Offline училище в online епохата

Мамо, мамо, имаме учителка-блогърка!, докладва възхитено синът ми в началото на учебната година. Ставаше дума за учителката по български език, която поддържа училищния блог. Тя споделила с децата, че не може без интернет и затова не се разделя с със своя iPhone. А най-впечатляващото беше, че жената е „възрастна” (подозирам, че в тази категория синът ми включва хората над 50 години), а в неговите десетгодишни очи възрастните хора не разбират от новите технологии, нещо повече - не ги одобряват. Още повече ако са учители.

Факт е, че в българското училище новите технологии пробиват трудно. Не просто заради липсата на средства, а заради съпротивата на старите навици. Дори и по отношение на нещо вече толкова наложено в практиката като тестовете, някои учители изразяват твърдо негативно мнение. Една учителка ми заяви, че не одобрява тестовете, разбаротени по нейния предмет и затова прави свои, лични, с отворени въпроси. Като, забележете, преди теста на децата се диктуват въпросите, както и техните отговори. От тях се очаква просто да ги научат наизуст за „теста”. Защото трябва да отчетем (пред Брюксел) висока успеваемост. Друг учител пък заплаши децата, че ще им намали оценките за срока, ако нямат в тетрадките си плановете на всички уроци от началото на втория срок (предметът е „Домашен бит и икономика”!).

Учителите, особено по-възрастните, не искат да работят с компютри и електронни учебници, трябва да ги убедим в ползата от тях, сподели с мен издател на учебници. „Повечето учители са запознати с информационните технологии за преподаване от няколко години, но все още ги изпозват преди всичко, за да подготвят уроците си. Малцина ги използват - и то все още в ограничена степен - за да работят с учениците по време на уроците, а дори още по-рядко, за да общуват с родителите или за да балансират работата на учениците в училище и вкъщи по нови начини.” Заключението е от изследване*, поръчано от Европейската комисия и публикувано през февруари тази година.

В България електронните учебници все още са лукс, достъпен само за учителите и то само тези, които проявят желание да ги ползват. Още по-малка част от самите учебници пък са интерактивните упражнения, филмчетата, игрите. Цитираното изследване също отбелязва, че ниската употреба на дигитални ресурси и инструменти е повод за тревога. Едва 30% от учениците в ЕС ги използват веднъж седмично или почти всеки ден, но повече от половината ученици във всички класове никога не са използвали подобни ресурси. Данните показват, че България е в дъното на класациите по оборудване с компютри, лаптопи, интернет и интерактивни бели дъски. И все пак, свидетели сме, в тази посока се работи – с държавни средства или по различни проекти училищата търсят начин да се оборудват с компютри. Съществува и предмет „Информационни технологии”, макар да е известно, че подходът трябва да е хоризонтален - информационните технологии да се използват като средство за по-пълноценната работа по всички предмети. Но, отбелязва изследването, „интересно е, че като цяло не е открита връзка между високите нива на инфраструктурно обезпечаване и използването, увереността и отношението на учениците и учителите” към информационните технологии. Т.е. не става дума само за „хардуер”.

По-важният въпрос е „препрограмирането” на манталитета, осъзнаването на необходимостта и ползите от използването на новите технологии. Най-очевидният аргумент идва от самите деца – за разлика от родителите си, те буквално се раждат с телефони и таблети в ръце. Притежават почти интуитивно знание за работа с компютър. Способни са да усвояват огромни количества информация неусетно, докато играят, рисуват, гледат филм или търсят в Гугъл. Аз, например, дълго се борих с нежеланието на моя син да пише новите думи по английски по ен на брой пъти, за да ги научи. Но съм принудена да призная, че благодарение на компютъра, таблета и телефона той се справя далеч по-добре от мен на неговата възраст, без да изписва стотици страници с думи. А за първи път го видях истински ентусиазиран да пише домашно, когато  учителката - „блогърка” им постави задачата да напишат съчинение на компютъра и да го изпратят на електронната й поща. Бях свидетел на урок по математика в трети клас, по време на който учителят използваше ресурсите на електронен учебник, за да ангажира децата в различни игри. Всяко дете искаше да отговори, а още повече - да натисне мишката и да постави правилния отговор на мястото му.

Но малко деца и твърде рядко имат тази възможност. Според данните на ЕК, под 20% от българските ученици учат в технически добре екипирани училища, при средно за ЕС 37%. А използването на информационните технологии в училище все още е въпрос на личната инициатива на учителите, а не на целенасочена училищна политика. Интересно е също, че според цитираното изследване училищата, където използването на новите технологии се насърчава, са направили съответните промени в училищния мениджмънт.

Защото по света отдавна са разбрали, че училищният мениджмънт работи за училището и в полза на учениците, а не обратното. Защото учителите имат нужда да бъдат стимулирани и подпомагани (както самите те са заявили, не само технически, а и педагогически) да прилагат информационните технологии по-често и последователно. И защото, когато говорим, че училището не е интересно за децата, най-напред трябва да се опитаме да го накараме да им говори на техния език, да живее в тяхното време. Защото в момента разминаването е очевидно, а последиците от това вече са осезаеми и дългосрочни. Да не повтарям всеизвестните факти: високият процент функционално неграмотни ученици, разминаването между образователните резултати и нуждите на бизнеса, проблемът с броя, възрастта и квалификацията на учителите и т.н.  

„Развитието на икономика с висока добавена стойност – икономика на знанието, – е ключов фактор за постигане на национален просперитет и устойчиво развитие. Високото качество на образование, достъпно за всички, е най-важният фактор за развитие на икономика на знанието.” Цитатът е от  документ, озаглавен „Стратегически изисквания на софтуерната индустрия за реформа на образователната система”**. Подобна теза можете да срещнете и в правителствените програмни документи, в редица европейски стратегии и програми, в изследванията на международните икономически организации. Едва ли във века на информационните технологии (ерата на информационализма, по думите на Мануел Кастелс) някой би я оспорил.

Според същия документ, българската софтуерна индустрия е експортно ориентирана и конкурентоспособна в световен мащаб, като „расте средно с 10% годишно, което значително изпреварва средния растеж на икономиката като цяло” (около 1% за 2012г.). В момента делът й в БВП е 0,8% или 650 милиона лева. При условие, че предлаганите от сектора реформи в образователната система бъдат проведени, след десет години софтуерната индустрия може да удвои размера си до около 3700 млн. лв. или 3.8% от БВП, което ще я направи структуроопределяща за българската икономика, пише в документа. А защо, ще кажете, трябва да ни пука за нуждите на софтуерната индустрия, вместо да речем, за въгледобива?

Нали помните икономиката на знанието? И високата добавена стойност? В последната стратегия за развитие на българската икономика (от 2011 г.) изрично е записано: „Необходим е нов модел за икономическо развитие на България, ориентиран към нарастване на износа на стоки и услуги с висока добавена стойност”. Къде е тя? „Промишлеността и ИТ услугите са секторите, които генерират 90% от износа и могат да осигурят дългосрочен икономически просперитет на България”. Но докато „в промишлеността – секторите, свързани с природни ресурси и евтина работна ръка, не могат да осигурят устойчив икономически просперитет поради ограничените природни ресурси, непостоянните цени на суровинитеи конкуренцията от страни с много по-ниски разходи за труд”, то „секторите, които имат най-голям потенциал за допълнително развитие в България и могат да осигурят дългосрочен икономически просперитет на страната са свързани с висок интензитет на иновациите. Основните приоритети в областта на иновациите са: информационните технологии, еко технологиите и технологиите свързани със здравето.” Защото, за разлика от природните ресурси, човешките възможности са неизчерпаеми, стига само да се опитаме да ги разработим и да ги използваме.

В този смисъл, когато говорим за използването на новите технологии в училищата, добре е да си даваме сметка, че става въпрос не просто за нови средства за преподаване; не просто за подмяна на черните дъски с бели (интерактивни); не просто за смяна на средството (канала) на съобщението, защото днес повече от всякога „средството е съобщението”, както предрече Маршал Маклуън преди 50 години. Става дума за промяна на цялостния подход, за „нова „архитектура” на образованието”, пак според цитираните „Стратегически изисквания” на ИТ сектора. И съм напълно солидарна с изразеното в документа разбиране за целта на образованието: да изгражда „самостоятелни личности, които могат да мислят концептуално и съзидателно, да имат активно отношение към света, постоянно да се адаптират и развиват. Личности със социални и комуникативни умения и нагласи за съвместна работа в екип за постигане на общи цели.” За целта според документа е необходимо сегашният академичен модел на преподаване да се замени с компетентностен модел на преподаване и измерване на образователните резултати, който да довете до „натрупване на практически опит и изграждане на навици, нагласи и ценности.”

Защото, в крайна сметка, всичко опира до там – навици, нагласи и ценности. Поговорката за българското трудолюбие отдавна е статистически развенчана. И технологично опровергана, въпреки че често чувам от познати да казват, е ти кога работиш, като постоянно седиш на компютъра. Идеите, креативността, възможността да произвеждаш интелектуални продукти, изкуство и наука, не са припознати от обществото като легитимни форми на труд. Неслучайно всеки път, когато докладите на Европейската комисия критикуват българската производителност на труда, забучава патриотичен ропот - тия в Брюксел искат да работим до смърт за мизерни заплати! Всъщност, не става дума за това жената с метлата да мете два пъти по-бързо и два часа по-дълго. Става дума за това на всяка жена с метла да има (поне) по двама души, които (на комютъра и, представяте ли си, от къщи!) да открият ново лекарство или ново приложение за мобилни телефони, да докажат нова теория за произхода на вселената, да напишат книга или изобщо неща, които дори не могат да ми хрумнат в момента.

Но децата са пълни с идеи. И най-вече, разполагат със знанията, уменията и средствата да ги реализират. Аз направих първия си блог на 30 години, а синът ми - на 10. Когато си купя нов телефон, той ми показва кое как се прави. В замяна аз се научих да отстъпвам от класическите (да не кажа старомодни) разбирания за това как се учат уроците. Училището, обаче, не отстъпва и дори напук, става още по-твърдоглаво. Точно като директора Баръмов от филма „Вчера”, който често заплашваше учениците, че ще видят те кон боб яде ли. Резултатът от подобна позиция е лесно предсказуем - будните и амбициозни деца ще заминат да учат и работят там, където намират общ език с училището и обществото. Тези, които не са имали възможността (или желанието) да получат съвременно, качествено и достъпно образование, ще се наредят на опашките в бюрата за безработни с присъда „нискоквалифициран”.

В идните предизборни дни ще се наслушаме на приказки за борбата с безработицата, за качеството на образованието, за конкурентоспособността и икономиката на знанието, в резултат на което още повече хора ще се отегчат от тези почти напълно изпразнени от смисъл фрази. А това е най-лошото, което може да ни се случи в момент, когато хората излязоха по улиците, защото не могат да си плащат сметките. Защото ако сега не започнем да променяме мисленето си, ако продължим да отказваме да приемем промените в света, в който живеем, ако не станем част от „глобалното село”, а продължим да се затваряме в родната си феодална махала, утре нашите деца също ще са на улицата. Вместо пред компютъра. 

*Изследването можете да откриете тук:

**Стратегическите изисквания на софтуерната индустрия за реформа на образователната система можете да прочетете тук