Тачъризмът - радикална идеология, превърнала се в глобална норма

Възхвалявана и осъждана

Повече от 30 години след като Маргарет Тачър стана британски премиер, икономическото й наследство - възхвалявано и осъждано - продължава да се усеща по целия свят.

Било в настояванията на финансовите министри от еврозоната затиснатите от дългове страни да приватизират, било в търсенията на американските политици как да се съкратят разходи и да се намали силата на профсъюзите, било в самата Великобритания, където изкарват на тезгяха националните пощи, тачеризмът - за добро или за лошо - все още е жив, пише Джеръми Гонт от Reuters.

Тачър, която почина миналия понеделник на 87 години, се застъпваше за дерегулациите, за "малко държава", свободни пазари и приватизация. Ако всичко това ви звучи познато, то е защото нейният сценарий бе копиран по планетата.


Затъваща икономика

Нищо от това не беше обичайно през 1979г., когато Тачър стана първата жена министър-председател на Великобритания в една страна, затънала в следвоенно икономическо разложение и щедро субсидирани от държавата зле управлявани индустрии.

През 1977г. правителството взе заем от МВФ, което си беше живо унижение за икономика с претенции да е сред водещите в света. Лейбъристкото правителство, което бе на власт от средата на 70-те години, се опита по социалистически да стимулира икономиката и изтърва инфлацията, стигнала почти 25%. Министрите опитаха и не успяха да овладеят положението като притискаха профсъюзите да приемат коригиране на заплатите на пазар, на който 30% са бюджетни служители. Стачната вълна от зимата на 1978-1979г. изглежда сякаш безкрайна, спирането на тока и несъбраният боклук стават нетърпими. 

Без да разбира много от икономически теории, Тачър разби всичко това - идеята, че големи проблеми се решават с повече държавни разходи. Тя съкрати бюджетните разходи и ограничи правата на всесилните синдикати. Притисна инфлацията с високи лихви (по нейно време централната банка не е независима от правителството) и монетаризъм, макар паундът рязко да поскъпна и това да ощети бизнеса, икономиката влезе в рецесия през 1980 и 1981, безработицата скочи. Но тя продължаваше и вече през 1983г. инфлацията падна под 3%, безработицата слезе около 10% и никога след това не се е връщала на нивата от 70-те години, профсъюзите изгубиха силата си да парализират и изнудват държавата.

Мнозина смятат, че заради създаденият от нея гъвкав пазар на труда днес - посред най-тежката криза от Втората световна война насам - безработните са вероятно с милиони по-малко, отколкото ако беше се запазила старата система.


Най-голямата й победа

Постигнатото не бива да се преувеличава, предупреди тези дни Хауърд Дейвис, бивш зам.-управител на Bank of England и ръководител на London School of Economics. Политиката й намали ролята на индустрията и увеличи тази на услугите в британската икономика, но страната не стана световна сила, не се откъснахме пред германците и французите - просто се върнахме в отбора, посочва той.

Делът на британската икономика в световния БВП (измерен през паритета на покупателната способност РРР) намаля през 1979-1990г. от 4.3 на 4.1% и в двете години след оставката й слезе на 3.6% най-вече заради надценения паунд.

Но интересното дойде след това.


Колкото и да е парадоксално, най-голямата й победа е, че съперниците й от лейбъристката партия подеха идеите й и ги доразвиха до степен, каквато дори тя самата не е искала. Притиснатата твърда левица и дискредитираните по нейно време профсъюзи помогнаха на Тони Блеър да модернизира лейбъристите. В същото време Консервативната партия бе маргинализирана за цели 13 години от властта, но гравитационният център на политиката вече трайно бе изместен далеч от левицата и през това време държавата не се опита да ренационализира или да пробутва свои фирми фаворити.

"Тя размести границите на това, което беше политически възможно", казва Стив Дейвис, директор и икономически историк в британския Институт за икономически отношения. "От една страна, политики като приватизация и дерегулация днес се приемат сериозно. От друга, на политики, които бяха приемани насериозно в миналото - като командната икономика, например - вече не се гледа със сериозно око."


Приватизацията

Тачеризмът и неговият американски братовчед рейгъномиката се смятаха за радикална промяна. Терминът "приватизация", например, почти не беше познат преди нейното управление. Днес търсенето му в Google ще ви даде над 14.3 милиона попадения.

Когато Тачър пое властта, по-голяма част от индустрията, подобно на останалите европейски страни, беше в ръцете на държавата. За 4 години тя продаде стамонопроизводители, автомобилни производства, фирми от авиационния сектор, петролни и газови гиганти, авиокомпании и телекомуникационния монопол - често при силната съпротива на политическите й опоненти и служителите на бившите държавни индустрии. Дори обществените жилища бяха предложени за продажба с отстъпка на обитателите им.

Убеждението й в силата на индивидуалната свобода и отхвърлянето и на най-малките намеци за колективизъм в политическите решения стоят зад прочутата й фраза от 1987г. "Няма такова нещо като общество, има индивиди и семейства". При невъзможност икономиката да издържа въведената от лейбъристите социална държава, през 1982г. тя е обмисляла да реформира из основи самото сърце на социалната демокрация - да сведе до минимум безплатното здравеопазване и да го замени с частно здравно застраховане, да замрази помощите и да въведе ваучери за следване в университетите.


Противопоставяне има и днес. Американският профсъюз на служителите от бюджетната сфера ASCME например, описва приватизацията като "прокарвана от обществени служители с погрешно мислене и движена от корпоративна алчност".

Освен това не всички приватизации бяха успешни. Агресивната конкуренция свали цените и стимулира ръста в сектори като телекомуникациите. Но сложни и тромави инфраструктурни сектори като железопътният транспорт (приватизиран от наследника й Джон Мейджър) се справиха по-зле.

Но дебатът днес не е дали да има приватизация, а как да се провежда.

Продажбата на притежавани от държавата бизнеси днес са се превърнали в неизменна част от програмите за спасяване на закъсали държави от еврозоната. В Гърция, например, т.нар. Тройка настоява държавата да се раздели с имоти, с над 20 големи компании и десетки пристанища.


Дерегулацията

Експлозивната дерегулация на британския финансов сектор превърна лондонското Сити отново в банкова столица на Европа и помогна за превръщането на глобалните финанси в огромна индустрия.

Други сектори на икономиката преживяха точно обратното. Най-голямата й битка бе с миньорите от въгледобива - контролиран от държавата и вече в бърз упадък след откриването на големи офшорни залежи на природен газ.

Когато Тачър дойде на власт, в страната имаше почти четвърт милион миньори, издържащи общности, които не познаваха нищо друго освен индустриалната революция от ХIХ век. Когато тя си тръгна, бяха останали 50 000. Днес британските миньори са едва няколко хиляди.

Най-видим е ефектът от дерегулирането на финансовия сектор през 1986г. С тази реформа лондонското Сити се отвори за глобални инвестиции и се превърна в световен лидер. Милиони британци станаха отново дребни акционери и инвеститори и започнаха да печелят дивиденти от парите си още по нейно време. Ролята на този сектор в британската икономика рязко се увеличи, парите на банковите служители промениха дори облика на Лондон. 

Мнозина спорят за вината на Тачър за сегашната криза. В действителност опасните тенденции в света на парите се засилиха рязко чак след 2004г. Самата Желязна лейд иказваше "Не вярвам на кредитните карти" и изповядваше веруюто, че тайната на щастието е човек да живее според това, което печели и да си плаща сметките навреме.

За едни нейната дерегулация е отишла твърде далеч и заради нея банкови гиганти увиснаха преди няколко години на врата на данъкоплатците. За други не това е целяла Желязната лейди и всъщност дерегулацията не е била доведена докрай в контролната си част, а ако е злоупотребено с нея, то е станало на Уолстрийт.

Днес - основно заради глобалната криза - натискът да се дерегулира бе посрещнат със смесени чувства. Дори има движение в обратната посока - да се ограничи относително неограничените възможности за трупане на богатство.

"Тачър създаде едно по-динамично и неограничено общество, но социалната цена на разрушените общности беше огромна", казва Тимъти Аш, анализатор в Standard Bank, който си спомня дългите колони от полицейски камионетки пред училището му, намиращо се до мината, която по-късно била ликвидирана.

Но свободната икономика - олицетворявана от единни европейски пазар, който Тачър подкрепяше, докато застрашително размахваше чантата си срещу останалите идеи на ЕС - се превърна в доминираща икономическа философия в по-голямата част от света. И отново спорът днес е колко да защитиш икономиката или да контролираш крайностите, а не да се опитваш да ръководиш нещата от някакъв център.

"Все още има логични въпроси около резултатите. Но тя невероятно много придвижи напред свободните пазари за стоки, капитали и работна ръка в света", коментира Глен Хъбард, ректор на Graduate School of Business към Columbia University в Ню Йорк.


Последователи и имитатори

Икономическото влияние на Тачър извън Великобритания се открива от САЩ през Индия до Латинска Америка, но е най-видимо вероятно в Източна Европа. След падането на комунизма в края на нейното управление тя бе кумир за нови лидери в района, които прегърнаха раздържавяването като скоростна магистрала към капитализма.

В много държави прехвърлянето на държавни активи към частни ръце беше успех, в други - не съвсем.

В Русия, например, до 1996г. бяха раздържавени близо 18 000 предприятия, но приватизационни схеми, създадени от самообявили се за тачъристи, всъщност облагодетелстваха само тях самите. Перлите на съветската промишленост отидоха в ръцете на шепа хора с правилните политически връзки. За една нощ се създаде каста на милиардери, мнозина от които след това станаха съседи на Маргарет Тачър в елитния лондонски квартал Belgravia.

"Възникването на олигархични структури и драматичното увеличаване на неравенството демонстрират ограниченията в буквалното прилагане на извършеното от баронеса Тачър", коментира Ерик Берглоф, главен икономист на Европейската банка за възстановяване и развитие.


По-малко или повече тачеризъм

Днес се твърди, че е била изключително непопулярна, включително заради фразата си "тази госпожа не завива". Фактите сочат друго - тя идва на власт през 1979г. с гласовете на 42.4% от избирателите, през 1983г. е преизбрана с 42.4%, а през 1987г. започва третия си мандат с практически същата подкрепа - 42.2%. 
 
Неотдавна допитване на  YouGov установи, че 52% от британците я смятат за страхотен или добър премиер, а мнозина - че е вероятно най-великият им министър-председател след войната.

"Поех този пост с едно единствено намерение - да превърна Великобритания от зависимо в разчитащо на силите си общество; от "дай ми" в "свърши го самият ти". В нация, която се вдига на крака и се оправя, вместо да седи и да чака безучастно", каза тя в реч през 1984г.

Днес махалото бързо се отдалечава от принципите, на които държеше Тачър. В повечето богати страни държавният дял в икономиката рязко се увеличи през последните години, регулации - необходими, но понякога прекалени - притискат частния сектор, предприемачите са следени и проверявани както никога през последните 30 години, по улиците се демонстрира срещу самото съществуване на банковата система. Нещо повече с възхода на Китай отново започва да се говори, че държавният контрол, а не икономическият либерализъм, е подходящият модел за възникващите икономики.

Тази посока, според "Икономист", е погрешна. Изданието смята, че Европа никога няма да напредне, ако не освободи още повече пазарите си, особено трудовите; Америка ще расте, но ако избегне капана на прекалените регулации, Китай няма да издържи дълго така без да започне някаква либерализация.

"В наше време е съдбоносно да се придържаме към централния принцип на Маргарет Тачър - че за да просперират, хората трябва да отблъскват настъплението на държавата. Днес светът се нуждае от повече тачеризъм, а не от по-малко."