АКСИНИЯ ДЖУРОВА, АТАНАС СЛАВОВ, ИВАН ДУЙЧЕВ И ДС

 Людмила Живкова беше един от примерите за досада и сериозно отклонение от комунистическата идеология, което я доведе до увлечения към източните философии и елитарни идеи за управление на обществото. Упоритите й и неприкрити опити да търси само българското в историята и да зареже руското беше нейния начин на опозиция срещу догмите на тъпия си баща. Генералът от КГБ Филип Бобков пише за нея, че «в България сред комунистите се говори с недоволство за вредата, която тя носи на партията».

Към същата категория хора спада и Путинската марионетка Сергей Станишев, който може за лице да е защитавал смехотворна  тема за докторат  в Москва, но е завършил London School of Economics с явни претенции да корегира догмите на баща си.

Към тях не спада Аксиния Джурова, дъщерята на армейския генерал Добри Джуров. Тандемът Живков-Джуров е всъщност истинската опора на сталинската партизанщина в България. Много са майтапите за войнишката дисциплина, наложена от комунистическите генерали върху децата им, включително и дъщерите. Ако се съди по нахалството на Аксиния Джурова и командаджийския й маниер, генералът е успял да скулптира дъщеря си по казармените стандарти на Червената армия.

Да въведем в картинката и писателят Атанас Славов, който  по произход  (казано по комунистически) беше чистокръвен «буржоа», тоест той произлизаше от заможно семейство с отлично образование и дълбоки патриотични традиции:  поет, писател, фолклорист, професор по английска литература и с голяма академична дейност. Семейството е имало и симпатии към Русия, но това не го спасява от репресиите на българския сталинизъм: чичо му завършва живота си със съмнително самоубийство след посещение в Англия като член на икономическа делегация, а баща му лежи седем години в затвора.

Принцеса номер едно Людмила Живкова очевидно е била запозната добре с огромната му творческа енергия и познанията му за англо-саксонския свят, заедно с академичната му дейност на българовед и фолклорист, за да реши един ден в 1976-та да го изпрати в САЩ да събере възможно най-много информация на тема «Бъдещето на културата за следващите двадесет години» - очевидно претенциозна идея  без много смисъл за културната клоака, в която баща й беше натикал България.

С документите си за паспорт Атанас Славов дава на българските власти и снимката си с брада. В паспорта му обаче те слагат негова снимка без брада, и то без да му кажат нищо – просто така, решават и те обръсват. В САЩ Атанас Славов беше поканен да остане на работа като университетски преподавател. Това беше първото му излизане извън соц-лагера. Той отказа. След по-малко от година обаче по време на нова командировка в Англия той отива в американското посолство в Лондон и иска политическо убежище. След това започва работа в радио «Гласът на Америка», издава няколко книги и става член на американския Пен Клуб. Кучетата на Живков му кроят няколко опита за убийство – живковизмът, както и с Георги Марков, по този начин показа особено изострената си злоба към всички, които не приемаха методите му.

Тук в играта влиза принцеса номер две Аксиния Джурова, колега на Славов в БАН. Темите, на които се преплитат интересите им,  са българистиката, османистиката, фолклора, историята, изкуството, средните векове. Аксиния, която минава днес за професор, също като Людмила Живкова  разиграва амбициите си на културтрегер, и то без никакви угризения заради ролята на баща й Добри Джуров в русификацията и сталинизацията на България през целия режим на живковизма. Днес ние знаем, че още на 31 години тя е била вербувана като разузнавач към военното разузнаване, запозната е с живота на Запад и дори е изнасяла лекции в някои университети.

Колко дълбоко ги засягаше всяко несъгласие с режима,  особено бягствата от България,  беше пристигането в САЩ  на Аксиния Джурова, която под предлог на участие в международна конференция потърси среща с Атанас Славов. По думите му, Държавна Сигурност е искала от нея да го убеди да се върне. Американското ЦРУ го посъветва недвусмислено да не се среща с нея, но той все пак се срещна – искаше да чуе лично какво тя щеше да каже. Режимът очевидно повече не можеше да си позволи да губи умове, но и не беше  в състояние да реформира диктатурата на един символ на комунистическата простащина като Тодор Живков.

Славов отказа да се върне. Той се завърна след 1989, за съжаление само за да види политическия хаос и моралната деградация, до която комунизма беше довел страната, която той                                                              обичаше като българин от старо време.

В  мътните води на така наречения преходен период  Аксиния Джурова иска да мине за патриотка и да популяризира византологията и панславизма. Фасонът й днес е подбит и злобата й е трудно удържима, а на някои места буквално й избива през ушите, тоест не й е приятно, че са я включили в списъка на ченгетата. Вижте интервюто й в Блиц Новини от 2011, където тя е безкомпромисно нагла:

«Няма какво да ви обяснявам. Просто отказвам да давам интервюта. Точка».

Или: «Изпълнявала съм си по съвест и професионално дълга към родината. Това е истината. Не се срамувам никак».

А според баба ми: «Куче срама има ли!» Не е трудно от тона й да се види командаджийския глас на баща й,  но от думите й се вижда, че става дума и за нещо доста по-важно:

«Извинете, това е главно разузнавателно управление – казва тя. - Аз не съм нито агент, нито нищо. Аз съм секретен сътрудник. Как може да приказвате такива неща – кого мога да натопя? Гледала съм си работата. Събирала съм славянски ръкописи по цял свят».

Очевидно Джурова намира, че степента «ченге» е по-ниска от «секретен сътрудник», и то към военното разузнаване. Какви точно ръкописи, къде и как е събирало това ченге ние не знаем. Но знаем, че такива като нея се бяха юрнали да крадат какво ли не, например «История славяно-болгарская», или вируса «Спин», и то от Германската Демократична Република. На Балканите всеки мрази другия, макар че не могат един без друг, та и принцеса номер две може да е била ангажирана в благородна хайдушка дейност в името на Живковско-Джуровската й България. В Конгресната библиотека на САЩ има немалко стари български документи с грижливо задраскани завинаги пасажи от сръбски националисти, мразещи и в червата си българите; Богдан Филов, Иван Дуйчев и други са събрали само трохите от това, което е останало в Гърция по манастирите преди да бъде унищожено от гръцката българофобия. Та и принцеса номер две: какви точно славянски ръкописи е «СЪБИРАЛА ПО ЦЯЛ СВЯТ»? Нима вятърът ги е раздухал по света като есенни листа, или нашата мастита тайна сътрудничка е завличала копия и оригинали от библиотеки и други места като истинска клептоманка? Докато тя или някой близък до нея не си отвори устата ние няма да узнаем истината.

Да повторим, че госпожата секретен сътрудник минава за византолог, а това е особено важна тема за утвърждаване на държавността в средновековната българска история. Тя е важна и за етническия генезис на българската нация и особено много за утвърждаването й като християнска държава на европейския континент и връзките й със Западна Европа и специално с Ватикана – все въпроси, които затиснатата под съветския ботуш Живковско-Джуровска България никога не би могла да дискутира открито, камо ли да ги направи част от националната история без да минат през брадвата на комунистическата цензура, тоест цензурата на бащината й власт. Още по-интригуващ е въпросът за нейното тайно ченгесарство към военното разузваване, а не просто към ДС, което навежда на мисълта за ролята на съветския фактор.

 Това, което тази  принцеса не споменава, драги читателю, е че професор Иван Дуйчев е обърнал комунистическото й мозъче поне да знае, че България не може да се мери само с аршина на комунизма . В една от добре фризираните нейни биографии за него се казва следното:

«Университетският учен-хуманист, поддържащ контакти с византолози и слависти от цял свят, ПОПАДА ОТРАНО В ПОЛЕЗРЕНИЕТО на Аксиния Джурова, ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ Е ПРЕПОДАВАЛ В УНИВЕРСИТЕТА. Той е човекът, насочил интересите й към изкуството на книгата. Той е бил може би най-авторитетния съветник по всички научни въпроси и е предоставил за ползване от своята библиотека всичко, което е липсвало в България».

Но от него, читателю, тя е научила в кои страни и архиви да търси и рови – нещо, което излиза извън рамките на мизерията на българо-съветската научна мисъл.

Да видим сега що за магьосник е тоя Иван Дуйчев, който е научил червената принцеса номер две на България  на толкова много работи! По начало какво значи такъв човек ДА ПОПАДНЕ В ПОЛЕЗРЕНИЕТО на госпожа Аксиния Джурова: дали тя просто е тропнала с краченце пред  всемогъщия си баща да й намери магьосник, или просто с предопределена цел е влязла под кожата на Иван Дуйчев! Представете си как се е чувствал той да обучава отрочето на втория по власт в тон-тон-макутовската държава на Тодор Живков и да я учи на история!

За тия, които не знаят, Иван Дуйчев е всъщност най-видния български византолог от старата школа, с особени интереси към българската средновековна история. Когато казвам «старата школа» аз имам предвид българските историци, доживели и преживели годината 1944. Иван Дуйчев завършва история в Софийския университет «Климент Охридски» като ученик на професор Васил Златарски, професор Петър Мутафчиев, професор Петър Ников и професор  Петър Бицилли, всички до един дамгосани от отечествено-фронтовската сталинска цензура като «буржоазни националисти».

Засилените връзки на  България с Италия в годините преди Втората Световна война дават на Иван Дуйчев неповторима възможност да потопи ума си в културните съкровища на тази страна: след завършването на Софийския университет в 1932 година той е изпратен на специализация в Италия, където минава през подготовката на Ватиканската школа по архивистика и палеография както и за работа във Ватиканската апостолическа библиотека и Ватиканския таен архив – институции, водещи началото си още от късната античност.

Както всеки далновиден професор, и Иван Дуйчев поддържа кръг от възпитаници – Васил Гюзелев, Юлиана Каймакамова, Снежана Ракова, Стефан Кожухаров, Божидар Райков, Аксиния Джурова, Елка Бакалова, Любомир Йончев.

Ето как Васил Гюзелев  сумира живота на професор Иван Дуйчев: «В цялата досегашна история на българската наука няма учен като него, чиито изследвания да са публикувани в толкова много страни и в най-авторитетни периодични издания. Струва ми се, че това негово постижение ще остане дълго, ако не завинаги, ненадминато». И още: «В средите на византинистите и медиевистите в цял свят нама по-известен и по-уважаван български учен от него. Неговият живот и творчество са показателен пример за любов към науката, всеотдайност и отстояване на принципите на  същинското българознание».

СЪЩИНСКОТО БЪЛГАРОЗНАНИЕ! Ето как, драги читателю, ние стигнахме и до това плахо сравнение между комунистическото българознание и същинското българознание! Но все пак стигнахме.

След  преврата в  1944 обаче светът на науката в България е обърнат нагоре с краката. Страната е стъпкана от ботуша на съветския сталински окупатор. Но докато учителите на Дуйчев от преди преврата в 1944 (вече измрели) са обявени само за «буржоазни националисти», някои книги на Иван Дуйчев го вкарват в спикъка на «фашистите». Прогонват го от университета. Принуден е да работи като строителен работник, печатар и коректор – мизерно съществуване, което не сломява духа му и в 1947 той издава единствената си монография «Рилският светец и неговата обител».

Абсурдизмът на комунистическия абсолютизъм обаче се превъща в чиста гротеска, тъй като за разлика от сталинска България,  признанията за неговата уникална дейност идват едно след друго от чужбина: през 1967 година той е избран за член на Академията на науките, изкуствата и литературата в Палермо (Италия),  по-късно на Понтикасейската академия в Неапол и Лигурийската академия в Генуа, а през 1976 за член-кореспондент на Британската академия на науките. В 1974 получава и високопрестижната награда «Хердер».

В България обаче го избират за редовен член на БАН едва в 1981, тоест 37 години след 1944. «Въпреки проявеното от него желание да се завърне в своята алма матер – казва Васил Гюзелев – и да продължи преподавателската си работа в нея, той целенасочено беше лишаван от нея поради класово-партийните позиции на режима».  

Гротеската идва от това, че същата тази тоталитарна комунистическа паплач, която обяви цели поколения културни дейци за «фашисти», «буржоазни националисти» и «врагове на народа», в един момент е трябвало да ревизира абсурдизма си и да приеме, че без тия «фашисти», «буржоазни националисти» и «врагове на народа» не може да има нито култура, нито България. Гротеската идва и от това, че един от големите ценители на професор Иван Дуйчев е принцеса номер едно Людмила Живкова, която полагаше кански усилия да мине за културен меценат.

Какво става междувременно с Аксиния Джурова, чийто ментор е Иван Дуйчев, човекът на когото не дават да преподава в университета? Ами тя, както казахме,  още в 1973, тоест на 31 години, става ченге (пардон, госпожа Джурова не обича думата «ченге» и предпочита «секретен агент» и ние трябва да се съобразяваме с нейните чувствителни точки). Та това ченге  го правят дори и професор в 1984, тоест на 42 години, докато  Иван Дуйчев е приет в БАН едва в 1981 и така и никога не преподава в унивеситета. Нещо повече – той умира  в 1986 като завещава на България дома си и 60,000 тома специализирана литература, която да стане публично достояние след тридесет години. Дарението, казано с две думи, е безценно съкровище, направено напълно в духа на европейската хуманистика.

Как историята става инструмент в ръцете на едно ченге (пардон – секретен сътрудник!) е факта, че Аксиния Джурова «ПОЕМА» ръководството на Центъра «Иван Дуйчев». Кой взема решението тя да го поеме не е известно, но дори и да е,  да дадеш на такъв човек да ръководи такъв център е равносилно да дадеш на лисицата да пази кокошките. Немалко е говорено  за цялото котило на факултета по история към университета – място, където са намерили приют много отявлени комунистически историци. Такъв факултет има огромно значение за поддържане на комунистическата партийност. От проявите им личи, че тези хора са по марксистки настроени срещу Европа и САЩ и носят в себе си далечната цел да поддържат панславизма в българската история като последно убежище за тяхното раболепие към Русия, превръщайки го по тоя начин в платформа за идеологическо индоктриниране на студентите.

Революция в този отдел на университета е не само нужна, а наложителна. Едва след това може да започне изучаването на СЪЩИНСКАТА ИСТОРИЯ на България.