Сюжети по сицилиански

Барон Фердинандо – сицилиански благородник, наричан галено Фефе, се влюбва в младата си братовчедка Анджела. Тъй като разводът в Италия през 60-те години на миналия век е невъзможен, той решава да убие жена си Розалия. Присъдата ще бъде лека, ако докаже, че е извършил убийството, за да защити честта си - тоест ако завари жена си с чужд мъж. Ето защо баронът започва трескаво да й търси любовник...

Като във всяка комедия, всичко се обърква и в „Развод по италиански“. Сюжетните обрати са толкова абсурдни, че през 1963 г. филмът получава „Оскар“ за оригинален сценарий. Макар Марчело Мастрояни да е блестящ в ролята на злодея Фефе, наградата заслужено отива при режисьора Пиетро Джерми и съсценариста му Енио де Кончини.

По-късно Джерми разказва, че идеята им хрумнала от малък  вестник, който дни наред описвал драмата на семейство от затънтено сицилианско селце. Мъжът, който бил ловец, направил изряден план как да застреля съпругата си, щом я излови с уговорен за целта „любовник“. Жената обаче се оказала окумуш – когато съпругът й нахълтал в спалнята, тя пъргаво извадила пистолет. Веднага след него приключила и с „любовника“, а после се качила на втория етаж, където изпозастреляла родата на мъжа си.

Възможно ли е от подобна случка да се направи комедия?

Двамата съсценаристи не само си стиснали ръцете, че ще измислят нещо смешно до абсурдност, а тутакси му сложили заглавие „Развод по италиански“. Никой от тях не знаел, че заглавието им ще се превърне в клише, а хората стереотипно ще продължават да свързват италианските раздели с крясъци и чупене на чинии. Те имали предвид друго: да се разпадне един брак „по италиански“, означава това да се случи по-скоро подмолно и лицемерно, след ужким хитри кроежи за прецакване на съпруга/съпругата. В един момент обаче маските падат, наяве изскача всичко скрито-покрито и чак тогава се започва с крясъците и чупенето на чинии.

Джерми твърдял, че в Италия е лесно да се абсурдист, защото животът предлага готови сюжети и те превръща в документалист.

По същата логика, мисля си, повечето български журналисти смело можем да се представяме за абсурдисти - реалността е неизчерпаем източник на истории, които не би бил в състояние да измисли дори гениалният Бекет. Впрочем странно е защо никой от нашата гилдия още не е написал сценарий или роман само от вестникарски изрезки...

Шегувам се, разбира се, но все пак обърнете внимание на следния сюжет:

Докато едно политическо семейство е на власт, в него царят разбирателство и любов. Сред най-приближените на бащата (лидера) е депутат с лобистки наклонности. Двамата споделят общи интереси, най-вече лов, футбол и игра на карти. Хобитата им ги свързват до такава степен, че заради един облог на белот футболните отбори на приятелите летят чак до Варна с правителствен самолет.

На пръв поглед семейството изглежда сплотено. Е, от време на време се счупва по някоя чиния, но все пак дълго не е ясно кой на кого крои шапка. Поне привидно между членовете има спокойствие, а страничните наблюдатели могат само да се досещат, че назряват конфликти – било от ревност, било от застъпване на финансови или имуществени интереси.

Когато фамилията вече не управлява, вътрешните раздори лека-полека започват да излизат наяве. Всеки плете интриги срещу останалите. Розалия дава интервюта и сипе упреци по адрес на Анджела, а Анджела хич не й остава длъжна и се захваща да мъсти на Розалия.

На барон Фердинандо му става все по-трудно да избира. Но докато се двоуми, най-близкият му приятел – същият, с когото до вчера е шляпал белот, отива при нотариус. Пред него разказва всички срамни семейни тайни, като отгоре на всичко публично заявява, че извършва тежкото предателство, за да осигури застраховка живот на децата си...

Ако не ставаше дума за партия, която три години и половина е била на власт и която обяви, че има воля отново да дойде на власт, всичко това можеше да мине за черна комедия. След скандала „Емил Димитров” обаче, вече е съвършено ясно до каква степен на абсурдност се е изкривила представата ни за политическа (а и не само) нормалност.

Фактът, че бившият депутат - една от емблемите на ГЕРБ и сред най-приближените до Бойко Борисов, направи завъртане на 180 градуса, сочи нещо очевидно. ГЕРБ е групировка, изцяло основана на лични зависимости. Сблъсъците в нея не са идеологически, не са спорове за перспективи и посоки, затова и разрешаването им по легитимен начин е невъзможно. Кариерното израстване е въпрос на сделка или на талант за конюнктурност, а еманципацията от Шефа зависи от темповете, с които се изкачва йерархическата стълбица.

Така на върха се получават взаимно преплетени мрежи от лични влияния, които неминуемо влизат в конфликти. Едни се разширяват, други свиват, трети се зараждат, четвърти изчезват. Пулсацията е постоянна и най-често предполага два изхода – или да подвиеш опашка, за да съхраниш остатъците от своята мрежа и да се влееш в нечия чужда, или да играеш ва банк, когато възможностите за адаптация са изчерпани и се е стигнало дотам да си спасяваш кожата. Буквално.

Емил Димитров избра втория вариант. Лобирайки години наред на ръба на приличието, той постепенно се надцени и реши, че може да оспори позициите на превъзхождащата го конкуренция в лицето на Цветан Цветанов и Искра Фидосова. А след като видя, че няма да му се получи, сам се отказа да влиза в листите на ГЕРБ и начена да гради собствен политически проект с малко протестиращи студенти и с повечко Христо Стоичков.

Конкуренцията обаче пукна и това негово балонче, като за капак му извади кирливите ризи чрез КПУКИ. Повече от година, след като Комисията за проверка и установяване на конфликт на интереси беше сезирана, че Димитров ударно внася законодателни промени, които облагодетелстват фирми (уж) на майка му, въпросната КПУКИ изведнъж установи, че той наистина бил отявлен лобист. Лобирал, моля ви се, за лова и тютюнопушенето - все области, в които от години развива бизнеса си. Човек направо да се слиса какви злоупотреби е вършел бившият депутат, без никой да се досети...

Мистерията продължи, след като миналата неделя Димитров се обади по телефона в предаването „Спортът по Канал 3”, за да съобщи, че се намира в страна от ЕС, в която ще се срещне с нотариус и ще наковлади някогашните си другарчета. „Мен нищо не може да ме уплаши!” – леко истерично каза той, с което в сюжета на черната комедия включи и елементи на политически трилър. Според сайта plovdivchanin.com, той щял да клепа за „контрабанда, изнудване на бизнесмени, отнемане на фирми, рушвети на най-високите етажи на властта” и други тривиал..., извинете, „шокиращи факти”. При това за да защити живота на децата си, все едно става дума за уреждане на наследството във фамилията Корлеоне!

"Цветан Цветанов остави Бойко Борисов без приятели. По един и същ начин отстраняваше всички, които имат пряк достъп до него. Милиционерът не променя манталитета си”, установи пътем Емил Димитров, с което направи препратка и към друга комедия на Пиетро Джерми - „Прелъстена и изоставена” (1964):

Действието, както винаги, се развива в Силиция. В центъра на историята е драмата на 16-годишната Анезе, измамена от годеника на сестра си Пепино. Вместо да даде злосторника на прокурор, бащата Винченцо се оплаква на цялото село какво е направил бъдещият му зет. Под натиска на общественото мнение той дори е принуден да омъжи Анезе за похитителя на честта й. Преди това обаче се минава през множество перипетии - заплахи, шантажи, опити за убийство и отвличане. Накрая всички са нещастни, а най-облагодетелстван се оказва... Пепино.
Впрочем в този филм имаше пародийна сцена, в която няколко сицилиански боса играят карти и се оплакват, че бизнесът им не върви. „Не е като едно време, вече няма какво да работим”, кахъри се единият. „Само ние, друже, не крадем, понеже всичко е наше”, съгласят се с тежки въздишки останалите.

А може сцената да е била от друг филм. Човек забравя. Когато го заловили след 43-годишното му укриване, легендарният кръстник Бернардо Провенцано даже бил забравил как се казва...