Кабинетът, мнозинството, перспективите

Днес – за пръв път от 1997 г. – парламентът ще гласува правителство, което няма да има преки допирни точки с бившите комунисти. При заявената вече подкрепа от СДС, РЗС и „Атака”, кабинетът на Бойко Борисов ще получи подкрепата на поне 157 народни представители. Под въпрос все още е дали петимата депутати от ДСБ ще подкрепят единствено премиера и структурата на правителството, но не и персоналния му състав – поради несъгласията си с номинацията на Божидар Димитров, каквато версия бе разпространена от медиите, или ще подкрепят изцяло правителството – както в крайна сметка реши СДС – като посочи, че цялата политическа отговорност за състава на кабинета се носи от ГЕРБ и неговия лидер.

Това е убедително мнозинство – пред което формулировката „кабинет на малцинството” на пръв поглед не изглежда толкова рискова. Няма гаранции за неговото оцеляване във времето – но със сигурност може да се предположи, че докато това правителство успява да поддържа надеждите за радикална промяна на статуквото – и доколкото наистина проведе реална ревизия на безобразията на предишните управляващи – с търсене на политическа и юридическа отговорност за същите – това мнозинство ще устои.

Не може да се отрече също, че извън фигурите на Вежди Рашидов и Божидар Димитров, продиктувани очевидно от лични пристрастия и ангажименти на Бойко Борисов, съставът на този кабинет изглежда приличен и компетентен – включително по отношение на фигурите на известните досега зам. министри и шефове на агенции. Известни основания за оптимизъм дават също и някои намерения, обявени в аванс от бъдещия премиер и неговите министри – например тези за ревизия на големите енергийни проекти, сключени от тройната коалиция в ущърб на националния интерес и в полза на Русия; за отмяна на сделката, сключена с медийната империя на Ирен Кръстева за имотите на НАП; идеята за пълно и безусловно разкриване на досиетата на ДС; дадените от Бойко Борисов гаранции, че неговото правителство ще изпълни всички искания на Европейския съюз, за да възстанови доброто реноме на страната ни в очите на цивилизования свят.

Всичко това ни дава основания да предположим, че поне през първите шест месеца от своето управление новото правителство няма да бъде подложено на особено резки сътресения и неговото мнозинство ще устои – ако не в първоначалния си обем, до поне в достатъчна степен, за да бъде гарантирано неговото оцеляване. Проблемът е дали ще бъде така след изтичането на този срок. Не бива да се забравя, че кабинетът на Бойко Борисов ще управлява в условията на криза, която според всички експертни мнения за България може да се формулира с един единствен извод: най-лошото тепърва предстои. На практика оцеляването на сегашното мнозинство ще зависи от способността на кабинета да се пребори с нейните негативни ефекти – както и с капаните, заложени от тройната коалиция – като огромният бюджетен дефицит е само един от тях. Бързото възстановяване на доверието от страна на ЕС и деблокирането на присъединителните фондове е друга критична точка; овладяването на ситуацията в МВР – трета; най-трудно от всичко е съживяването на неработещата съдебна власт, тъй като там изпълнителната има твърде несигурни лостове за въздействие.

Разбира се, Бойко Борисов има и един хипотетичен политически резерв – при разпадане на сегашното „плуващо” мнозинство и изпадане в реално малцинство, той може да преразгледа формулата, според която ГЕРБ носи пълната политическа отговорност за изцяло своя кабинет – като допусне до участие в него и съответно сключи коалиционно споразумение с десните политически сили, които го подкрепят сега. Но за да се случи това, би трябвало да се проявяват повече гъвкавост, уважение към различното мнение и спазване на политическото достойнство – тези качества обаче като че ли не са силните страни в характера на бъдещия премиер.

Преодоляването на това лошо наследство от управлението на тройната коалиция налага спешни и радикални рестриктивни мерки, които просто няма как да се харесат на хората – тъй като ще се изразяват в съкращения на щатове и бюджети – и тяхното негативно въздействие върху електоралния потенциал на ГЕРБ може само за кратко да бъде замазвано с популистки трикове.

Бойко Борисов със сигурност обича да бъде обичан, само че тъй наречената народна обич се изчерпва бързо – въпрос на лично качество е да запазиш политическо приличие, когато същата премине в своята противоположност. Българската история – включително най-близката такава, изобилства от примери с премиер-министри, които са изпускали нервите си вследствие на разсеялата се сладка омая на всеобщо одобрение, на която са се наслаждавали в първите дни от своя мандат – и като резултат са губили способността си да оценяват трезво както своята политика и нейните реални параметри, така и електоралните последствия от собствените си жестове. Това се случи със Симеон Саксобургготски, а преди това и с Иван Костов. Да се надяваме, че този път горчивата чаша на политическото самозабравяне ще ни отмине – въпреки че нямаме много основания за подобни надежди.