Свободата днес и тук 27 Май 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Страх и желирани бонбони

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Ралица Ковачева, http://reduta.bg/

Ако има тема, по която да се говори от Брюксел до Бусманци, това е политиката на бюджетни икономии. Т.нар. austerity не слиза от първите страници на вестниците вече три години, а напоследък споровете за и против достигнаха истеричен фалцет. В общи линии, опонентите на икономиите твърдят, че те съсипват растежа, макар да признават, че в известен смисъл са неизбежни. В крайна сметка, спорът е по-скоро за скоростта и строгостта, отколкото дали-или.  Целта ми обаче не е да отсъждам кой крив и кой прав, а по-скоро да покажа как (не) се случват реалните европейски дебати по темата и каква е нашата малка българска реплика в тях.

Добрата новина е, че за първи път имаме реален общ европейски разговор. Благодарение на кризата европейските граждани осъзнаха, че Европейският съюз не функционира от само себе си и с единствената цел хората да си купуват евтино много видове сирене. Някак рязко и болезнено стана ясно, че ЕС дава, но в кошара не вкарва. Че никой не знае как точно функционира това единствено по рода си политическо животно. Както каза преди няколко годин в София сегашният външен министър на Холандия Франс Тимерманс, хората смятат, че когато нещо работи добре, то не ни интересува. А когато не ни интересува, не знаем нищо за него. (Всъщност, това важи не само за далечния и ефимерен Европейски съюз – по време на протестите тази зима ясно се видя, че гражданите хабер си нямат как работи държавата, ако приемем, че изобщо работи.)

Дотук с добрата новина за общия европейски разговор, защото бяхме напълно неподготвени за него. Верни на основния си принцип, медиите трябваше да обобщават и да опростяват, за да стигне до адресата ясно и еднозначно послание. Защото според медийната теория, адресатът приема само ясни и еднозначни послания, при това най-вече когато потвърждават (а не опровергават) предишните му схващания и нагласи. Представете си, ако приложим тази схема, какво се случва с темата за кризата и още повече, с болезнения въпрос за бюджетните икономии, докато посланието стигне от Брюксел до Бусманци, претакано през всички участници в процеса - институции, политици, партии, синдикални и бизнес организации, експерти и неправителствени организации – и забъркано в първичния медиен бульон.

И така, представете си Европейския съюз. Но не под формата на популярната снимка на сградата на Европейската комисия, а като снимка на държавните и правителствени глави на 27-те страни-членки, седнали около една маса. Банковата криза е взривила бюджетите и е изстреляла и без това големите държавни дългове до планетата Кей пакс в съзвездието Лира. Еврозоната прилича на нещо като тенджера под налягане, забравена твърде дълго на печката от разсеяна домакиня. Естествената защитна реакция на ЕС (нали помните, това не е сграда, а 27 души на една маса) е да изключи котлона, т.е. да наложи ограничаване на разходите, за да се намалят дефицитите и дълговете да спрат да растат. И така няколко години.

Да, обаче, през това време никой не се осмели да освободи парата и тенджерата все още е под налягане. Защото политиката на бюджетни ограничения се описваше като разумна и правилна само в заключенията на лидерските срещи в Брюксел. Оттам нататък, същите тези 27 човека, които слизайки от самолета в собствените си столици вече не бяха „ЕС”, а премиерът (президентът) Х, лидер на партия Y, започваха да обясняват, как „Брюксел” решил нещо, щял да направи нещо и щял да плати нещо, все едно са го прочели във вестника. Като добавим хора от опозиционни партии, експерти, синдикати и работодатели и прекараме тази дискурсивна скоросмъртница през медийния казан, с цел достигане до просто и еднозначно послание към реципиента (редовия гражданин) се получава нещо такова:

“Брюксел каза да намалим заплатите/пенсиите/майчинските/помощите за безработица. Това се налага, защото нашите пари отидоха в частните банки (напоследък е актуална версията „за социални помощи на имигрантите”). Ние не сме виновни за това (под „ние” разбирайте политиците, гражданите, изобщо, никой не е виновен, в смисъл на отговорен) и това е несправедливо, но нямаме други идеи. И ще е временно.” Между другото, българските медии могат да бъдат отличени с приз за оригинален принос, защото някак си успяха да олицетворят брюкселското зло (бюджетните икономии) с бившия финансов министър Симеон Дянков, въпреки че той демонстративно не ходеше на редовните заседания на финансовите министри от ЕС, открито говореше неевропейски, а понякога дори антиевропейски, но пък беше внос от САЩ и достатъчно арогантен, за да е идеален за ролята.

Временното положение, обаче, продължи твърде дълго, а нови идеи как да се оправим с липсата на пари без да пестим така и не се появиха. Освен, разбира се, „ЕС да плати”. Без да уточняваме какво е ЕС и с какво да плати. С времето посланието се конкретизира - германците да платят. Защото могат, защото го дължат на Европа, защото така е солидарно... Както казва Бай Ганьо, имал си бол пари – платил си. Обаче германците се запънаха и това реши още един проблем на част от европейските политици и на медиите - да бъде намерен лошият. Защото германските пари са добри, обаче германското вманиачаване по структурните реформи не е. Така всички приказки - че идеята на бюджетните икономии е да се откупи време, докато се проведат реформи, удобно отлагани в годините на икономическо благоденствие; че смисъсъл не е просто да се харчи по-малко, а да се харчи за правилните неща; че трябва да се произвежда повече и по-добре, за да има какво изобщо да се харчи – удобно минаха в графата „германците ни продават краставици”.

Все пак, дори и във времена на криза има избори и партиите трябва да мислят за собственото си оцеляване, нали? Дори и ако държавата може и да не оцелее. Ще ви дам само един пример. Гърция, която въпреки че е поддържана на изкуствено дишане от европейските си партньори, доскоро упорито се съпротивляваше да изпълни едно от основните им изисквания – за големи съкращения в публичния сектор, прекомерно раздут и драматично неефективен. А защо е така? В един стар (2011г.) доклад на влиятелната Група на европейските икономически съветници* пише: „заетостта в публичния сектор продължава да бъде основен канал, чрез който политическите партии в Гърция раздават услуги на партийните гласоподаватели, както и „преразпределително” средство в периоди на висока безработица”. Изобщо не се сещате за какво става дума, нали?

Кризата даде нагледни примери за това как неефективната и порочна политическа система може да съсипе икономиката и нещо повече, да й пречи да се възстанови. Неслучайно в европейските препоръки за реформи далеч не става дума само за икономиката и финансите, а за образованието, пазара на труда, съдебните системи, функционирането на администрацията и институциите в страните-членки (и неслучайно, за ужас на „Брюксел”, именно в разгара на най-тежката си икономическа криза ЕС трябваше да признае, че върховенството на закона не е на почит във всички страни-членки). Но подобни мащабни промени не стават нито бързо, нито лесно и най-вече, няма как да се случат без широка политическа и обществена подкрепа. Както каза председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, „за да бъде успешна, една политика не просто трябва да бъде правилно проектирана, а трябва да има минимална политическа и обществена подкрепа”. Това е продължението на прословутото му изказване, че политиката на бюджетни ограничения е достигнала границите си. Само че, в бързината да сложат големите заглавия, медиите неглижираха втората част, която именно показва къде е проблемът. И ако политиците все пак имат една глава и една уста, медиите са като многоглав змей, при това технологично сложен – чисто практически погледнато, репортажите за бедни хора се правят по-лесно и се харчат по-добре от тези за скучния Европейския съюз (макар че британците успешно съчетават и двете, за рецептата питайте Найджъл Фарадж). И изобщо, добре е да се избягват сложни теми, особено ако има опасност посланието да влезе в дисонанс с очакванията на публиката.

Поредният рунд в дебатите за и против бюджетните икономии съвпадна с предизборната кампания в България. Естествено, призивът „да отпуснем коланите” (по медийните интерпретации) дойде дюшеш на всички партии, да не говорим за избирателите. Въпреки че когато говорим за бюджетни ограничения, България не е точно нагледен пример. Социалните разходи растат, въпреки че пенсиите бяха замразени, майчинските не бяха увеличени, а бюджетът на МВР все така не намалява. Но темата за доходите е особено на почит след зимните протести (въпреки че дългите почивки в Гърция и агнешкото оправиха настроението на гражданите). Партиите, не мога да не им го призная, са истински виртуози в обещаването на по-големи доходи, без да отварят дума за нуждата от по-късно пенсиониране, по-висока производителност и други теми с потенциален негативен ефект върху храносмилането на избирателите. Но пък за реформи обилно се говори - тази дума отдавна е толкова изпразнена от смисъл в българския публичен разговор, че няма опасност избирателят да заподозре нещо конкретно.

Нищо изненадващо няма, спомнете си скорошните избори в Италия. Дори на моменти съм склонна да проявя разбиране, макар бързо да ми минава. Българите все още мечтаят да заживеят като европейци, а европейците вече се страхуват да не заживеят като българи. А страхът не е особено градивна движеща сила. Но пък, правилно употребен, носи печалба - медиите, заети със собственото си оцеляване, продават това, което се купува - страх и желирани бонбони. Рецептата е проста- първо плашим хората, че ще умрат от глад, а после ги залъгваме с бонбони. Хората не искат да чуват цифри, често казват политици и журналисти, когато не знаят какво да кажат. А би трябвало, въпреки че сухата статистика не предизвиква отделянето на ендорфини, за разлика от партиен лидер по футболни шорти. Ще цитирам само два факта, които според мен са напълно достатъчни за единствени точки във всички предизборни дебати, а политиците трябва да бъдат принуждавани да ги анализират дума по дума (защото както стана ясно, нацията има проблем с четенето и разбирането):

„Социалните разходи за 2013 г. (пенсии, здравеопазване, образование, социални помощи и обезщетения и подпомагане на заетостта) са около 17,5 милиарда лева, над една четвърт от тях – за пенсии. Т.е. социалните разходи са 54% от всички бюджетни разходи или малко над 1/5 от БВП (21,5%). От четири години насам собствените приходи на пенсионното отделение (НОИ) са два пъти по-малко от разходите: 20 срещу 40 милиарда.” (Красен Станчев, ИПИ).  


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional