Правителство на националното бягство

Първият консенсус на тези избори вече се оформи. Независимо какво ще се случи на 12 май под някаква формула сме се запътили към правителство на „националната отговорност“. Възможните имена са различни, но това е лайтмотивът. В нашата съвременна политическа история подобни кабинети бяха параван за „плавния преход“ на бившата комунистическа партия. Извън нея са продукт на военно време и въпрос на национално оцеляване. При следващото завъртане по нашите земи то ще бъде алиби за безсилие и удобна табела за бягство. Пълзящото чувство за пълно делегитимиране на българската политика е толкова дълбоко, че отсега се търсят изпреварващи ходове. Ще се окаже, че точно когато трябва да се управлява (тоест, да се вземат трудни решения, да се правят важни избори и да се пренареди из основи страната), кандидатите за слава ще се разбягат. Отделно от това математическите коалиции ще бъдат политически трудни, а всяка победа за сегашната, временно прибрана на завет от ветровете на управлението, гарнитура изначално проблемна, поради разпадналия се изборен процес.

Дори обаче да приемем смисъла в подобно начинание на търсене на общ политически знаменател и воля съществуват множество пречки пред осъществяването му.

Публичността ни е разглобена. Сериозният дебат е вече бездомен в българската среда. Сърцата на българските политици се превзети от „ПР-и“, които забраняват и първия случаен повик за съдържателна позиция или теза. Булевардните им мъдрости за електоралното и публично безмислие на съдържателното са вече приети за висша рационалност, която не подлежи на оспорване. Изведена под линия мъдрост, която никой не смее да разклати и имаща статута на свещен консенсус за практикуващи публични фигуранти. Вцепенени от нея те дори не смеят да си помислят да произведат нещо в този жанр. Много, разбира се, просто и не могат. Това е важно, защото в такъв свят дебатът няма своето, макар и скромно място. Дори при изпълнени други условия. Така излиза, че дори да искаме да се съберем около определени идеи и позиции няма как да се договорим кои да бъдат те.

Местният консенсус няма субекти. Традиционните участници в процеса на неговото изграждане, партиите, са бледи отражения на наивните очаквания за съдържание от началото на прехода. Те постепенно се превърнаха в гета на социалната анти-селекция. С прерязани връзки към по-качествените специалисти, които успяват да си намерят място на пазара на труда и отдавна избягали ентусиасти и доброволци. Нещо като стажантска програма при кофти работодател или първа работа, с която да си понапълниш стартово автобиографията. Сега ще се доубият с изкушението на собственото си умножаване след протестното оплождане. Силни единствено в затварянето на собственото си поле на интерес. Справка: безумно високите субсидии, съгласието срещу преференциалния вот, потвърдените безумни правила за водене на предизборна кампания, колективната арогантност. Реторически чудовища по време на кампании и политически лилипути между тях. Обладани от език, който съществува единствено, заради досадните сутрешни блокове на безбройните телевизии.

Българският консенсус е потребителски. Доколкото го има, ще го открием около вопъла за неограничен достъп до блага, нива на доходи, сдържани единствено от математическите способности на желаещия, бездънна щедрост на държавата. Или съгласие около окончателни състояния. Като това за благата на социализма в капиталистическо време, с което влетяхме в пост-соца, а после му се озъбихме, когато не се случи с предвидената лекота. Най-общо българското съгласие е за безмерно благоденствие, тук и сега, с минимално усилие, дължимо по дефиниция, мързеливо по естество. Там, където има някакъв съдържателен елемент (например, валутния борд) от него висят единствено някакви смътни спомени и травми. В този смисъл и това не е активно, мислено съгласие. По тези причини не е ясно как въобще можем да очертаем кръг от политически цели отвъд описаното. Още по-малко за инструментите, с които да ги постигнем и търпението, с което да ги осъществим.

Вървим към някакъв сълзлив вариант на „Сите българи заедно“, чиято цел е да рециклира фалшивите удобства на безотговорността. Търсенето на съгласие не е важно, заради самото себе си, а защото помага при формулирането на позиции и оразмерява политиката. Това прави възможна самата политика в нейната естествена конфликтност. Изборът „Цветановгейт“ или „Галериягейт“ обаче не е политически. Страната наистина е изправена пред изключително тежки проблеми и скриването зад формулата на „националното съгласие“ е несъстоятелно и тежко бягство от отговорност. Това е и погрешен прочит на яростта на хората. Тя е насочена към бездействието и безмерния политически егоцентризъм. Към институционализирането на усещането, че политиците са от Марс, а гражданите от Венера. В тази ситуация достоверност ще имат решителността и ясните идеи как излизаме от тинята. Дали някой от тичащите по терена ще посмее да бъде политик?