Евроизбори в аванс

На път е да се случи малко политическо чудо. Най-скучните за европейците избори, тези за европарламент, са на път да стартират цяла половин година преди деня на вота през май 2014 година и да станат интересни. В началото на следващата година ще приключи един експеримент на евросоциалистите, които скоро започват процес на избиране на своя кандидат за председател на европейската комисия. На него/нея ще се падне тежката задача едновременно да направи кампания из целия континент и да успее да каже нещо смислено. Подобни идеи за преодоляване на пропастта между европейците и техните институции циркулират от доста време, но неуспехът на левицата през 2009 година ги накара наистина да посегнат към по-иновативни решения. Взет сам по себе си този подход далеч не може дори да подхване разрешаването на драмата с отчуждението от съюза. Но нейното ускорение е такова, че разумните политици трябва да използват повода на това въведение, за да започнат цялостна промяна на отношението си към темата Европа. Техните работодатели вече гледат и имат мнение. При това все по-остро и недоволно.  

Формално процедурата стартира в началото на октомври с процеса на номиниране като всяка една партия-членка ще може да подкрепи само един кандидат. Още на този етап има изискване всеки номиниран да е получил вече подкрепата на 15% от партиите, за да се избегне свръхпредлагане на кандидати. Структурата на критериите е такава, че позволява най-много 6 участника в състезанието като кампанията им започва в началото на ноември и приключва с гласуване към края на януари идната година. През февруари ще има избран един кандидат, който ще стартира общоевропейска предизборна кампания от името на ПЕС. Тя ще продължи три месеца, ще покрие всички страни-членки и ще представи на европейците основните тези на платформата, с която евросоциалистите отиват на избори. На практика това е опит да бъде направена първата истински паневропейска предизборна кампания. За най-вероятни кандидати в момента се спрягат Мартин Шулц, Хосе Сапатеро, Паскал Лами, Франс Тимерманс, но има очаквания и за други.

Левицата обаче се реши на този ход не просто от загриженост за бъдещето на Европа. Тя не очакваше загубата на евроизборите през лятото на 2009 година, защото съвпадението с пика на глобалната криза трябваше да й донесе изборни активи. Нейната морална критика към случващото се тогава може и да намери резонанс, но той не се трансформира в гласове и по тази начин тя загуби възможността да влияе в дълбочина върху начина, по който се разрешава кризата в съюза и еврозоната. Една от стратегиите за връщане на инициативата бе поредицата от предложения за „социално измерение“ и европейска политика на растеж като контрапункт на десния план за излизане от кризата. Това в крайна сметка кулминира в пакта за растеж на съюза, приет преди повече от година, но който единствено поразмести различни евробюджети и им смени етикетите. Втора линия на поведение за връщане на политическата инициатива в Европа е именно дебата за нейната демократизация. Планът за първичните избори на единен кандидат за шеф на еврокомисията влиза в тази графа и носи своя смисъл, но едва ли ще впечатли достатъчно избиратели, за да им повлияе на изборните намерения след година.

Трудностите пред подобна инициатива са много, някои очевидни. Езикът ще си остане тежка бариера за преодоляване, а политическата комуникация е особено чувствителна и огромната част от европейците едва ли ще обърнат много внимание на подобна ситуация. Всеки кандидат на европартия ще прилича твърде много на брюкселски пратеник, който пристига за малко и не се разпознава като част от местния политически терен. Някакъв пореден „чантаджия“ с привилегии и статут на политически недосегаем. Има и допълнителни трудности. На фона на сегашната криза в съюза и разделението в него може да се окаже, че един кандидат от северна страна-членка едва ли ще посмее да се яви на открито, ако му се наложи да прави кампания в Гърция, Испания или някоя от останалите държави на юга. Обратно, ако социалистите си изберат южняк, което е малко вероятно, той едва ли ще има особена политическа тежест на север и ще обезмисли цялото усилие. Рискове ще дойдат и от политическото съдържание и възможността от него да се направи смислена кампания по държави. Обикновено предизборните платформи на европартиите са най-малкия общ знаменател между твърде различните партии-членки и съдържат твърде общи позиции, малко конкретика и понякога не са повече от десетина общи пожелания.

Независимо от всички тези рискове обаче инициативата си заслужава. Политическата задънена улица на сегашната ситуация изисква по-свежи и иновативни подходи, а и този за селекция може да се окаже заразителен за останалите европартии. Идеята, че Европа има нужда от повече лица и директно общуване с избирателите постепенно трябва да започне да намира различни форми на реализация и това е една от тях. Екстравагантният подход от опитите за създаване на европейска конституция не проработи и откровено подразни твърде много хора. Време е за по-неграндомански идеи, които поне малко да започнат да променят връзката между европейците и техните политически представители. Първичните избори за кандидат за шеф на еврокомисията може да не е сред най-трансформиращите, но ще привлече внимание и ще раздвижи малко партийните елити в правилната посока. В сегашната безизходица и това няма да е малко.