Мюзикъл в синьо

Историческите епохи влизат в България като натрапени, на бавен каданс и имат склонността да се „влачат“ далеч отвъд необходимото. Доколкото имахме реформи, те започнаха късно и след опит за колективно самоубийство. Точно започнахме да разбираме как се отваря и променя света и все повече сънародници решиха да му се озъбят. Така и десницата. Тя игнорира „минизаконите“ на прехода в източна Европа, които неумолимо разпаднаха първата вълна десни коалиции и партии, удряха ги тежко след първите вълни от промени и натрупано недоволство, амортизираха със страшна скорост всеки политически облик. Вместо въображение и промяна, тя избра имитация и дребнавост. Вместо поглед и ангажимент към новите социални групи, които може да представлява, тя избра инструменталната романтика. И почти се затри.  

Краят на една епоха изисква да погледнем внимателно какво точно си е отишло. Отвъд отдавна очакваното историческо прощаване с митологията на началото на 90-те години на миналия век окончателно крушение претърпяха два опита. Единият е опита за приватизация на наследството на СДС, за селективна амнезия на недостатъците от управлението и рестартиране в „по-джобен“ формат. Проектът ДСБ за „по-чиста и свята“ партия не просто не сработи, а се превърна в самозатворен субкултурен терен с малко допирни точки към непросветените. Той стъпи и върху гигантска стратегическа грешка, която разчете изборната загуба през 2001 година като тежък и необратим срив. Повече от 800 000 избиратели след години на безпрецедентни размествания и промени обаче няма как да бъдат представени като неубедителна основа за политическо развитие. Очаквано опитът за „нишова партия“ претърпя крах след като генерационната промяна закъсня и кризисното ноу-хау на Иван Костов съвсем престана да носи подкрепа.

Отива си и прекия наследник. СДС бе така отслабено от напускането на „тежката артилерия“ на Иван Костов, че не просто не успя да се възстанови, но повечето „силни на деня“ започнаха да го възприемат като легитимна цел за овладяване и подчиняване. Кулминацията на този процес бе превръщането му в присъдружна организация на ГЕРБ с човешки сенки вместо политически фигури, напълно неразпознаваеми за бившите му избиратели. Оцеляването му се сведе до мероприятие по административно въвеждане във владение на малки парчета публични ресурси в различни общини. Окончателно издъхна и амортизирания до безкрай повик към първичната синя идентичност и митология. Тя престана да има всякакъв действен елемент и вече съществува единствено като мил биографичен спомен за политически меланхолици. Въпреки неудържимия си срив СДС не успя сериозно да се заеме с някакъв опит за рестартиране, просто избледня и дори не запази поне отчетливата идентичност на по-тъмносиния си събрат.

Дотук с историческите измерения на синия залез. Важно е да се отбележи ясно провала и на последния опит за конструиране на десница около проекта на Меглена Кунева. Той обаче беше толкова неубедителен и несъстоятелен, че ползата от осмислянето му е ограничена. Подсказа три неща. Политическите биографии все пак имат някакво значение. От механичното изсипване на няколко бледи „десни лица“ няма как да се построи убедителна алтернатива. Липсата на автентичност личи отдалеч и се наказва. Това са уроци, обърнати към бъдещето и усилията за създаване на по-истински десни субекти трябва да ги имат предвид.

Погледнато по-общо политическите мнозинства в България имат два източника, особено тези, които са от типа „не-БСП“. Кризи и харизми. Това поставя естествени ограничители пред стартовите амбиции на десницата. „Мнозинството 51%“ звучи политически амбициозно, но социологически наивно. Нещо повече, старата десница вече има опит в привиждането на подобни мнозинства. Тя погрешно започна да очаква завръщането на синята общност от „Орлов мост“, а след кризата през 1997 година реши, че най-накрая се е сдобила с широка социална основа с гаранции за политическо дълголетие. Вместо да види нейния ситуативен анти-кризисен характер. Здравата основа на начинанието оттук нататък ще дойде от точния отговор на въпроса на кого точно тя трябва да говори и да представлява. В реални социални категории, а не в удобни абстракции. Например, предприемчивите градски хора, останките от средната класа, хората от така наречените „творчески професии“, по-младите и културно отнорени, биографичните десни на средна възраст и т.н.  

В музика това начинание ще звучи най-добре като мюзикъл. Мюзикъл с привлекателна история, която завладява, но е и достъпна. С поглед назад, но лице обърнато напред. Пълен със страст, но без истерия. С мелодия, на която може да се припява без да звучи плоска и банална. С лица, които сами разказват собствените си истории. С първа редица, в която има солисти, но може да пее и като хор. Със собствени разкази, но и обща партитура. С мечта, но и с поглед към реалността.

Но извън всички тези въпросителни стои може би най-важната. Тази за доверието, за способността да бъде направено подобно начинание искрено и достоверно. Хората, които въобще биха обърнали внимание на новите усилия на десните имат крайно изострени сетива и чувствителност именно в това отношение. Всяко нещо, което излъчва и минимална доза недостоверност, прилича на поредно рециклиране или изваждане от шкафчето на нечий „политически проект“ е обречено на бърз край и нови безмислени тонове мастило. Това вече се случи няколко пъти, но по нашите земи хората вярват единствено на катастрофата. Признанието на нейните автори идва едва след окончателния срив, на ръба на небитието. Той може да бъде основа само за истински смели и разумни. Предстои да видим дали тях ги има.