеки сам се оправя, или пък става ясно, че предложената работа е много зле платена. Едва тогава нашенецът се сеща да провери има ли регистрация изпратилата го фирма, или най-малкото разрешение, за да извършва подобен род дейност, та да може да си потърси правата. Със задна дата задължително поумняваме.

Но ако в морален план човешката наивност е извинима с лична доброта и безкористност – ставаш жертва, защото не можеш да заподозреш у другия престъпен умисъл – как тогава стоят нещата с цял един народ, който периодично изпада в едно особено състояние – да го наречем исторически или политически наивизъм. Дотам, че да мрази държавата си, която за него е по-лоша от  „най-черна мащеха” и да се хвърля на врата на разни „спасители”, че даже и да посреща с цветя германски или съветски войници, пък по-сетне горчиво да се разкайва.

Обяснение няма. Даже да приемем формулировката на Деян Енев, че сме „народ от исихасти”, тотално различен от разните му там „студени прагматици”.

Има нещо истински тревожно в изначалната българска раз-общеност, на която май стъпва въпросният наивизъм. С какво ли отново не е била обяснявана тя от историци и народоведи – от Константин Иречек и Петър Мутафчиев, та чак до Антон Страшимиров и Иван Хаджийски. С типично славянската пасивност и уравниловка, с богомилския дуализъм, зачеркващ и очернящ „този свят”, където властва сатаната, със скъсването на всякакви връзки и с липсата на принадлежност, вследствие на вековното ни пребиваване в Османската империя.

Има нещо трагично в това да си сам по себе си, несвързан с никого, освен с най-близките си кръвни роднини. Когато не е бил причастен към нищо и никого, българинът на практика не е бил и част от историята. Тя е напомняла за себе си само чрез чумните епидемии и природните катаклизми. Там-някъде се е случвало нещо: турците примерно са обсаждали Виена, а Европа отдавна е загърбила Ренесанса, разполовена в битките между Реформацията и Контрареформацията. В това време българинът си е останал независим от (чуждата) държава, завинаги „чужда” за него – нещо, което го прави близък до природата, но далечен от историята. Така той е бил готов за всякакви „смутни” или „кърджалийски времена”. При нужда се е вдигал заедно със семейството си и е бягал в планината, отнасяйки  само най-необходимата покъщнина – сечива, съдове, семена и малко храна. Там заживявал на колиби и чакал, докато страшното мине, а после отново вдигал скромната си къща и подновявал бита си. Формулата на прословутото българско „оцеляване” поне до Кримската война (средата на XIX в.)

Ето защо под „исторически наивизъм” изобщо не разбирам някаква сантиментална и социална „доверчивост”. Каква доверчивост у народ, търсещ да оцелее на всяка цена? Тъкмо обратното. Реших да използвам този термин по аналогия с „наивизма” в съвременната живопис (от Митничаря Русо до Магрит и всякакви „примитивисти”), скъсал с трите правила на западната живопис, утвърдени от Леонардо да Винчи. „Наивизмът” ни връща към цялата ярка неправилност и свежест на живота, без да се съобразява с мащабите на детайлите и въздушната перспектива на колорита.

Нещата са такива, каквито са. Принцип, близък до нас, благодарение на „обратната перспектива” на православната икона. „Наивизмът” предлага изключителна яркост и яснота в конкретен план, но не и дълбинен поглед в линейна перспектива. В което е силата на иконата: ти си сам, но близо до Бога, и нищо друго няма значение. Ала това е слабост в социална перспектива: българинът свиква да е пасивен съзерцател, защото силно възпрепятствано и ограничено е личностното му развитие. И още нещо важно – с идването на турците се заличава елитът, а низините естествено си остават непокътнати. Оттук насетне българското общество става болезнено егалитарно – то не търпи и не понася различието – нито по имот (богатите), нито по образованост (интелигенцията).

Ситуацията по много своеобразен начин се пренася в комунистическата, но и в посткомунистическата епоха. Усредняване и отказ от представителност: кои са тези, че да ни казват нещо на нас? Става дума за градските хора с чужди университетски дипломи при комунизма или пък за „онези с брадите” във Великото Народно събрание. Притесняваща е най-вече наложилата се „българска едноизмерност” – тук „едноизмерният човек” е отдавна норма. Той е силово наложено правило, не търпящо никакви изключения.

Никой няма вяра никому, масите не искат представителство. Всеки български гражданин иска да е индивидуално присъстващ във властта. Сам да е тази власт, сам да решава съдбата си, а оттам и съдбата на „всички”. А „всички” просто няма в свят на дифузни социални атоми. Затова и на прага на предстоящите избори е толкова трудно представимо „тялото на властта”. То е „възможно” само като механичен сбор от 240 депутатски мандата, ала е почти непредставимо като признаване от обществото, в което множество социални групи, по дефиниция, са готови да оспорят каквито и да е резултати от изборите.

Защо ли? Защото няма „истинност”. Защото няма автентична представителност на партиите (което е донякъде вярно). Защото никой не разбира как някой, озовал се по силата на какъвто и да е социален компромис в листите, всъщност го представлява автентично.

Истината е може би малко по-различна – за българското общество няма морални авторитети. Няма как някой да остане „чист” в крайно близката („наивистична”) перспектива на българската социална реалност, в която за всеки се „знае” или поне може да се твърди „всичко”. „Кой? Тоя ли? Ама знаем го ние него…”

И после какво? „Ще (му) гласуваме” – както гласи най-разпространената формула относно избирателното право. А то, каквото и да си говорим, е фундаментално право, независимо от личните ни колебания и трудности кога и за кого да гласуваме.

Отзвук от всичко това е и хиперболата на „българския Пантеон”, където допуснати са само Ботев и Левски. Ала сега. Не и приживе. Предпочитам да спестя какво приживе и малко след Освобождението се е изговорило и изписало за Ботйов  и Левски преди съответно Вазов и Захари Стоянов да вградят имената и делото им в българския исторически канон.

След което идва ред на обратната историческа тяга – къде е Ботев? Чий е Левски? Липсват ни. Кой е виновен за смъртта на единия в Балкана? И кой предаде другия? Не можеше ли да бъдат спасени?

Късната им канонизация в народната памет не дава отговор на тези въпроси, макар полемиките в средите на историците да продължават и до ден днешен.

От баба си съм чувал как веднага след Освобождението, даже след 1944 г.,  вървели слухове, че Ботев е жив. Бил някъде заключен във вериги в Диарбекир, но всеки момент щял да се върне. Всичко може би тръгва от сюжета на популярния филм „Калин Орелът”, където има  сходно завръщане от крепостта „Сен Жан д’Акр”. И не веднъж и дваж ученици и ученички от столичните гимназии чакали в шпалир по улица „Шипка” пред къщата на вдовицата Венета Ботйова, както и от двете страни на „бул. „Мария Луиза” в посока Централна гара. Даже се носели описания как Ботйов да бъде разпознат – достолепен старец с орлов поглед и белег от куршум в центъра на челото.

Ботев, уви, не слиза от нито един влак към нова България. Макар по логиката на „обратната перспектива” на българската история, той да би трябвало да е там, където го очакват.

Българският „наивизъм” може и да е израз на сериозно, есхатологично очакване, но, си остава, уви, изцяло а-историчен.