Звездният миг на Бойко Борисов и вонята на авгиевите обори

Картата, на която заложи Бойко Борисов, се оказа печеливша. Неговият кабинет на малцинството бе подкрепен от мнозинство, достатъчно за промяна в Конституцията. Всички извън БСП и ДПС гласуваха за него – включително и Синята коалиция, въпреки резервите си към номинацията на Божидар Димитров.

Един много характерен детайл, който показва характерния стил на Генерала, се съдържаше в неговото изказване пред Народното събрание: той коментира своя успех като лично постижение и риск, а колективната отговорност на българското правителство – като лична своя. „Това, което хората очакваха - да поема цялата отговорност, я поех, рискът е всъщност само за мен” – заяви той. Нещо като казването на Апостола: „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си”. Лошото обаче е, че не е така. Поне при премиер-министрите просто няма как загубата и отговорността да бъдат само техни.

В добавка Борисов благодари на подкрепилите го партийни лидери, че са постъпили държавнически, като в благодарността си умело вмъкна и своята онзиденшна закана: „защото ако обърнем нещата обратно, трябваше от днес да влезем отново в избори”. Тъй де, да се знае какво следва, ако някой престане да го подкрепя.

Несъмнено това е звездният му миг – и би трябвало да се запитаме дали си дава сметка какво го чака оттук нататък. Защото правителството му може да има голямо мнозинство – и дай боже това мнозинство да оцелее по-дълго, за да се гарантира политическата стабилност в страната ни в този критичен за нея момент. Но има твърде малки ресурси да се справи с огромните батаци, които получава в наследство.

Неговите приоритети, прочетени от новия премиер в специална декларация, звучат добре – но би трябвало да сме благодарни, ако Бойко Борисов успее да свърши и половината от нещата, обещани в тях. Защото тъжната съдба на десните правителства в България е, че по-голямата част от мандата им минава в чистене на Авгиеви обори – и за реалните им планове и обещания просто не остава време и политически ресурс.

След което идват левите и отново осират всичко. Десницата като че ли е обречена да идва на власт, когато вече няма накъде – когато ножът е опрал до кокала, а държавата е докарана до национална катастрофа.

Така беше с правителството на Филип Димитров, което дойде на власт след като Луканов обяви официално фалита на държавата, като прекрати плащанията по външния дълг, чрез който всъщност комунягите осъществиха плановете си за трансформация на политическата си власт в икономическа – и след правителството на колаборацията, това на Димитър Попов, сътворено от БСП и разни седесарски ренегати.

Така беше с правителството на Иван Костов, което дойде на власт след банковия банкрут на България и последвалата го 520 % инфлация, подготвени от правителството на Беров и реализирани при ортодоксалното левашко правителство на Виденов.

Така е и сега – правителството на Бойко Борисов идва след моралния банкрут на страната ни, натворен от управлението на тройната коалиция, благодарение на което придобихме статута на най-корумпираната държава в Европа – и щастието да бъдем троянския кон на Русия.

Няма да коментирам дали този лидер и този кабинет са най-подходящите за настоящия батак или не. В крайна сметка това са избрали мнозинството българи – това заслужават. И независимо от всички декларации на Бойко Борисов, не той, а те носят отговорност за този избор. Ще отбележа само простия факт, че става дума не за просто натрупване на забатачени, замърляни и просто изоставени правителствени задължения, а за взаимообвързани такива – за стройна система от провали и фалове, която – ако я определяме с военни термини, удивително прилича на „тактиката на опустошената земя”.

Примерите за това са легион. Ще дам само един от тях. Бойко Борисов обяви своя кабинет за „кабинет на европейското развитие” – и посочи като основен свой приоритет възвръщането на доверието на ЕС към България и размразяването на еврофондовете – без което България наистина няма шанс да излази от кризата. Няма обаче как да бъде възвърнато това доверие без страната ни да ревизира предателската спрямо ЕС политика, провеждана в ущърб на европейските интереси и в съгласие с интересите на Кремъл. Което на практика означава спешна ревизия на големите енергийни проекти, които поставят страната ни в безнадеждна енергийна зависимост – преди всичко договореностите за „Южен поток”, но също и АЕЦ „Белене”, и „Бургас-Александропулис”.

Същите тези проекти обаче са част от стратегическите планове на Русия за енергиен рекет не в национален, а в световен мащаб. И ако руските интереси се препънат пак в малка България, както се препънаха по време на войната в Косово, Путин не просто ще съжалява – той ще прави други неща – и не е ясно дали спрямо тях ресурсите на НСО и охранителните инстинкти на Бойко Борисов ще бъдат достатъчни. Да не говорим, че никой не знае какви клаузи съдържат въпросните договори и какви неустойки предполагат в случай на неизпълнение: те бяха де факто най-строго пазената тайна в държавата.

По същия начин няма как да бъдат отприщени парите по еврофондовете, преди да бъдат наказани виновниците за кражбите на тези пари, които компрометираха държавата ни в очите на цивилизована Европа: примерно преди групата „Николов-Стойков” да бъде ефективно осъдена и пратена в затвора. Бойко Борисов вече демонстрира политическа воля в тази насока – лошото е, че само тя не е достатъчна, нужен е и ресурс.

Ресурс, който правителството няма – тъй като по Конституция не може да се меси в делата на съдебната власт. Същата Конституция обаче не казва какво трябва да се прави, когато съдебната власт не работи – и когато вместо да изпълнява конституционните си задължения, се е превърнала в добре платен посредник между престъпния свят и официалните държавни институции.

Тъй че за да успее, Бойко Борисов първо трябва да убеди прокурорите, следователите и съдиите да си вършат съвестно работата, което – ако се съди по досегашната практика – е почти безнадеждна задача. Или пък да промени Конституцията – което въпреки мнозинството му е практически невъзможно, или да компенсира частично тази невъзможност, като промени свързаното със съдебната власт законодателство – и във връзка с това избере нов ВСС. Което е възможно, но има един недостътък – че става бавно и че гаранциите за реална промяна са твърде несигурни, тъй като в България законът е едно, а неговото изпълнение – съвсем друго.

Да не говорим, че някои от неговите програмни намерения са още отсега бламирани от самаото структуриране на неговата парламентарна подкрепа. Как ще се гарантира примерно етническа толерантност, като се разчита на „джентълменството” на „Атака”? Ами че това е все едно да оставиш вълка да пази стадото.

Звезден миг, лична заслуга и отговорност, много надежди и много очаквания, концетрирани в една единствена фигура, малко ресурси, много капани. Сред тях и един исторически – тъкмо с поемането на тази лична отговорност и виждането на всичко станало като лична заслуга уподобява старта на този кабинет с началото на управлението на Симеон Сакскобургготски.

Този паралел е неизбежен – и с течение на времето сравнението между царя и неговият бодигард ще бъде правено все по-често и по-настойчиво. Остава ни само да се надяваме, че Бойко Борисов ще бъде по-адекватен от своя някогашен работодател – и няма да се налага някой да го пита: „Генерале честити, колко е часът?”