“ИМЕТО НА НЕДЕЛЯТА”

            “Прозата на Ина Иванова е лишена от ярки външни ефекти, но богата на дълбоки вътрешни движения. Авторката акцентира върху леките измествания на фокуса от привичното живеене, върху очакването и внушението. Прецизността към детайла и лекотата, с която привидният й монолог се превръща в диалог с читателя, доказват, че пред нас вече стои един цялостен, зрял автор, чиято младост е само предимство в погледа към живота и нещата, които ни заобикалят.” С тези думи /на С.Нестерова, бел. ред./ накратко е представен в Книгосвят вторият белетристичен сборник на пловдивската разказвачка Ина Иванова, издание на Жанет45, което си достатъчна атестация за качеството на текстовете; като прибавим, че през 2012 г. тя спечели и голямата награда на новооткрития конкурс /и единствен засега/ за книги с разкази “Минко Неволин” и то в силна конкуренция с излезлите през последните 2 години книги с разкази от цялата страна, можем да се направим извода, че на литературното поле се е появил своеобразен талант, с усет за виртуализираното ни съвремие и неговите нови ухания, леки аромати и най-вече “вкусове”;  Авторката отбелязва в интервю, че нейният начин да прави литература е прозата, това е така – но в случая това е една проза, която държи сметка /и/ за думите – редовете на тази проза пулсират и са наситени с поетически усет за нещата и думите, тя ги котка като поет, кара ги да се разкриват в неочаквани интенции, изненадващи също като живият живот, с неговата фантастичност  /Достоевски/ като случване. Както отбелязва в интервю Деян Енев /председател на журито на конкурса” М. Неволин”/, “късият разказ действа като мощна доза чист кислород, той дава прозрения, които изведнъж взривяват рамките на делника”. Да, краткият разказ наистина е перлата в короната на родната литература, като си спомним традицията в това отношение; интригуващото тук е, че Ина Иванова като че ли не напомня никого в българската белетристика. “Ина Иванова впечатлява с ювелирното отношение към думата и висшия психологизъм, който демонстрира при описанието на героите си” /Деян Енев/. Ето едно описание на къщата в “Тухленочервено”, което “порасналата” героиня споделя с нас и докосва оная струна на детството, която звучи до края във всеки от нас: ”Грапавината й напомня кожа, парадираща с белезите от времето си, олукът се спуска – блестящ като нов пиърсинг, пребоядисали са вратата и покрай терасата се извива бръшлян. Помня звука, който издаваше чадърът ми по металните пръчки на оградата…” . Тук няма да цитирам Башлар за ролята на дома в живота на твореца  /тук не става за профанизиращото, окитайчено влияние напоследък на т.нар. фън шуй, обезсмислило напоследък описанието на дома, ритуализирано-казионно опразване откъм загадъчност, вкарващо погледа ни в нашия дом като кадри от тъп сериал…/, но именно предадено по този начин, в-чувстваме, това което деликатно ни внушава авторката. В “Цвета на тази песен” срещаме /може би автобиографично?/ : “тази жена имаше силата да променя вкуса на нещата”. Наистина трябва сила, за да видиш, чуеш, помиришеш, осезаваш /кожата пак/, освен чувството да превключваш в език. Въпреки че при Ина Иванова езикът не е външен о-писател /мисля, че само/иронията такъв вид “пишещи” /Барт/ присъства донякъде и във фрагментирания разказ “Безветрие”/, нещата са вплетени в езика, израстват от дебрите му и потъват пак “носталгично” навътре; такъв е модерният разказ от Джойс насам /всъщност ето на кого ми прилича авторката!/. В своята внезапна не/делнична епифаничност, чийто имена са безброй, старият Пловдив, наместо Дъблин, неслучайна аналогия…

            Две думи за пейзажите на Ина Иванова: те са предимно градски, което е обяснимо. Улицата, калканите на къщите, тротоара… и разбира се ъглите на улицата, с онази необясним и внезапен приток на смисъл за градското “мироздание”… защото, там, на ъгъла, излъскан от мълви и вятър, най-често ни пресреща съдбата…/ . С това не искам да кажа, че в разказите на Ина И. има някаква мелодраматичност, въпреки че са наситени с “дребни” факти, маловажни, на пръв поглед, събития, случайности, които може би не са случайни, защото в психологията няма нищо случайно… Друг пейзаж, които ми хареса, е плажът: все още малцина български автори съзнават космополитната природа на топоса на плажа, именно там се разгръща и новата, някак си мигновена, чувствителност на българина, забравящ своята традиционна уседнала балканичност /ако си направим каламбур/, прелъстеното от въздуха разголвано тяло и само-по-кръстващо и одушевяващо в контраста на прозрачната морска вода; имам предвид брилянтния й разказ “Оразмеряване на тишината”, където бащата чрез малката си  дъщеря пре-открива/т/ света и отражението на слънцето прилича на усмихнат делфин…

            В разказа “Прости правила да препрочитаме писмо” героинята получава писмо, което е: “забутано в дебрите на пощенската кутия, между рекламните листовки, сметки за електричество, вече платени, фактури за мобилен телефон и безплатни гайдове  за кината, заведенията и фитнес-салоните…”. Ето го общото ни битие – и неочакваното анонимно писмо отникъде, което изведнъж ни подтиква да преосмислим  живота си, да видим вариантите му като ходове на съдбата, да се усъмним в предопределеното щастие на консуматорския рай дори… Не е ли това внезапно писмо Литературата?!

“Името на неделята”, Ина Иванова, изд. “Жанет 45”, П. 2012