Въртим, сучем и пак се връщаме към оная гладна зима от началото на края на двайсетия век, в която след месеци, в които обикаляхме из магазините с надеждата да намерим поне бисквитки, изведнъж нещо се случи, чудо едва ли не, и рафтовете за една нощ се напълниха и запращяха от стока.

А когато радостта попремина, сложихме си очилата и се взряхме в цените, в телевизорите ни се показа премиерът и с разтреперан глас ни помоли да не купуваме - само така цените щели да паднат...

Да не купуваме, добре, ама гладно не се стои...

И тази година, след гладната и студена зима, изведнъж пак стана чудо и рафтовете се напълниха и запращяха от политически партии...

Какво ли се случи между позабравената 2009-а година, когато на парламентарните избори се явиха 20 партии и коалиции, и пролетта на 2013-а, когато, въпреки че ЦИК отся доста мераклии, все пак на бюлетината ще си имаме два пъти повече - 45?

Дали народното недоволство събуди спящите лидери или изведнъж нови идеи за благоденствието на електората зашаваха из главите им? Дали многопартийната демокрация най-после намери благодатна почва за развитие у нас и избуя, та се превърна в мултипартийна? Ние си знаем, че милата родина е земен рай и каквото не си боднал в нея, само то не е поникнало, ама чак пък такъв берекет!

Слава Богу, освен в мултипартийна, живеем и в пазарна среда, така че отдавна си знаем, че каквото и да ни приказват, става дума за пари.

В една хубава далечна година умен човек се сетил, че партиите би трябвало да получават по някой лев от държавата, та да не се налага да крадат и да вземат назаем от съмнителни типове, на които после да оказват услуги. И партиите, заседаващи в парламента, скромно си гласували да получават държавна субсидия - годишно по левче на подаден за тях глас...

За да не се сърдят извънпарламентарните сили, на тях им рекли, че която събере над един процент от гласовете, и тя ще се настани на яслата...

Минало се малко време, с левчето вече можело да се купи само половин хляб, та през 2006-а, година партиите, заседаващи в Парламента, скромно си гласували вместо по левче - по 2 % от минималната работна заплата на получен глас. С което започнали да получават по 3,20 на глас годишно.

Само след три години и трите лева се оказали малко, та процентите скочили от два на пет. Междувременно и минималната работна също подскочила, та гласът на привърженика вече се оценявал на 12 кинта годишно!

Да не забравим за отличниците, които все пак успявали да влязат в Парламента - те си предвидили по 200 000 за избран депутат.

Петдесет милиона годишно от продънения държавен бюджет се изтръскват, за да се подхранва многопартийната система у нас. Скъпичко, но пък можем да се гордеем с най-дългата бюлетина не само на Балканите, ами и в Европа! И с държавна субсидия за партиите десет пъти по-висока, отколкото в Германия например.

И с най-дългия списък на мераклии да съберат поне процент от гласовете - ако на 12 май гласуват малко повече от половината избиратели, прескочилите заветната еднопроцентна бариера ще се нагушат с по половин милион годишно - само затова, че са се явили на избори.

Както и да го погледнем - колко му е да раздадеш по двайсет кинта на калпак, да събереш проклетия процент, а след това да си ядеш петстотинте хиляди цяла година! И на следващата - пак половин милион. И на по-следващата... За един мандат - два милиона! Кой ти ги дава?

Затова, братя, преди да вземете двайсетачката, помислете - срещу вашия глас спазарилият се с вас ще получи петдесет ей така, щото е готин!

Не се оставяйте да ви прецакат и да ви купят гласа евтино!

За Бога, братя, не продавайте!

Само така можете да качите цената!