Възможна ли е обща вяра за България

Българите сме разединена и предварително разбита армия. Един след друг ни разбиват тези, които най-настойчиво и настървено ни примамват да им паднем в предизборния капан. С какви очи предишните пищят и се възмущават от доскорошните. Или забравиха за един друг записан разговор на кандидат за кмет на Сливен от техните среди. Този разговор ни най-малко не разкрива по-хигиенична среда - що се отнася до представата как се правят избори и изобщо политика. Разбирането за нещата, манталитетът, финтирането на законността, търговията с влияние – това изяснява общата матрица на всички тези хора. Те не могат да се държат по различен начин, защото просто така са програмирани. Официално може да говорят за спазване на Конституция и за върховенство на закона, но това, което ги движи и ръководи, е заобикалянето на правилата, договорките на тъмно и безскрупулното преследване на личния интерес в необходимата съответна комбина. Последното СРС разкри тъкмо тези „принципи”.

Днес някои се правят на разсеяни, сякаш при техния мандат липсваха безобразия – заменки, неизгодни за държавата договори и др. Други изтъкват магистралите като някакво благодеяние – все едно са ги строили с техни лични, а не наши пари. Ремонтите, които се налагат след прерязване на лентите, също са с наши пари. При последните три правителства монополите бележат възход в настъплението си срещу гражданите. Кръстоносният им поход ескалира тъкмо при доскорошното правителство. Финалът на мандата му беше „осветен” от живи човешки факли, избрали ужасен край в безизходицата си. Но заглавие „България подпали хора” не се появи по вестниците. Затова пък заглавие „България уби дете” се появи по време на правителството на ОДС (1997-2001), когато жена с психични проблеми умъртви собственото си дете.

И да е имал някакви надежди малкият и среден бизнес в зората на почти довършения мандат, те ще да са изтлели с фалирането на фирми и предприятия.

В есето си „Вярата в Америка” Артър Милър обосновава влизането на САЩ във Втората световна война с появата на „могъща сила (Германия на Хитлер – бел.авт.), решена да превърне жителите на земята – в това число и нас – в неравни.” Пише, че страната му държи на „свят, в който да има равноправие между хората, и то безусловно. Без уговорки.” Защото „всичко ще загине, ще западне и ще деградира, ако бъдем принудени да живеем според закони, които третират определени нации и народи като по-низши и безправни.”

Комунистическият режим, правителствата на прехода – без периода 1991-1992 и 1997-2001, както и последните три правителства, ни третираха тъкмо като по-низши и безправни. Нищо, че уж всичко се правеше за благото ни. Нищо, че „все по-пълно” ни задоволяваха потребностите. Как другояче – освен низши и безправни да се чувстваме, когато ни демонстрират как са управлявали, управляват и възнамеряват да управляват.

През 1944 г. Артър Милър пише, че американците по нищо не отстъпват на германците, а след време може би ще им помогнат да стигнат тяхното ниво – американското. „Първо обаче трябва хубавичко да ги напердашим, за да не могат повече да ни диктуват как да живеем. После ще ги накараме да проумеят равенството.” Не порочното и безлично равенство при социализма, а позицията за еднакъв старт, при който са невъзможни назначените за една нощ милионери. Старт, при който е невъзможно систематичното ограбване, което демонстрира комунистическият режим, за да се стигне до вопъла на Петър Младенов пред другарите-съучастници, че положението е трагично. Никой не може в собствените ти гащи да осъществи това, което ти можеш. You can do it – есть такая партия.

Ние едва ли можем да се похвалим с американско ниво по отношение на трите си власти – разделени само на думи и формално, а иначе – сраснали се взаимно като стъбла отровен бръшлян, който ни задушава планомерно и настъпателно. Но бихме могли поне да покажем, че повече не сме съгласни да ни диктуват как да живеем. Че не сме съгласни най-голямото ни право да е това – да им се възхищаваме и да сме им вечно благодарни.

Ние сме в опасност и защото сме разединени пред разностранно бликащата арогантност и скудоумна назидателност.

За своите сънародници Артър Милър пише, че „опасността ражда разбиране, ражда нарастващо единение сред хората. Както и вярата… Ние имаме вярата…”

А ние какво имаме. На нас не ни остана никаква вяра. Разедидени сме. Спорим кое е по-малкото зло. Но което и от тях да вземе превес, не трябва да се чувства спокойно повече и да я кара както досега. Защото февруарските бунтове може да се подновят. А най-големият кошмар на всяка разпасала се власт е противоречивата и разногласна стихия на протеста да се избистри в координирана и неотстъпна сила, която да настоява за ясни правила, контрол и отговорност. Това ще означава началото на отказа да продължим да бъдем низши и безправни. Всяко нещо може да изглежда невероятно дотогава, докогато не се случи. Винаги има първи път. Тази масова и осъзната вълна още не се е вдигнала. Това е причина поне за мене – не всецяло и завинаги, а за момента - да подкрепя алтернативата, която намирам за най-компетентна да се справи със ситуацията и съответно – за най-полезна - ДСБ и № 27.

Справка – изваждане на страната от блатото на Виденов.

 Мотиви: в периода 1997-2001 полезното преобладаваше над вредното.