МРЪСНАТА ДУМА ПИСАТЕЛ – ІІ

 

 

            Най-голямата трагедия за всеки пишещ настъпва, когато започне да се взема насериозно. И още – когато си въобрази, че неговия занаят е с нещо по-висш от останалите човешки занаяти. Възхищавал съм се искрено от свирнята на циганина в кръчмата, завиждал съм му тъй, както и на Омир не бих завидял – просто защото не мога да изсвиря и един звук. А пък тази свирня би накарала някой истински музикант просто да го застреля. Не преувеличавам – имаше навремето един диригент, бивш партизанин,  дирижираше с пищов на задника да всява респект. Тъй че твърде съотносителни са нещата и въобще нека оставим играта Кой е по-по-най за детската градина. А ние, както съветваше старият циник и изобщо френска фукня Волтер, да си работим по собствената нива – съвет, в който той самият хич не се е вслушвал.

 Познавах и познавам стотици пишещи и изобщо артисти, които се вземаха насериозно. Това им носеше неописуеми душевни страдания, неминуемо водещи до болници, лудници, разводи, алкохолизъм – изобщо проваляше им без остатък живота, както и този на близките им, докато ги имаха. Неутолима страст към бързо и всеобщо признание, фанфари, аплодисменти и критици, залитащи от възторг, ги изгаряше и нищо наоколо нямаше значение. Дори и онези от тях, носещи някаква дарбица, изглеждаха смешни и жалки; да не говорим за кохортата клетници, напълно лишени от талантец, които вършееха из съюзи, издателства, творчески домове, списания и прилежащите им клубове. Обикновена практика беше да си вземат един месец отпуска, да отидат в някоя станция-ясла и да се приберат с една-две, че и три стихосбирки. Ударници! Пък после търчи и издавай, организирай рецензии по вестниците, срещи с читатели, интервю по телевизията... Труд, денонощен усилен труд!

Критиците пък хвалеха на поразия /освен когато им поръчваха да съсекат някой нещастник/, а читателят се чешеше по главата, докато накрая си каже: Е щом това тук според тях е хубаво, да ти плюя аз на изкуството!

Сигурно мнозина са се поглеждали в огледалото и са се питали: Абе това дето го правя, струва ли си? Заслужава ли тази моя книжка лазенето и лизането, подмазването и униженията? ...Дали са поглеждали отсреща дълбоко в очите си, да потърсят истината, скрита от самите тях? Сигурно; но все пак никого не чух да си признава. Само един автор, Тодор Монов, често казваше: Бе аз никакъв писател не съм, мечтата ми е друга - да кръстят на мене някой коктейл! Влизаш в кръчмата и си поръчваш: дай един Монов с лед, двоен! Тъй да остана в историята!...Смееше се уж на себе си, ама не запретна ръкави барем коктейла си да изобрети.

    Темата за писателските унижения е безкрайна и доста гадничка. Но тези унижения просто бяха част от живота, тъй че, щем-нещем, често ще я засягаме по други поводи. Всички онези, дето ги обявиха за гении и живи класици, гънеха гръб пред властта и лееха славословия с отвратителна лига по устата. Писано е много за това, няма да повтарям; само ще напомня за отвращението, което предизвикваха някои смятани за талантливи писатели, проснати като осрана черга пред величията. За другите не говорим; но талантливите? Но явно и талантецът им е бил дотам, щом не е преборил тщеславието и жаждата за хвалби и пари, разбира се.

Особено жалки в подлизурството си бяха назначените сатирици. Незабравим е споменът на покойния Климбо Денчев за Станислав Стратиев и неговите три рождени дни. Накратко: на негова премиера в Сатирата Тодор Живков го попитал на колко е години. Станко се сгънал на дванайсет /той беше много висок/ и изгукал: Аз, другарю Живков, имам три рождени дни. Единият е на Девети септември 44-та година, другият е на Априлския пленум, а третият – когато мама ме е родила!

И Климбо изохква: Тогава разбрах – требе да се бега от тая страна!

Той избяга, реализира се, беше щастлив. А останалите тук?

Хвалени, платени, задължително уважавани, обикалящи света. Бяха включени в някакъв абсурден театър, където думите нямаха никакво значение, ценностите се свеждаха до вярност и послушание, а пружината на действието бе Страхът.

Господи, какъв Страх!

Взел си се насериозно, на визитката ти пише „писател”, участваш в събрания, четения, конгреси и срещи – а всичко вътре в тебе трепери!

Но тук навлизам в територията на Петер Юхас и Пешо Алипиев – четете тях.

 

 

 

 

                                       Х   Х Х

 

 

Киното.

Никога не съм бил любител на кинопрожекциите. Сигурно нещо ми куца от детинство, но така е. В моя киносалон магията бе твърде прозрачна. Мръсния под, скърцащите столове, миризмата на пот, цигари и всичко останало просто ме отвращаваха. Сега може да е различно, не зная. Предпочитах чистотата и усамотението на четенето, вместо да ми поднасят на неуютно място готово зрелище, в което не съучаствам. По онова време вече от години не бях ходил на кино; сега тези години са половин век. Въпреки това след всяка моя публикация или книга идваше някой кинаджия да ме агитира за сценарий. Един от тях беше Радой Ралин; обичах го като човек, смятах го за горд и независим Панюрж, дразнещ властниците със свобододумието си. Та Радой прочел някаква моя повест ли, новела ли беше, не помня вече, и дойде да ме вербува за кинокаузата. Остана изненадан и разочарован от отказа ми; по това време той работеше в Киноцентъра и даваше гаранция, че филмът ще стане.

Да, ама аз не щях. Интуицията ми крещеше: Недей!” и ме дърпаше назад. Въпреки това един ден се предадох. Яви се една руса чаровница от Рубенсов тип с един млад режисьор и заявиха, че ние сме създадени за екип, който ще разбие крепостта Киноцентър само с таланта си; освен това поливахме преговорите обилно с прекрасен осмарски пелин, къй че жестокостта ми се сломи и набързо подписах договора.

Оказа се, че не било никак трудно. Кристина и Емил също поработиха с мене, изживяхме емоциите на два-три художествени съвета, поправяхме, драскахме, добавяхме – и готово. Сценарият бе одобрен, включен в план, отпуснаха му бюджет, Кристина и Емил подкачаха от радост, пък и дори на мене ми беше някак приятно, а и парите не бяха за подценяване. Щяхме да снимаме в кръчмата „Варненско копито”, беше ми любима – една барака на високото над Варна, цялото море долу, горе димят кюфтаци и кристална мастика искри в чашите. Забравих вече кои щяха да играят, но изборът също беше добър. Един пролетен ден, когато камионите вече бяха натоварени, звъни телефонът и Кристина с неузнаваем глас ми каза:

- Спряха филма!

И след като си порева, съобщи че шефът на киноцентъра лично отрязал филма без никакви обяснения. Не си спомням името на този нещастник, Нанев ли, Ненов ли, все едно; после го пратиха посланик в Куба; абе някакъв номенклатурен изрод. Всичките опити на Кристина и на други от художествения съвет да изкопчат някакво обяснение се провалиха. Спирам го и туй то!

Кристина не издържа, хвана самолета за Канада и набързо стана професор по кинознание. Емил пък загина в някаква странна катастрофа. А аз останах с един горчив урок, профукан аванс и публикуван сценарий в списание „Киноизкуство”.

Но този първи урок не ми е бил достатъчен. Поканиха ме в някакъв художествен съвет на една киностудия, мисля, „Екран”. Четях разни сценарии, давах мнение, чувствах се приятно сред кинаджии. Зад един сценарий обаче имаше явно натиск отнякъде и трябваше да мине по всякакъв начин. Беше за двайсет-трийсетминутна новела, разправяше се нещо за някакъв шофьор на такси. Четох, четох – отникъде не ставаше. И накрая седнах и написах нов. Със същия герой, само че все пак имаше действие и другите необходими кинокомпоненти. Стана към шейсет-седемдесет страници, занесох ги на колектива, те ги прибраха, харесаха ги, след това дойде пролетта, аз заминах на морето до есента, а от студията повече не ме потърсиха.

Какво обаче се получи? След година време, примерно, случайно попаднах по телевизията на цял пълнометражен филм по моя сценарий, дума по дума! Колкото и да го беше съсипал режисьорът, все пак текстът си беше моят! А никъде името ми не бе споменато – нито в надписите на филма, нито в хонорарния лист.

Плюх и после преглътнах втория си – този път окончателен урок:

Никога, ама никога вече орташки работи! Изключение само при ортаклък на чужда жена!          

Слава Богу, успявам да се опазя и досега.

 

 

 

 

 

                                   Х   Х   Х

 

 

Истина е, че повечето писатели мразеха Живков. Не комунизма, не режима, а Живков и обкръжението му. Беше им омръзнал с простащината си – все пак той беше по-прост от мнозина писатели; както и с безкрайното си царуване. Това не пречеше да му лакействат и да треперят като перушинки. Нямаше ни един от тях да не мечтаеше за достъп до ловната дружинка на диктатора и да не завижда на избраниците, гърмящи фишеци заедно с него. И дума не вярвам дори на Георги Марков, когато описва лова си на четири очи с Живков. Иначе харесвах Скитника, беше добър писател и отличен публицист, както се оказа впоследствие; но никой нямаше да го допусне сам със заредена пушка насаме с Първия. Обаче свойствено е на писателите да се самозалъжат дотам, че да размият линията между истина и измислица.Лично аз никога не разбрах кой ти дава право ще гръмнеш някое животно не от глад, ами само тъй, да се докажеш. От какъв зор? Какво доказваш – че си по-висш от свинята ли? Че си по-бърз от сърната? Че летиш по-високо от птицата?... Дончо Цончев беше отговорник на авджиите в Съюза и неведнъж ме е канил да ме запише за ловец – тъй и не разбрах защо. Знам, че изпитваше симпатия към мене, даже веднъж ме нарисува върху салфетка в една кръчма – той рисуваше хубаво. По-добре да бе станал художник. Тъй или иначе, авджилъка сред писателите се смяташе за престижно занимание, което някак те сродява с висшите ешелони на номенклатурата.

Не станах авджия; то пък какво ли станах – но знам, че ако убия животно то е, защото трябва да се нахраня. По-късно срещнах един ловец със сходни възгледи. Убиваше по едно прасе годишно и то му стигаше. Живееше в едно забутано странджанско село, слагаше примки за зайци, гърмеше чат-пат по някоя птица – това му беше прехраната. Когато се хващаха повече зайци на примките, раздаваше ги на старците в селото и всички бяха доволни. И никога не го чух да се хвали с фалшиви подвизи и разни небивалици; дори някак го беше срам.

Но точно това чувство – срам – липсваше в средите на писателството ни.

Другаде и по различни поводи съм споделял наблюденията си, че у комунист срам няма. Дали главно такива екземпляри се записваха за комунисти, или самото членство, което ги нареждаше сред управляващите, елиминираше срама като излишен и недостоен за джедаите на партията? Все едно – но срамът не беше на почит, както и останалите добродетели. Въобще добродетелите се смятаха за попщина някаква; комунистът беше не човек, а желязо. Криво, ръждиво, грозно. И опасно.

На самите тях това им харесваше.

Когато Живков падна, мнозина от тях също се радваха. Докато ние скачахме, плачехме и вярвахме в бъдещето на демокрацията, те се надяваха, че идва техния ред да нахапят баницата. Да я награбят с пълни шепи, а не както досега – да щипят по мъничко. И наистина, неколцина късметлии докопаха чувалчетата с пари. Е, някои ги отстреляха, но друго си е да умреш богат, нали? Други оцеляха някакси, едни се включиха във видимата власт, други – в същинската, задкулисната, и набързо забравиха, че са били писатели.

А били ли са?

И съществували ли са въобще?

 

 

 

 

 

                                  

 

 

                      

 

 

                       Х   Х   Х

 

 

 

По едно време се случи да деля работната си стая с един от най-маститите детски поети.Той сутрин, аз следобед. Стаята беше буквално затрупана с книжнина. Стотици детски книжки, все негови, с най-глупави заглавия, с една обща тема, авторът явно я смяташе за по-важна от държавата България – Страната Пионерия. Туй било, значи, обетованата земя на нашите деца-пионерчета. Сигурно не знаеш, любезни млади читателю, какво ще значи това нещо пионерството, ама не ти и трябва. Тъй и тъй няма да го проумееш в цялата му отвратителна същност, ако не си минал през него. А въпросният поет детски възпяваше това пионерство и вярността на детето към едно въображаемо стоглаво, могъщо, всепроникващо и всесилно божество – Партията.

И после пак ще се чудим защо израстнахме толкова увредени, че още носим страха в душите си.

Десетки, а сигурно и стотици бяха заглавията на този автор. Да не говорим за космическите тиражи – нали това слово трябваше да проникне във всяка библиотека, училище, читалище, семейство – във всяка детска невинна душица. За да я вкара в правия път. Да бъде ВИНАГИ ГОТОВА. За какво ли?... Партията не жалеше пари за това. Имаше и грамофонни плочи. И те десетки. Все пионерски песни и пиески - влудяващо тъпи, бездарни, жалки. И те в огромни тиражи по същата причина. Имаше и филмчета. Всичко имаше. Изведнъж попаднах в една от лабораториите, моделиращи образа на бъдещия българин – какъвто го виждаха червените идеолози. Послушен, верен роб, който обожава господаря си и с радост ще умре за него. Нали е Винаги Готов?... Седях пред витрините с тази зловеща книжнина и само се молех дано поне моите деца да се отърват някакси от всепоглъщащата мелница на видиотяването; да се скрият някъде и дано – поне те – дочакат нормални времена.

Е, понякога си устройвах и литературни четения на две очи. Отначало се смеех, но всъщност не ми беше забавно. Има текстове толкова тъпи , че не се поддават и на пародиране.

Ако беше само този графоман – паметник да му вдигнеш. Но имаше цяла секция в Съюза – детски писатели. Вероятно – най-богатата. Нали се плащаше според тиража. Цялото това стадо неуморно обикаляше училища и детски градини, за да сее червената си зараза. За тази сеитба парите нямаха свършване. В същото време десетки други – истински поети – обикаляха безнадеждно издателствата, дано се смили някой да ги включи в плановете. И гладуваха, и страдаха, безприютни и нещастни, и все пак таяха някаква надеждица. Горките!

Ами ще страдат – като не искат да си вържат по една червена връзка, да се ухилят тъпо, да запеят бодра песен – и ходом марш към страната Пионерия!

Всъщност така и никога не открих разликата между Димитровската младеж и Хитлерюгенд.

 

 

 

 

 

 

                                               Х   Х   Х

 

 

 

           Лесно ли се ставаше писател?

Едно от хубавите неща в този занаят е, че нямаш нужда от някакво специално образование.

            Според мнозина – нямаш нужда от образование – справка Максим Горки.

            Според трети – образованието даже е вредно.

Очевидно партийните другари, самите те необразовани и прости, имаха нужда от съответни на себе си писатели. Затова бяха записали в устава на писателския съюз правилото, че щом си член на това избрано общество, можеш да заемаш високи постове, тоест нямаш никаква нужда от образователен ценз. Както беше в самата партийна йерархия.

Оттук следва колко лесно беше да те обявят за писател, когато си комунист. Имаше една особено противна прослойка от генерали и полковници, тотални и неуморни графомани, предвождана – или олицетворявана – от Костадин Кюлюмов. Сега никой не му знае името, но по онова време то беше зловещо, а ние, горките редактори в литературните издания, гадаехме кога ще ни нахълта в канцеларията с дебелата си чанта ръкописи.

Пишеше българският генералитет, не си губеше времето.

 Пишеха измислени спомени, пишеха фалшифицирани исторически романи. Пишеха скудоумни криминалета. Някои полковници с нежни души съчиняваха стихове.За генерали лириката някак не подхождаше. Независимо от жанра и обема на творбите, нещо общо ги свързваше, сакаш бяха писани от един и същ полковник. Бездарието – това беше общото. Ама какво бездарие! Агресивно, плашещо, варварски безпросветно. Във всички епохи е имало легиони бездарници, но комунистическите военни бездарници бяха ехееей къде пред останалите.

Наистина вдъхваха страх тия автори. С властта и арогантността си, с внушенията, че могат тутакси да те смачкат – тебе, жалкото редакторче.

А всъщност царят си беше просто гол, сам си бе извадил прелестите на показ и в някое по-добро време всички биха се присмивали.

Да, ама времето не беше никак подходящо за присмех над генералитета. Имаха си издателство, куп списания и вестници – огромна територия за изявите им. Но те искаха да публикуват в литературните издания, това им беше мерака, това трябваше да ги приравни с другите писатели.

И повечето го постигаха – с натиск, заплахи и всякакви мерзки средства, докато накрая уморените редактори вдигнат ръце, изготвят някакъв съкратен вариант на текста и го публикуват със срам в душата. А веднага другите чакащи писатели гракваха насреща: колко ти платиха да го пуснеш тоя графоман,а?

Който, драги читателю, не е бил литературен редактор или гинеколог в циганска махала, просто не знае какво значи погнуса.

Та ако питаш тия генерали, най-лесното е да станеш писател. Трябва само хартия и пишеща машина; а още по-добре – секретарка. Иначе става бавно, а пък читателите се безпокоят, че отдавна не си публикувал нищо. Имаха си секция на военните писатели – сякаш останалите се срамуваха от тях, та ги отделяха в отделна структурна единица.

Суета ли беше, глупост ли, болест ли някаква – не се наемам да гадая. Явлението графоман е познато по целия свят. Само че при комунизма то просто замени понятието писател. Даваш клетва за вярност и готово – вече си записан в списъка. Защото извън списъка писатели нямаше. Просто не отговаряш на класово-партийния критерий.

Това пък какво значеше няма да обяснявам. Има неща, млади ми читателю, които май е по-добре хич да не знаеш. Защото глупостта не е само майтап и смях в цирка.

Тогава тя беше зловеща. Както навсякъде и във всички времена, когато е облечена в неограничена власт.

 

 

 

                                           Х   Х   Х

 

Имало навремето един цар. Бил куц, едноок и еднорък. И като всички царе, трябвало някак да го увековечат на картина. Всички художници на царството се изредили, но никой не успял да прикрие недъзите на царя-чудовище. Накрая се намерил един хитрец и какво направил? Нарисувал царя качен на кон, в профил. Куция крак не се виждал, скрит от коня; кьоравото око оставало зад профила; липсващата ръка била прикрита с щита, само здравата десница размахвала войнствено меча.

Тук разказвачът прекъсва и казва:

„И така – да пием за социалистическия реализъм!”

Тоз стар виц замества поне пет тома изследвания и умувания на тема соцреализъм.  

Най-характерното за този реализъм беше пълната липса на реализъм. Тръгваш по релсите на малоумната идея, че от Партията по-важно и мъдро нещо няма и няма как да има; че комунистите са най-светлите, честни и така нататък хора и трябва само да им подражаваме и да се възхищаваме - разбира се, докато работим за тях и вместо тях. Ясно е къде ще отведат тези релси клетия писател и какъв ще е резултатът от труда му. Но всякакъв опит да кръшнеш встрани е безсмислен – край релсите са наредени партийните биячи с тракащи машинки и само чакат някой неверник да си покаже носа, пък гледай тогава на какво му се вика патаклама.

Реализъм ли? Че къде тогава му е реалността?

Противните червени химери, в които едва ли някой вярваше сериозно, заченаха и създадоха хиляди заглавия импотентна, скучна, плоска литература, умряла още преди да е отпечатана. Обикновена практика беше от печатницата томовете да отпътуват за претопяване още докато авторът се хвали по кръчмите как се е преборил за висок тираж, респективно хонорар.

Следил съм отвреме-навреме споровете между западни писатели относно /не/принадлежността им към определени школи и течения. Естетически, идейни и прочие. На повечето от тези писатели им е някак неудобно да им лепнат етикет и да ги наредят в библиотеката веднъж завинаги; това ги ограничавало и окастряло разностранния им талант. Питам ги сега: абе сър /ако е сър/, мосю, хер или какъвто си там – ами как ще реагирате, ако ви оковат в идиотските норми на соцреализма и не ви позволят не да шавнете, ами въздух да си поемете в железните им обятия? Представяте ли си как ще загубите не само въображението си, ами просто дар слово, когато наоколо обикалят зловещите комунистически критици и душат под всяка дума дали не намирисва на безидейност, черногледство или, недай Боже – на западно влияние? Западняците просто не разбираха как е възможно да си изгубиш хляба и никога вече да не си видиш името напечатано – освен на некролога – защото си оплескал идейната си платформа и се опитваш даже да прокарваш пагубното капиталистическо влияние. Не, тези колеги безидейници просто нямат сетива за българската действителност; но не бива да ги упрекваме. Да бяха поживели половин век под миризливия ботуш – сега половината щяха да са правоверни соцреалисти, бетер от нашите полуграмотни, бездарни верни псета на режима. Е, нека сега се лутат насам-натам, лишени от здравата опора на великата идея.

 Понякога се сещам за един малък, но многозначителен битов парадокс от ония времена. Писателската станция във Варна беше разположена до големия, прекрасен плаж Кабакум. Насред плажа беше ограден с въжета един квадрат, малко по-голям от боксов ринг, с набучени чадъри. Това беше неприкосновената, свята писателска територия. И представете си гледката: двата километра просторен плаж с налягали тук-там хора, и насред него – едно квадратче, плътно нагъчкано с нежна поетическа и белетристична плът, както и с белички целулитни писателши. Но на никой от оградените в кошарата не идваше наум да прескочи въжето и да легне на спокойствие сред просторния плаж – че как тогава ще го познаят, че е жив български писател?

Ето, това си беше соцреализъм в действие. Сюжет за Булгаков – но той не ни е пример за подражание. Така и не се научи, негодникът, на единствено правилния литературен и житейски метод.  

 

 

 

 

                          Х   Х   Х

 

 

Добрият стар Еклисиаст ни учи: „Сърцето на мъдреца е надясно, а на глупака – наляво”.

Разбира се, комунистическите писачи не бяха чели Еклисиаста, както и всякакви други свещени и умни книги. Ако мразеха нещо повече от талантливите хора, това бяха вярващите хора. Но чудя се как е прозрял мъдрият Проповедник тази истина преди хиляди години, когато ни комунисти е имало, ни левичари и прочие разбойници. Това си е чиста проба прорицание, предсказание, скок в бъдещето – както щете го наречете; провидяна истина и предупреждение; но кой ли слуша предупреждения? Най-малко пък човечеството.

Но дори и мъдрият пророк не успя да предвиди, че тия с лявоориентираните сърца ще се обединят, ще издигнат омразата си /класовата, де/ за свое знаме и оттогава тормозът над света не е спирал. Както и друго – че техният пророк Ленин ще се окаже прав поне в едно.

Че комунизмът може да победи в отделно взета страна.

Ужасната истина е, че тази страна се нарича България.

Помнете ми думата – Северна Корея ще се освободи от комунизма и ще се очисти от червената паплач преди България.

Но да ставим тъжните теми и да потърсим нещо весело. Например: председателят на комунистическия Съюз на писателите наскоро бил ревал в една своя книга, че вече не обичал света /българския?/, защото тук, видите ли, трябвало да обича Русията си нелегално!

Това в покера му се вика двоен блъф. А простонародному – глупост на квадрат.

Но кого може да изненада и изуми комунистическата наглост, лицемерие и лъжи? Че ако не бяха те – как бихме различили писанията на комунистите, само по бездарието ли?

Пък що се отнася до Русията – добре че са леваците от бившите братски страни да я обичат, щото май самите руснаци са се разпълзели из цялото земно кълбо – да се спасяват!

Да му мислят потърпевшите държави.

Но подобни автори имаха и имат основание да си обичат матушката. Нали тя им даде власт, постове, пари – абе всичко им даде, ако можеше и талант би им дала - как няма да си й благодарен? Пък и друго – закъде си без нея? Веднъж попаднах в дома на едно тогавашно писателско величие – да не казвам имена, покойник е; автор на дебели исторически романи. Къщата му бе отрупана с изумителна колекция най-ценни икони, главно руски. Знаете как обичат на Изток да си кичат иконите със златен и сребърен обков, докато замязат на консервни кутии. От глътка на глътка домакинът се разприказва и сподели, че всичкото това богатство е рожба на неговите многотомници, публикувани в Русия в милионни тиражи. Така беше тогава – в замяна тук нашите издателства щедро издаваха съответстващите по ранг съветски графомани, осигуряваха им най-дебелите хонорари, безплатни почивки, творчески командировки и чат-пат по някоя апетитна поетеса, само и само да зарадват жадния български читател с поредните им бълвочи.

Само не си помисляй, драги ми читателю, че въпросният колекционер беше ревностен християнин. Просто бе намерил подходящата си пазарна ниша доста преди това понятие да достигне Балканския полуостров. 

И така, полека-лека само за няколко десетилетия свещената, уважаваната от българите писателска институция се превърна в синоним на измекярство, алчност, безгръбначие, лъжа и високомерие.

Превърна се в мръсно понятие.

 

 

 

 

                          Х   Х   Х

 

 

 

 

 

 

Чистите и святите.

За такива сами се представяха комунистите.

С тази цел бе създадена и цялата им пропагандна машина. Да превърне мързеливото, бездарно, лъжливо и крадливо червено племе в кристален образец на подражание. Колкото е възможно по-кристален. Чак диамантите да им завидят за кристалната чистота. Затова и точка първа от идейната им конституция гласеше: Гръбнакът на българската литература е политически!

Точка по въпроса. То е ясно накъде трябваше да бъде наведен този гръбнак.

Иначе – нали знаеш? Оплюване, край на издаването, безработица. И по-лошо има. Изборът е твой.

Доста писатели се отвращаваха и търсеха някаква пролука да се отърват, да надлъжат някакси системата. Някои се забиваха дълбоко в историята, там поне сред хановете и болярите се дишаше по-свободно. Поетите, които не съешваха музата си с партийните простотии /пък например Б.Божилов успяваше – справка сбирката „Бетон и нежност” – ха де!/ търчаха сред ливадите подир пеперудките като ентомолози и възпяваха красотите на родината /социалистическата, разбира се/, сякаш отвъд желязната завеса изобщо не хвъркат насекоми. Трети се давеха в скуката на битови и любовни истории. Но всички те биваха гледани с подозрение и често бастисвани от бдителните критици.

Един такъв автор веднъж ми сподели с въздишка: Ах, да знаеш как ми се пише нещо хубаво, ама кой ще го издаде?

 След падането - уж! – на комунизма мнозина писателствуващи раздухваха баснята, че масово ползвали езоповски език. Демек, пробутвали си идеи под сурдинка, замаскирано, пък който трябвало, сам щял да се сети.

Ниц, де! Даже и сами не си вярваха.

Радичков, душеприказчикът на сатрапа Живков, бе определен да минава за някакси другомислещ. Позволено бе и на актьорите в многобройните му пиеси да изричат по някоя реплика с двусмислена интонация, което гъделичкаше публиката; но ръцете на стария хитрец бяха измити – текстът, писаното слово, си беше чист идеологически. И докато си гърмеше животни и птици из резерватите, пиесите и книгите му шестваха, критиците се прехласваха, а българите вярваха, че Радичков е малко по-така от другите комунисти.

Е, дойде 90-та година и въпросният полудисидент изписа колонка в червения им парцал „Дума” /пак крадено име, и не от кого да е откраднато; дори и един вестник не можаха сами да измислят/. И колонката гласеше „Пак сме тука!”.

Тука са, за съжаление. И комай ще бъдат тука, докато не се провали напълно тази клета държавица.

Оттогава, щом видя комунист някъде, веднага си спомням ехидното и високомерно „Пак сме тука” на влюбения в червената власт Радичков.

И как няма да е влюбен; в нормална държава за него щяха да знаят само близките му роднини. Онова, дребничкото момче, дето опитва да пише хуморески.

   

 

                          Х   Х   Х

 

 

 

 

Всякакви автори имаше по онова време. Някои докоснати от Бога, други погалени от Него, трети пък – целунати. Четвърти пък бяха не Божии чеда, а рожби на Мама Партия. Те бяха хвалените, богатите, изучаваните в училище. Другите ги мразеха, но и завиждаха, от сиромашката си позиция. Понякога самата Партия-мама нарочваше някого и му опухваше козината; това беше за урок и назидание на останалите. А след урока нароченият биваше преместен на друга, още по-спокойна служба.

Тъй де, възпитанието на децата е жизненоважен процес; особено на пишещите. Нали трябва да бъдат Винаги Готови!

Една приятелка, чудесна поетеса, чете няколко от тия мои опуси и се хвана за главата: ама ти всички ни слагаш в един кюп, защото си мълчахме!... За мълчането си права, драга моя; нали и аз мълчах. Но кюпът не е един и същ. Едни ни принуждаваха да мълчим, други охотно се съгласяваха и набързо се качваха до ниво главни редактори на нещо си; третите – ние, дребните рибки, си кротувахме с отвращение и наблягахме на алкохола. Да, драга приятелко – кюповете бяха различни. И тогава, и сега. И никакво значение няма какво си написал и кой го е прочел.

Неотдавна бях поканен от стар приятел на представяне. Дъщеря му написала книга, той платил, издал я, наел зала, купил вино, раздал покани – и хайде, премиера. Излезе един известен критик, похвали книгата и младата чаровна авторка, поръкопляскахме, получихме автограф от треперещата й ръчица и хванахме чашите. Тогава беше ред да похваля щастливия баща, и тъй като не бях чел още книжката, позовах се на хвалебствията на критика. Браво, казах – виж човека какъв хубав анализ направи, и какви добри думи каза, браво!...Да, съгласи се бащата – и аз съм доволен. И вярваш ли – само за триста лева!

Ето така се обърнаха нещата. Преди партията плащаше на своите биячи да удрят неудобните, а сега срещу определена сумичка самичък можеш да си купиш и похвала, и критическо изследване, и интервю по телевизията...Пазарна икономика! Седя и мисля, и не мога да преценя кое е по-добро – преди или сега?  

 Навремето един такъв критикар оплю първата книга на писателя Атанас Липчев и Наско толкова се засегна, че не посегна към писането цели двайсет години. След това набързо се окопити и написа седем добри и разнородни книги, сякаш все още не вярваше в себе си и търсеше свой стил, образност, език. Тези търсения му струваха много и все си мисля дали това критиче /те сами се наричаха щурмови отряд на партията/ си има хабер какви травми е нанесло. Или пък се е гордеело с това, а?

Най-вероятно.

А Наско вече е отгоре, над всичко, и спокойно чака да му определят мястото в съвременната българска литература.

Ще дочака. Там, където е, никой не бърза.

А критиците от тази порода?

Какво значение всъщност имат те? Щом Господ ги е създал,сигурно има някаква причина. Божият принцип май е бил: едно бяло, едно черно. Да има равновесие в природата. Прочее, нека си съществуват критикарчетата в своя ареал и да се оглеждат наляво-надясно за платежоспособни господа.

 

 

 

 

                          Х   Х   Х

 

 

 

 

 

     

 

 

                          Х   Х Х

 

 

Като отворихме дума за родната соцлитература и обгрижващите я критикари, винаги си спомням един паметен разговор в рибарската кръчма. Всички бяха отворили торбите със спомени от крайбрежната младост и момчета. То не бяха германки и шведки, финландки и французойки, чехкини и полякини; по-захлупените дори се хвалеха с рускини... Общата тема бе умението на дамите от различни националности да доставят радост, щастие и спомени в кревата. Накрая на разговора най-захлупеният от компанията, очевидно решил на всяка цена да участва в споровете, вдигна чаша и гръмко отсече:

- Майната им на вашите чужденки и всякакви такива! От моята другарка никоя не се е... по-хубаво!

Ето, по подобен начин бяха възхвалявани и родните графомани.

Имаше критици-биячи; те даже нямаше нужда да бъдат насочвани към нужната плячка. С непогрешим усет усещаха р а з л и ч н и я и се нахвърляха като вълци отгоре му. За тях отклоненията от соцреализма и линията на Партията бяха неизкупими грехове. Провинилият се автор просто нямаше право на съществуване. И те му го отнемаха. Понякога съвсем буквално. Други критици, по-деликатни и нежни, удряха там, където още повече болеше – в художественото майсторство. Което пак значеше, че си се отклонил от каноните. На соцреализма. Следователно си слаб и бездарен. И пак нямаш право на съществуване.

Трети вид критици просто не се занимаваха с живи писатели и до живот ровеха кокалите на мъртъвците. За едни, умрели преди сто години, доказваха, че били комунисти; изобщо разделяха покойниците на прогресивни и не чак дотам. Ексхумираха по някой стихоплет, у когото бяха открили удобни за комунизма куплети и набързо го тикваха в читанките. Непрогресивните биваха пък изчистени дори от библиотеките като неподходящи за комунистическата идеологична жизн.

Имаше и една тънка прослойка, която виждаше и знаеше всичко това и се опитваше да защитава мълчешком достойнството на литературната критика – но бяха смятани за отнесени маниаци, особняци или пък хора със специално поръчение, от които трябва да стоиш по-надалече.

И ето – щом се появеше някоя нова книга на...кого да назова, Боже мой, та те бяха стотици! Е, да вземем наслуки името на титана на графоманите Венко Марковски – и десетки критически гласове гракваха в хор: Екце хомо, ето го човека, дето пише най-хубаво!

 Също като съпругата на нашия приятел от кръчмата.