Млякото на нещата

Има един откъс от “Вавилонска хроника” на Станислав Стратиев – “Паскал сред розите”. В изкупвателния пункт не приемат млякото на Паскал, защото е с ниска масленост. Затова той се бори с маслеността като грешен дявол. Добавя маргарин, след изчезването му пробва да създаде синтетичен продукт, обмисля да приложи вакуум и др. По едно време е толкова отчаян, че е на крачка да сложи дори масло. Не му хрумва само едно – да престане да сипва вода в млякото.

Невероятна е тази изобретателност, още по-невероятно е упорството срещу нормалното – по никакъв начин да не правиш нещата по естествен начин. Какво е това – неизкоренима тъпота, шмекерство или и двете заедно.

Докачен от отказа да приемат разреденото му мляко, Паскал мисли: “…мерят, сякаш те ще го пият.” По този начин демонстрира траен отказ да играе по правилата и откровена досада от спазването им. Демонстрира и още нещо – пренебрежение към потребителя. Паскал гледа на него като на същество, което трябва да бъде спечелено не с качествена стока, а да е неизбежно принудено да консумира влошен продукт. Защото “на кой сега маслеността е висока” – аргументира се той.

Мои приятели, живеещи в Германия, споделиха, че германски вериги за хранителни стоки са се отказали да започнат бизнес в България. По-ниските им цени и по-високото им качество създали “проблем”. Германците не били съгласни да си партнират с нас, при положение че стоките се оскъпят. С една дума проявили неотстъпчивост пред нашенския “стандарт”. Държали си на техния – сякаш те ще купуват по-скъпи стоки. Те не знаят ли, че за всеки влак си има пътници.

Как ли биха се удивили горките германци, ако разберат, че тук качиш ли се на влака на “Топлофикация” веднъж, слизане няма. Този свят обред, по-съдбовен от брака, не може да се разтрогне. Защитен е от Закона. А Законът трябва да се спазва, нали така?

По едно време се оказа, че липсата на морал не е пречка да работиш като следовател. Дали пък не предстои да стане изискване.

Едно време ни задаваха въпроса: “Социален или национален герой е Бай Ганьо?”. Отговорът беше, че е социален такъв. По-точно представител на хищната и безскрупулна буржоазия, експлоататор на народа. Мошеник и далавераджия. Учеха ни, че е останал във времето на Алеко докъм септември 1944 и не пътува с нас във влака към светлото бъдеще. Така ли е наистина. Дали пък бай Ганьо не е успял да се промъкне във влака. Дали не е пропътувал през времето в близката ни история и сега е на една ръка разстояние. Не на всеки километър. Не се ли оказа наистина социален тип, особено витален и масов на родна територия точно днес. Не е ли той навсякъде, където би могло да е чисто, удобно, подредено и приветливо, а е точно обратното – мръсно, неудобно, хаотично и потискащо. Това е неговата България, на бай Ганьо. За него спазването на ред и правила е ограничение. Да се съобразява с тях или с други хора е посегателство над личността му. За него е достатъчно само неговият двор да е подреден. Другите – кучета ги яли. Личността му е импулсивно лакома. Той държи да избира коловоза и да налага своите „правила”.

Веднъж от прозореца на един джип на централна софийска улица се показа ръка и небрежно пусна найлонов плик с боклук. Ръката не целеше близкия контейнер, тя просто се отърва от товара си, тъй както куче се облекчава, където го споходи нуждата.

И Паскал, и бай Ганьо се чувстват уютно сред граждански вакуум. Това е средата, в която човек безропотно си купува разредено мляко и приема да го правят на маймуна.

Дали затова Европа ни гледаше изпод вежди и със запушен нос спираше парите за новата си членка. Тя пък, обидена, продължаваше да сипва вода в млякото.

Сипване на вода в млякото беше тригодишното наливане на пари в „Белене”. Ту беше важен проект, ту беше гьол. Когато най-накрая обявиха края му, това не прозвуча като следване на някаква последователна политика. По-скоро като надделяло външно въздействие, въпреки едно друго такова. Но решението беше изтъкнато и изтъквано като самостоятелно взето и доказващо ориентация към ЕС.

Сипване на вода в млякото е намерението на новото правителство да ексхумира проекта въпреки доказаната му вреда за държавата и гражданите. Въпреки резултата от референдума. Въпреки принадлежността към един съюз, друг един такъв е очевидно по-скъп и по-нерушим. Новият министър-председател е чувствителен човек. Оправдава възобновяването на „Белене” с чувство, което изпитва. Вероятно е препоръчително да го изпитва. Въпреки намаляващото потребление на енергия. Въпреки излишъка, който и сега произвеждаме. Това е решителна крачка към черната дупка, към която партията-мандатоносител уверено води страната от средата на миналия век.

Иначе разхлабването на режима за пушене ще е като за осъден на обесване, на когото ще позволят да се отдаде на порока си. Докогато не настъпи краят – естествен и логичен. Но това за тях няма значение. Рублата им замириса и сърце им „сладко сви са”. Подобни спазми се възобновиха и у някого за двореца „Кричим”.

Показателна е политическата ни панорама – явното представителство в парламента и негласното одобрение от оттеклия в канавката фойрверк от 2001, който напира да вземе каквото може. Припозна тройната коалиция като своя, макар да не участва в нея.

Засега това е прокълнатото ни политическо мляко. Факт е, че Иван Костов вече не е част от него. Честито на радостните от това. Въпросното лице се оттегли, но страната ще тръгне напред, когато някой приложи именно неговите мерки за измъкване от калта с цялата им противоречивост и несъвършенства. Доколкото може – да ги избегне, докато прилага мерките. От кал друг не ни е вадил след комунистическия „рахат”. На Филип Димитров не му оставиха време. Трябваше да го прекъснат, че имаха още неотложни неща да свършат.

В момента политическото ни мляко е пресечено. Но извинения, че ние мляко така и така не пием, трудно могат да се оправдаят.

Пресеченото мляко ни го предлагат вече като въздуха, който дишаме. Това напомня за една дружба, която беше „насъщна” като слънцето и въздуха.

„Насила хубост не става” – гласи народната поговорка. Офанзивата в полза на АЕЦ „Белене” говори обратното.

Останалото зависи от нас.