Преди години често чувахме уверението, че преизбирането на едно правителство е сред най-сигурните знаци за края на прехода, за успешната консолидация на демокрацията. Академичната догматика на теориите на прехода отгледа цели поколения с този постулат и немалко хора продължават да си го използват за ориентир. И тук България може да помогне с нещо. Изправени сме пред подобна възможност, но тя много повече прилича на кошмар, отколкото на каквато и да било индикация за задаваща се нормалност. Идеята, че ако достатъчно дълго повтаряме правилните думи за нещата, те наистина ще ги променят изчезна. Тук „консолидация“ ще се случи не от създадената легитимност и смисъл на новия ред, а от отмирането на последни защитни сили. Не от нормализирането на демокрацията, а от окончателното й профанизиране. Не като заслужена награда за усилията, а като заслужен провал.
НещоТО „ГЕРБ“ (по Стивън Кинг) отдавна не е нито забавно, нито особено интересно за политическия анализ. Всички опити за неговото оприличаване на други „отклонения на прехода“ (Мечиар, Басеску, Орбан) от годините на ранната му легитимация се оказаха напразни. „То“ не изисква и не заслужава политологически език. Разрушителният му капацитет изисква зоологически поглед, а не усилия на социалните науки. ТО кърти наред, закон, икономика, институции, права. Толкова доизтръсква кухите форми на държавата ни, че на тях им изчезват последните фибри, на които висят. Единствената опора на институциите е тази на думите и остатъчната инерция. Ударната порция записи, която минава за предизборна кампания е поредна комунистическа конспирация или междукланова битка. В тази криминологична дилема сега е заклещена политическата ни система. Възпламенява поизтърканите клишета и се опитва да разграфи битката. Отминало бедствие срещу настоящо такова! Наречено политика! Наречено избор!
Управлението е случайна производна в подобен политически свят. То е под линия, досаден ангажимент след като си овладял достъпните ти полета на влияние или си изпланирал похода към тези, които са ти още далечни. Да очакваме идейни и управленски координатни системи или други атрибути на политическата нормалност е вече досадно неадекватно. Да очакваме някаква връзка между думи и дела е досадно наивно. Ако извадим откровените или що-годе добре прикритите лобистки напъни на властта в страната ни остават два източника на някаква елементарна управленска реалност. Единият е европейския и влизането на неговите норми тук. На това например дължим неща като гаранция на влогове, принудително свалени цени на мобилни оператори, комисия за защита на конкуренцията и стотици още подобни неща. При цялата условност те поне задават някои прилични рамки за някои неща. Други решения пък са просто непреднамерена пресечна точка на мотивации, които нямат много общо с автентично желание за добро управление. Нещо като плоския данък, който се появи точно така. Производна на желанието да изглеждаш реформиран, да балансираш коалиционна динамика, да заприличаш на „модерните леви“. От всичко това обаче няма как да бъде сглобена дори елементарно легитимна система.
Пребиваваме в политическо поле, в което максималната възможност, програмата максимум е ротацията на негодниците. Поне на видимите. Тези, които ни ги предлагат на „политическия пазар“. Максимално бързото изкореняване на мощната маниакалност за величие, която не обича граници и условия. Задачата се свива до бързото изобретяване на методи за пресичане на безконтролния и безграничен нагон за власт и повече. Евентуален фронт срещу примитивната лакомия, от която се пръскат дори антропологическите шевове на телата. Всичко това е една тъжна и безперспективна история, която не носи дори момент на удовлетворение и спокойствие. Защото свършването на един политически ужас е момента на раждане на следващия. Защото финалната точка на успешното усилие на привидна детронизация и стартовия импулс на манията на новия претендент съвпадат. Това е усилие по избягване на необратимия срив, а не по съграждане на общ дом, посока, бъдеще. По лицата оставя конвулсии от мъка, а не усмивки на надежда. Новото твърде често е утрешния политически ад. С единственото кратко облекчение от вчерашния.
И в това обаче има елемент на илюзия. Ротацията е като преследване и издухване на сенки, с едва забележимо поклащане на реалните тела на първичната конфигурация на властта. Нещо като разрешена, често драматична игра за наивници, в която обаче няма как да не участваме. Разрешено поле, на което сме допуснати да изливаме яростта си, но усилие, което все пак си заслужава енергията. Именно заради всичко това тъжната ни реалност се състои в остатъчната ни колективна способност да казваме „не“. Без още да сме способни да съграждаме. Просто правещи непрестанни отчаяни опити да не изчезне всичко под краката ни!
Вземете последните новини.png)
