Помнете Беров, мислете за Орешарски

Основните предизвикателства пред новите управляващи произтичат от собствения им политически опит и култура. Независимо от многократно декларираните идеологически различия Коалиция за България, ДПС и „Атака” споделят обща представа за ролята на Народното събрание и на правителството. И за трите политически формации (както, разбира се, и за спечелилата изборите, но изгубила властта партия ГЕРБ) изпълнителната власт олицетворява истинското управление на страната, а Народното събрание има по-скоро спомагателни функции. Управлението на тройната коалиция, както и мандатът на ГЕРБ, завършиха с рекордно ниски равнища на обществено доверие към парламента.

Смазващото мнозинство на тройната коалиция, както и съставното мнозинство на предишните управляващи, до голяма степен обезсмислиха парламентарния дебат. „Гилотината на мнозинството” действаше еднакво безпощадно, както при съвместното управление на БСП, НДСВ и ДПС, така и при управлението на Борисов. Именно затова, изправени пред невъзможността да налагат безапелационно волята си, БСП, ДПС и „Атака”, ще бъдат принудени да влязат в дебат, а това може да възстанови - поне отчасти, истинския смисъл на Народното събрание. „Планът Орешарски”, около който се твърди, че ще бъде съставено правителство при втори проучвателен мандат, не може да преодолее принципните различия в предизборните програми на БСП, ДПС и Атака. Първите изявления на Пламен Орешарски показват, че той вече се е отказал от тази амбиция. Партиите, обединени в желанието си да отстранят ГЕРБ от властта, предпочитат незабавно да забравят предизборните си програми и обещания, разчитайки на това, че избирателите им дори не са ги прочели.

Всъщност, макар и парадоксално на пръв поглед, ако бяха следвани само програмите, с които партиите спечелиха доверието на българските граждани, би трябвало да говорим за стабилно управляващо мнозинство на ГЕРБ и ДПС или за опит за съставяне на правителство от страна на БСП и „Атака”. Но сходствата в предизборните намерения очевидно нямат значение, доколкото всички разчитат на премълчаваните, но определящи връзки и зависимости, които компрометират българския политически живот през изминалите повече от дванадесет години. Всъщност няма план. Има мрежа от мерки, възприемани като спешни и неотложни, адресиращи в различна степен различни проблеми. Предизборната кампания бе концентрирана в провинциализма на местните боричкания и напълно елиминира големите теми за перспективата на България в Европа, в нашия регион и в контекста на глобалните трансформации. Когато липсва политическо съгласие относно насоката на развитие, не може да бъде съставен какъвто и да било план, чрез който да бъдат постигани цели. Оттук произтичат и основните опасения за възпроизвеждане на модела на правителство от типа „Беров”. През 1992 година то бе съставено с мандат на ДПС и подкрепата на БСП. Правителството Беров се обяви за „правителство на приватизацията”, но в крайна сметка създаде възможно най-благоприятната среда за развитие на българската организирана престъпност. Днес рисковете от повторение на този модел са повече от очевидни.

Претенцията за експертност се възприема като надпартийност в условията на дълбоко недоверие към политическите партии. Но експертът не носи политическа отговорност за действията си. Размитата и традиционно пренебрегвана разлика между отговорността на политика и на експерта позволява кръгове, определящи се като експертни, да формират политики, докато политиците претендират, че са независими.

Експертният характер на правителството Орешарски се възприема като гаранция за прекъсване на модела на срастване на партия и държава. Но досегашният опит показва, че всяка подобна претенция завършва с формирането на партиен монопол или картел - както беше в случая с управлението на тройната коалиция. Когато министрите са действащи политици или дори депутати, отговорност за действията (или бездействието) им носят политическите партии, за които са гласували българските граждани. Когато един „експерт” приеме ролята на министър, той престава да бъде експерт. А зад популистката теза за необходимостта от „национално спасение” може лесно да бъдат прикрити влиятелни корпоративни интереси и зависимости.