Show Mustn`t Go On

Какво става, когато нещата не се правят навреме. Неотдавна претърпях трета травма на коляното. Магнитният резонанс показа скъсан менискус и скъсана предна кръстна връзка. Показа също, че връзката не е скъсана сега. Излиза, че около 20 години съм изкарала с полуразкъсани връзки. Тогава ме гипсираха от бедро до глезен и в този „кюнец” бях 45 дни. След това трябваше отново да се уча да сгъвам и да ходя. Пълното възстановяване ми отне към 5-6 месеца. Явно е било измамно пълно.

Сега докторът ми каза, че мога да мина без операция, при положение че водя спокоен градски живот и не се подлагам на физическо натоварване. Аз му казах, че това коляно трябва отново да се катери по планини, да плува и да кара колело. „О.К.” – каза докторът – „Тогава ще те третираме като спортист.” И така – място за двоумене нямаше. На 20 май, два дена след рождения ми ден и около 20 години след първата травма със ски, си направих добър подарък – макар и закъснял. Добър и нетърпящ повече отлагане. С готовност и търпение понасям последствията му, защото знам в името на какво го правя. Затова съм силно мотивирана. Освен това докторът спечели доверието ми. Каза ми точно какво ще направи. Каза, че ще боли много. Операцията можех да наблюдавам на монитор. По обясними причини не гледах през цялото време. Но той държеше да знам какво точно прави. „Сега ти режа менискуса” – съобщи ми ведро – „Повече няма да ти блокира коляното.” След малко: „Сега пък режа оттук сухожилие и ти правя нова връзка”. По едно време се чу шум като от ъглошлайф и над коляното ми се изви дим. Всичко това – придружено с аромат на изгорена кост.

Когато упойката взе да се оттегля като отлив, се яви болката. Зададе се като светлинка в далечината, а после стана огън, накрая – клада. Колкото повече се усилваше, си мислех, че това е предела – че повече не може. Всяка следваща минута ме убеждаваше в противното. Оказа се, че можело – и още как. В неравната битка помагаха хапове и инжекции.

На другия ден ме накараха да стана и да ходя с шина и без патерици. Рехабилитаторът – млад симпатяга с татуирана от китката до рамото ръка и с обеца на ухото, каза да разпределям тежестта равномерно и да се опитвам да не куцам. Когато по едно време вдигнах очи от краката си и тръгнах с поглед напред, той викна: „Точно така!”. Същият ден ме накараха от лег да изправям оперирания крак. Казаха: „Ще те боли, но трябва да го правиш.” Стиснах зъби и започнах да го правя. При изписването ми дадоха списък с упражнения, с които не бях сигурна дали ще се справя. Сега ги правя три пъти на ден и увеличавам натоварването. Болката намаля. Продължавам.

Това беше начинът – да се оперира. Временните неудобства се понасят заради дългосрочна и ясна цел – поне докогато съм на този свят. Преди 20 години проблемът не се реши, само създаде илюзия, че е решен. Проблемът си беше останал и в един момент напомни за себе си.

Защо разказвам това. Ски травмата отпреди 20 години почти съвпадна с началото на прехода. Нашият митичен преход. Тогава лечението на коляното не беше адекватно – всъщност лечение нямаше. По-скоро имаше имитация на такова. Преходът също се оказа неадекватен. Той не излекува болното ни общество. Начинът, по който стартира и протече, не реши нещата веднъж завинаги. Само отложи решаването им през времето. Отлагаше и отлагаше до следващото сътресение. А проблемите се трупаха и задълбочаваха. Избрахме си плавен и размит преход, в който се разми и отговорността, а радикално решение липсваше. Не излязохме на чист друм. Позволихме да ни забаламосат нееднократно.

Ние сме дезориентирани не отсега. Голям принос за задълбочаване на дезориентацията изигра разбиването на двуполюсния модел през 2001. Всеобщите предпочитания към поредния спасител, „алтернатива” на причината за целия батак, издава някакъв ступор и неспособност за обективна преценка. Издава гипсиране. Може ли един гипс да е алтернатива на друг гипс. Все си е гипс – откъдето и да го погледнеш. Продължаваме да губим време за истинско лечение и раздвижване. Ненормалното и уродливото станаха наша естествена среда. Не искаме да ни боли и да правим жертви. След травмата искаме веднага да станем и да тичаме. Без да полагаме усилия. Отказваме да осмислим, че са нужни такива. Няма как от утре средната заплата да стане 1000 лева, а пенсиите – 500 лева. Но сеща ли се някой от съответно гласуващите да пита къде се изпари пенсионният фонд след 9.09.44. Не съм сигурна дали е бил роден тогава Иван Костов. Магически пръчки има само в приказките и в предизборните обещания на крепителите на статуквото, т.е. – на гипса. Ако известният ни сънародник Кристо опакова в плат сгради, паметници, мостове и дървета, ние се опаковаме в гипс, бъркаме бетон и играем в глуха защита на „доброто старо време”.

Четирите партии, които ще бъдат в 42-то Народно събрание, не предлагат друго „лечение”, освен с гипс. Отказ от реформи, ненакърнени монополи, бюрократичен и административен рай, ад за дребния и среден бизнес, зависимост от държавата. С подобен гипс курсът на кораба сочи по-скоро на изток, а не в посока на съюзите, където уж членуваме. А един от „четиримата танкисти” директно обижда европейските ни партньори.

За пореден път можех да си спестя операцията, но това щеше да постави заниманието с любимите ми неща под съмнение. Вече имам нова кръстна връзка. С нея ще мога пак да скитам по морета и планини. Само че тя няма памет за функциите, които й предстоят – да сгъва и разгъва, да държи коляното стабилно. Тепърва трябва да я уча да изпълнява новото си предназначение. В момента тя е празен диск, върху който ще записвам информация. Това няма да стане изведнъж. Ще са нужни всекидневни усилия. Ще е нужно постоянство. Твърдо съм решена да ги проявя. Едновременно с това трябва да „събуждам” квадрицепса, който е отслабнал.

Истината не е само в бицепса, искам да кажа. Нашият преход е безпаметен като новата ми връзка, създадена от друго сухожилие. Тя трябва да поеме новата си роля. А нашият преход още не се е състоял. В него нямаше полезно движение. Той беше предвиден като марш на място. Гипсираният „преход” не предполага движение напред. Той едно си знае. Затова през мандатите на двете най-големи партии се откриваха паметници на един пръв партиен и държавен ръководител. А през мандата на едно дясно управление се откри Музей на социалистическото изкуство. Чисто механично действие – без осмисляне и оценка на обстоятелствата, породили въпросното „изкуство”.

За какъв ценностен разлом може да се говори между скачени съдове.

Това, че не оперирах скъсаните връзки навреме, направи коляното нестабилно и податливо на нови травми. Това, че нормален преход у нас така и не се състоя, ни направи податливи към носталгия по това, от което искахме уж да се оттласнем. Съзнателният батак, бездействието и безразличието на държавата, когато здрави момчета „препоръчваха” застраховане срещу липса на неприятности, извика спомена за времето, когато всичко беше сигурно – животът, работата, почивките. Но тогава не животът, а живуркането беше сигурно.

Напоследък избираме „алтернативи” с подозрително еднакъв генезис.

Ако проблемът е в коленете – решение има: д-р Хубенов и страхотния му екип.

Сегашният състав на парламента издава сериозен системен проблем. Неговото решение е по-сложно. Защото присъстващите там „доктори” показаха какво и колко могат. Показаха и още нещо – че ни третират като идиоти. Това шоу не трябва да продължава още дълго, ако искаме нещата генерално да се променят. Защото сегашното гипсово статукво са патериците, от които трябва рано или късно да се отървем. Все някога – ако държим да проходим нормално.