Сергей Станишев срещу империята на злото

ГЕРБ били създали империя на злото, твърди Сергей Станишев. Казва го не другаде, а пред за сайта Europolitics, всекидневник на Европейската информационна служба в Брюксел.

Това е много особен сленг, характерен за всички кризисни моменти в новата българска политика. Става дума за хиперболизация, чиято цел е да бъде нещо като остен, който да ръчка загрубялата кожа на българския избирател. Защото именно към него са отправени тези думи; брюкселския чиновник при прочита им само ще свие рамене и ще рече: българи, какво да ги правиш. Но българинът може и да се постресне, щом такива неща извират не от клоаките на родните вестници, а от Брюксел, който в неговите очи е нещо като ново издание на Политбюро на КПСС.

И така: ГЕРБ като империя на злото, Бойко Борисов като Саурон – или може би като Дард Вейдър. Как ли се изживява самият Сергей Станишев? Вероятно като Арагорн, или може би като Гандалф.

Хубави уподобявания за малоумни избиратели. За избиратели, които не помнят кой въведе определението “империя на злото” в политическото говорене и спрямо какво беше употребено то. Въведе го американския президент Роналд Рейгън, за да определи СССР – реалната родина на Сергей Станишев. И комунистическия свят като цяло – във всички негови форми и превъплъщения – свят, към който България за съжаление все още принадлежи.

И да не мислите, че само политическите лидери са прихванали манията за хиперболизация? И полит-гурутата също. Евгений Дайнов например написа цяла книга – и определи ГЕРБ като варварска орда, а историческите уподобявания на Бойко Борисов минаха от Атила през Бърдоква – та чак до Крали Марко.

Забележете: тези, дето през 1990 и през 1996 докараха България до национална катастрофа, те никакви варвари не са днес. Опитвам се да видя някой от критиците на ГЕРБ да напише и няколко реда за евентуалния приемник на гербаджийската власт, но не успявам – за БСП очевидно всички или са забравили, или виждат в нейно лице съюзник – или поне по-малкото зло. Червените очевидно са нормалната алтернатива – защото друга няма – и това е ясно на всички. Затова дайте да спасяваме България... чрез тях. И който си позволи да противоречи на тази логика – той е наемник на ГЕРБ, предател, варварин.

Като става дума за спасение обаче, не бива да пропускаме същностния момент в интервюто на Сергей Дмитриевич. А той се състои в следните думи: “Но най-важното е посланието ни към избирателите - че БСП не се стреми към властта заради някакъв собствен интерес, а че искаме промяна и правителство на националното спасение. Става дума за спасяване на демокрацията в България. На тези избори мнозинството хора ще осъзнае, че ГЕРБ трябва да си отидат, защото създадоха империя на злото. Социалистическата партия е единственият гарант това да се случи.”

Има поне два случая в кратката нова история на България, в които беше реализирано такова “правителство на националното спасение”. Първият беше с правителството на Димитър Попов, което на практика измъкна комунягите от съкрушителното поражение, което биха претърпели, ако след оставката на второто правителство на Андрей Луканов се беше стигнало до нови избори. За тези, които не си спомнят, е добре да бъде припомнено: тогава Андрей Луканов на практика обяви официално фалита на България, като отказа да плаща външния дълг.

Това се случи след кошмарната Луканова зима – когато магазините бяха празни и в най-буквалния смисъл на думата нямаше какво да се яде, хората чакаха на опашки от четири часа сутринта, за да си купят хляб и мляко; беше възкресена и купонната система. Ако тогава се беше стигнало до избори, БСП щеше да ги загуби с такъв катастрофален резултат, че да бъде изметена завинаги от политическата сцена. Ситуацията беше повече от благоприятна – имаше национална стачка, хората бяха въодушевени от перспективата да се поправи грешката от изборите за ВНС, всеки ден имаше митинги и протести.

Вместо това се направи правителство на широката коалиция между СДС и БСП. Правителство на националното спасение, добинирано от БСП, разбира се. Но пък най-горещите министерски кресла – тези, дето носят най-много негативи – бяха сервирани на сините, включително поста на финансов министър, зает тогава от Иван Костов.

Как прочее беше възможно да се случи това? Ами комунягите му намериха цаката. С оперативно мероприятие, както обичайно действат в подобни случаи. Първо – чрез Желю Желев и Тренчев извадиха досието на Петър Берон, тогава лидер на СДС (после това досие мистериозно изчезна някъде). После в медиите се появи списък от ченгета, по които работеше тогава тъй наречената комисия “Тамбуев”.

Естествено, повечето имена бяха на сини депутати. Но всъщност не бяха посочени всичките. Ролята на този списък бе да напомни на някои поразпенили се сини лидери какво ги чака, ако не слушкат и не бъдат национално съгласни. И най-сетне самият Желю продължи своята начената още преди това реторика за националното съгласие – и в няколко срещи с Луканов и компания договори това “правителство на националното спасение”.

Второто такова беше правителството на неговия съветник Любен Беров. То си присвои това много особено “звание” на фона на реториката, която определяше правителството на Филип Димитров (свалено чрез комплот на Желю, Доган, ген. Аспарухов и разните ДС-фактори) по дословно същия начин, по който днес се определя правителството на Бойко Борисов: като империя на злото, след чиято власт България трябваше да бъде спасявана.

И я “спасиха” – така, че реформите бяха стопирани чак до 1997 г., а страната ни, която бе редом с Чехия и Полша в началото на прехода, се оказа на опашката на Европа – последна сред бавноразвиващите се страни от бившия източен блок.

Това правителство обаче имаше много важни функции – то откърми организираната престъпност такава, каквато я познаваме днес. Тогава – покрай контрабандната търговия с ембаргова Югославия, натрупаха мускули групировките, тогава банките никнеха като гъби и раздаваха кредити на бъдещите кредитни милионери, тогава мултаците и техните по-малки братчета заседнаха трайно на входа и изхода на държавните предприятия, тогава БСП вдигна гребен – и прехода се върна към своя кагебистки сценарий, от който се бе отклонил за кратко през 1991-1992 г.

Та това е основната функция на разните правителства на националното спасение. Винаги, когато бившите комунисти се олеят съвсем, когато прекалят с кражбите и народът престане да ги трае – и ги е изпратил напълно заслужено в опозиция, се появяват едни комплотаджии, които бламират наличната власт, едни устати “обществени авторитети”, които обяснават как тя е върха на мракобесието и варварството – и как, за да се оправим, ни трябва правителство на националното спасение, радващо се на широка парламентарна и национална подкрепа.

Екстрена ситуация, така да се каже. От която може да се излезе само с екстрени мерки. И всеки трябва да забрави своите конкретни партийни интереси, както ги е забравил сега Сергей Станишев – правейки големия жест да се откаже от премиерския пост, ако партията му спечели изборите.

Ами прав е да се отказа. Защото в правителството на тройната коалиция беше едно момче за всичко. Сега вратът му надебеля и не иска вече да бъде момче за всичко. Не иска да бъде първата кукла, а иска да бъде сред кукловодите. Затова за кукла е нарочен Орешарски, или може би Кристалина Георгиева.

И още в едно отношение е прав. Правителството на националното спасение е една много полезна управленска формула. Не за българските граждани обаче. А за своите създатели. Поради една много прагматична причина – то е правителство, при което отговорността е размита дори в по-голяма степен, отколкото беше при правителството на тройната коалиция. Затова при него се краде най-лесно, най-безнаказано и най-ефективно.

Само за едно не е прав обаче Сергей Дмитриевич. Греши в тезата, че 70% от българите не искат втори мандат на ГЕРБ. Греши не толкова в посочения процент, колкото в отговора на неизбежния въпрос: а какво искат тогава? Искат БСП? Искат реанимирана версия на тройната коалиция?

Не. Не искат това. Това искат само около 16 процента от хората в България. А това за голяма жалост на червения лидер не стига, за да бъде въстановен режимът на крадльовците на мястото на тъй наречената “полицейска държава”.