Три задочни срещи с Маргарет Тачър

 

В България традиционно имаме навика да наричаме тази страна „Англия“, но когато произнасяхме името на Тачър, просто някак си „Англия“ не можеше да ни се откъсне от устата. Винаги казвахме „Великобритания“.

 

Въпреки че днес, колкото повече чета и си припомням какво представляваше „желязната лейди“ (прякор, който ѝ измислиха в СССР и който естествено ѝ прилепна), тогава по задължение, а и по убеждение (някъде докъм края на 80-те) бях неин политически противник.

 

И дори на живо се сблъсках многократно с политиката ѝ.

 

Едва ли има някой от моето поколение, който да не помни мащабните акции в България за подкрепа на стачкуващите английски миньори, протестиращи срещу приватизацията и закриването на държавните каменовъглени мини. 

 

Акциите, разбира се, бяха организирани от най-високо ниво на държавното и партийно ръководство, което от своя страна беше получило инструкции от Москва.

 

За никаква спонтанност не можеше и да става дума. Недонасянето на подарък за детенце на английски миньори се наказваше строго като липса на домашно, плюс нежелания ефект да не изглеждаш достатъчно политически надежден. А беше доста тъпо да се издъниш, особено ако наистина подкрепяш гладуващите миньорски дечица.

 

От нас, учениците, се изискваше да се подготви някакъв подарък за децата на тези миньори. Винаги забравях датите на акциите, когато трябваше да се носи нещо в училище, и откривайки грешката, на бегом, заедно с още няколко разсеяни съученика, тичахме до най-близката будка за вестници, където много удобно се бяха появили евтини пъзели на Уницеф, които наричахме „картинна мозайка“, защото думата „пъзел“ тогава още я нямаше в българския език.

 

Значи, купуваме по една „картинна мозайка“, която вървеше заедно с няколко картички на Уницеф, а в училище някой беше доставил и амбалажна хартия. Пишеш картичката, опаковаш я заедно с амбалажната хартия с пъзела, не помня какво пишехме като адрес и си брояхме (а и на нас ни го брояха където трябва) политическия и гражданския дълг за изпълнен.

 

В разни други училища бяха подходили по-сериозно и бяха се засилили да пращат компоти, стари дрехи и макарони и затова ни бяха прочели инструкция, че те всъщност децата на миньорите не са толкоз зле с яденето и с дрехите, колкото ние си мислим – там си имат и стари жилетки, и макарони, и компоти. Те по-скоро искат нашата морална подкрепа. Което пък съвсем ни хвърли в оркестъра, защото пропагандата денонощно изливаше тиради за това, че британските миньори се борят за живота си и за семействата си, гладувайки.

 

Още един мъничък гаф беше станал – беше се разчуло, че безработни английски миньори с помощите си за безработица бяха отишли на курорт в Пампорово и си прекарваха царски, плащайки с валута, докато работещите им колеги в България трудно можеха да си позволят техните хотели и луксове. Наложи се по централните вестници да излизат опровержения, че всъщност те, миньорите, са гости на нашите профсъюзи и затова само изглежда, че си живеят живота, а всъщност са едни много нещастни безработни, които си почиват от безмилостната класова борба.

 

Тогава госпожа Тачър беше вездесъща и можех да я открия дори в текстовете на любимите ми Pink Floyd:

(Брежнев превзе Афганистан
и Бегин превзе Бейрут
Галтиери* взе британския флаг.
И Маги, след обяд един ден,
с един крайцер, пълен с хора,
очевидно отиде обратно да го прибере)

 

Както сами виждате, Тачър е безмилостно категоризирана като една от „Incurable tyrants and kings“ (нелечими тирани и крале).

Очевидното съвпадение на мнението за Тачър на Пинк Флойд и БКП и ЦК на Комсомола тогава не ме притесниха и бяха за мен достатъчно доказателство, че тя е опасен диктатор, който трябва да бъде озаптяван.

Сега, когато си припомням събитията, се чудя защо ли тогава не са ни казали, че тази жестока жена е отменила безплатното мляко в английските училища. Сигурно поради същата „миньорска“ причина – трудно е да признаеш, че в „капиталистическия ад“ за децата има безплатно мляко в училищата а при нас, в „рая“ – няма.

Вторият исторически епизод, който помня, е войната за Фолклендските острови. Тези острови се намират в океана, на няколкостотин километра от Аржентина и на всичките ми атласи в училище пишеше, че са спорни между Британия и Аржентина.

„Как така спорни?“ – се измъчвах аз. Какво ли правят, всяка сутрин който първи си забучи знамето върху кметството, негово си е? Накратко, става дума за територия, която от 1833 година е в състава на Британската империя, факт с който аржентинците дълго време не успяват да се примирят. През 1982г. Аржентина нахлува с флота на островите и само за два месеца, с много енергични действия британците успяват да си ги извоюват обратно.

По телевизията ни показваха от една страна – огромни аржентински армии, кораби, самолети, маршируващи войници и от друга – британците, които изглеждаха някак твърде малко и твърде несериозни с едни дребни корабчета. А развитието на войната, което беше много добре описано с инфографики в немското списание „Фокус“, което се търкаляше в библиотеката на едни роднини, недвусмислено ми изясни как британците, докарали войски от другия край на света, буквално размазват Аржентина на прага ѝ за около два месеца.

Брех, си казах, тогава. Колко са силни тия британци.


Третият момент, към който се връщам, е безпрецедентното ѝ интервю за съветската централна телевизия  (видео на руски или текст на английски), което беше директно предавано и по БНТ (нервни читатели ме подсещат в коментарите, че интервюто не е било на живо или не е било по БНТ. Напълно е възможно да сме го гледали само на запис по съветската телевизия, която вървеше като трети ефирен телевизионен канал тогава). Не можехме много да схванем за какво точно говори госпожата, но отговорът на последния въпрос, повтаряхме седмици наред в училище.

Тогава гледахме интервюто със зяпнала уста и не можехме да повярваме, че самата лейди Тачър отговаря и то отговаря уверено и искрено на зададените въпроси.

Сега се усмихвам, когато виждам стратегията на интервюиращите – ако може цялото време да се използва, за да се накара британската министър–председателка да говори за оръжия и разоръжаване и ако може, да не засяга никакви теми от ежедневието. Но на 30–тата минута, лейди Тачър взима нещата в свои ръце и започва сама по наистина интересните теми – перестройката (преустройството), свободата на словото, икономическия живот и икономическата инициатива, животът на хората, пътуванията и т.н.


А малко след 34–тата минута е пасажът, който седмици и месеци наред обсъждахме в училище:

Томас Колесниченко: Ние ще използваме всички преимущества на социалистическата система, за да реформираме нашето общество...
Маргарет Тачър: Вие подхвърлихте доста провокативен коментар. Какво имате предвид под „предимства на социалистическото общество“? Кои са те?
Томас Колесниченко: Аз казвам, че трябва да ги използваме предимствата на нашата социалистическа система.
Владимир Симонов: В частност, нейния планов характер.
Томас Колесниченко: Съчетаването на планирането, не само на места, но и инициативата по места... там има много неща.
Маргарет Тачър: Просто се чудех, защото...

Не знам дали осъзнавате мащаба на случващото се в разговора. Предимствата на социализма са нещо, което всеки минал през соц–образованието можеше да рецитира, дори да го бутнат насън и незнанието им може да ти донесе сериозни проблеми в училище и в университета. А тези журналисти нещо се засрамиха в присъствието на Тачър.

Някъде в този момент отношението ми към нея започна да се преобръща, докато след 1990–та можех категорично да я идентифицирам като един от хората, които помогнаха да придобием свобода и демокрация в България

Сегашните исторически извори казват, че тя е имала решителна роля в идентифицирането на Михаил Горбачов, като човека, с който „може да се прави бизнес“ от изток, подготвяйки му царско посрещане през 1984г., когато Горбачов е само партиен функционер, отговарящ за селското стопанство в СССР.

Разбира се, не омаловажавам никак ролята на самия Горбачов, като фигурата, която реално стартира процесите, но просто материалът не е за него ;)

Реформите на Тачър, които изправят отново Британия на крака са общо взето модела, който решителните икономически реформатори на изток, (включително и в България след 1997г.)  следват, за да възстановят икономиките си. Приватизация, освобождаване на държавата от излишна стопанска дейност и излишни задължения. Само за 10 години, Британия се превръща в цветуща и привлекателна икономика и доходите на всички скачат нагоре.

За това, което тя беше и за това, което направи, има моята дълбока доживотна благодарност и се чудя дали не трябва да и спретнем една малка паметна плоча някъде в София. Готов съм да обсъдя идеята със съмишленици.

След като издържахте толкова текст, за награда един скеч на Роуан Аткинсън, който иронизира идването на консерваторите на власт, някъде в периода 1978–1982.



PS. Пояснение – този текст няма намерение да направи пълен анализ и равносметка на присъствието на Маргарет Тачър в политиката и влиянието ѝ в Източна Европа и в България, в частност. За съжаление, защото ми се иска да напиша и нещо такова.

PPS. За малко да забравя и женския протестен лагер край Greenham Common и борбата за мир ;)
–––––––––––––––––––––––
* Галтиери е аржентинският президент (незаконно заемащ длъжността) по онова време. Авторът визира войната за Фолклендските острови