ГРЕШНИЯТ ОТГОВОР

Историята е като онова същество от приказките, което стои пред заключена врата и задава въпрос на пристигналия пътник. Ако той отговори правилно, му разрешава да мине.

Ако пътникът не отговори, възможностите обикновено са различни. Той може да опитва отново и отново, докато налучка правилния отговор. Може да хване друг път. В първия случай е обречен на застой. Във втория може би отива не там, където е искал. А понякога грешния отговор може да му струва и главата.

Сега, след изключително грешният отговор, който обществото даде на парламентарните избори през 2013 г. и мнимата смърт  на българската десница, е задължително да се запитаме защо стана така и какъв трябва да е отговорът, за да продължим в правилната посока.

За целта трябва да напомним някои основни положения, установени от хора, по-умни от нас:

“Партията обединява всички онези, които са готови да използват едно  и също средство за общо действие. (…) Следователно за партията като такава избраните средства са от основна важност. Партията е обречена, ако безсилието на предложените средства стане очевидно.” (Мизес, “Човешкото действие”.)

Партиите, ще добавим, са и прагматични институции. Освен това те са функция на обществото, което обслужват – затова предлагат средства, които биха се харесали, (или поне смятат, че биха се харесали) на възможно повече хора в него.

Обществото не може да мисли. Мислят индивидите, които го съставят. Следователно, подкрепата за една или друга партия е резултат от разумен – съзнателен или подсъзнателен - избор на индивиди, дори в случаите, когато те просто продават гласа си на някоя партия. Ако индивидът не гласува, той пак прави такъв избор – освен в редките случаи, когато е възпрян от някаква непреодолима сила.

Нека видим от какво са се ръководили българските избиратели, когато са правили своя разумен политически избор. Това не е толкова трудно, колкото излежда. Ако понякога е невъзможно да открием какви са движещите мотиви при отделния човек, то основните типове поведение са установими. Ще открием интересни неща.

Поведението на българските избиратели

Най-лесно е да проследим политическата мотивация при избирателите на ДПС. За ДПС се казва, че това е партия, изградена на етнорелигиозни начала. Тоест, политическата стока, която тя предлага, е съхраняване на етнорелигиозната общност на турците и/или мюсюлманите в България.

Както казахме, избирателите на ДПС са разумни същества и правят своя избор след съответната преценка. Те много добре съзнават, че ръководните фигури в тази партия са политически търгаши, превръщащи страховете и другите чувства на въпросната общност в пари и власт за себе си. Те знаят, че гласуването за тази партия няма да подобри материалното им положение, нито ще допринесе за развитието на страната. Но очевидно те са преценили, че поне грижата по съхраняването на общността им, застрашена или не, е достатъчно важно нещо и си заслужава загубата на половин час в деня на изборите. Или, казано другояче, за тях съхраняването на общността им е по-голяма ценност, от неща като развитие или обществено сътрудничество.

Досущ същите разсъждения важат и при анализа на избирателите на БСП. Може да изглежда изненадващо, но тази партия също е изградена на етнорелигиозна основа. Основната й  цел е съхраняването на общността на изповядващите комунизъм в България след неговия провал в световен мащаб. Комунизмът, както знаем, също е религия, а изповядващите го, с течение на времето, са развили свои собствени характерни отлики от етнически тип. Те биха могли да претендират че са отделен етнос така, както го правят някои помаци, българи-католици или руските староверци. В членските документи на тази партия, основана през 1990 г. демонстративно пише: член на БСП от (примерно) 1945 г. Това е ясно послание, гласящо, че задача на партията е съхранение на въпросната общност.

И накрая, последната партия в настоящият парламент, Атака, е подобие на горните две. Нейните избиратели са етнически българи, обединени от страх от малцинствата и неприемане на някои ценности на Западната цивилизация. Повечето от тях също изповядват своя религия - национализма. Парадоксалното тук е не само обстоятелството, че отношението им към западните ценности е безпринципно - те приемат някои от тях, в това число и самия национализъм, и са против други, между които пазарната икономика, либералната демокрация или толерантността между обществените групи. Иронията е там, че те фактически работят за провала на всички цели, които са си поставили. Сърбия по времето на Милошевич е пример за това до къде стига държава, управлявана от такава партия. Очевидно, главната ценност за избирателите на Атака също е съхраняването на определена общност. Негодността на средствата, които се предлагат за това, обяснява защо те са измежду най-необразованите и ниско интелигентни българи.

Както виждаме, четири от всеки десет гласували на последните избори, (след като извадим някакъв предполагаем брой купени гласове) са избрали предложението на три партии за капсулиране в определени общности. Не това е смисълът от съществуването на политически партии. Задачата на политическата партия не трябва да бъде процъфтяването на някаква определена група. Задачата на свястната партия е да посредничи за постигане на възможно най-добро обществено сътрудничество. А партиите трябва да са повече от една, за да има конкуренция в това отношение.

Следователно, наличието на ценности, насочени навън, трябва да търсим у избирателите на някои от останалите партии, само една от които е парламентарно представена. Това е партията ГЕРБ.

Една част от гласувалите за нея от политически съображения са хора, сторили това – някои дори с отвращение - защото за тях тя е по-малкото зло, притежаващо възможност да спечели изборите. Това е факт сам по себе си прискърбен. Но за нашия анализ са по-интересни мотивите на хората, избрали ГЕРБ, защото харесват нещо в него – както се казва, по любов. Това, което ги е привлякло, е патернализма, излъчван от неговия водач.

Нека подчертаем още веднъж: избирателната дейност не е ирационално действие, като подкрепата на любим футболен отбор, а израз на отношение към ценности. (Дори този, който не гласува, изразява също отношение – за него общественият му дълг е по-малко важен от конкретното обстоятелство, което го възпира да гласува.) И избирателите не са олигофрени. Когато участвуват в изборния процес оценката им е толкова прецизна, колкото и когато решават как да изхарчат ограничените си средства. Следователно, тези избиратели на ГЕРБ подреждат ценностите си по определен начин. За тях популизма, мъжкарството и въобще обстоятелството, че водачът на партията притежава качества на пич в положителния смисъл на тази дума, са по-важни от подкупничеството, простотията и липсата на политическа визия в самата партия.

Както се вижда, картината на политическото действие при последните избори не е читава. Ето защо имаме основанието да твърдим, че отговорът на поредното предизвикателство, поставено ни от историята е грешен. Спечелилите изборите партии предлагат средства, които се харесват на избирателите, но тези средства не водят до резултата, който избирателя очаква. Избирателят очаква икономически растеж, вдигане на жизненото равнище, сигурност. При получената парламентарна конфигурация той няма шанс да ги получи. Наблюдателят остава с чувство, че обществото опитва да измами себе си. Какво ще му струва това е рано да се каже.

Провалът на българската десница

Има, разбира се, и партии, предлагащи ценности, подходящи за едно демократично общество. Само че мнозинството не гласува масово за тях, защото тези цености са му по-малко важни.

Между тези партии ще откроим Демократи за силна България. Тя се застъпва, непосредствено или в неявен вид, за ценности като върховенство на закона, отговорност на личния избор, предимство на индивида пред колектива с всички произтичащи от това задължения, но и ползи – все неща, присъщи на либералната демокрация. Приели са ги за първостепенно важни само три процента от избирателите. Безсилието на използваните от тази партия средства е станало очевидно и тя се е провалила.

Нашата загриженост за съдбата на това, което до голяма степен условно наричаме “дясно”, се дължи на обстоятелството, че то е политическото течение, което съзнателно работи за налагането на либералната демокрация и пазарната икономика в страната. Провалът на дясното е и пречка пред нейната  модернизация. За една от най-бедните страни в Европа това е тежко изпитание. Ако има някаква възможност да се случи това, което всички желаят – вдигане на жизненото равнище, върховенство на правото, сигурност, възстановяване на националното достоинство и т.н., тя задължително минава през такава модернизация. Преходът към либерална демокрация, или най-малко, съобразяването с нейните ценности, е процес, обхванал практически целия свят. Загърбването на ценностите й води просто до изостаналост. За това е толкова важно да анализираме причината за нашите собствени несполуки на фона на този процес.

Либералната демокрация като технология

Либералната демокрация може да се разглежда като технология за постигане на определени обществени цели, и главната суровина, която тя ползва, е човекът. Така както за получаването на определено вино е потребен определен сорт грозде, и за функционирането на този вид демокрация е необходимо обществото да притежава определени качества. Като говорим за качества имаме предвид предимно някои културни особености на това общество.

Либералната демокрация се е появила в  определено време и определен географски район – това е северозападната част на Европа и източната част на Северна Америка. Следователно, тя е плод на културните особености на населението в тази част на света.

Както всяка технология, и тя може да се изнася и износът й страда от проблеми, присъщи на всеки технологичен износ. Те са усложнени от обстоятелството, че хората са едновременно суровина и изпълнители на технологичния процес. Когато я изнесем в общество с друга култура, тя вече не дава същия резултат. Дори в рамките на един континент – Западна Европа, и на една и съща цивилизация, наблюдаваме различия. Тази част на света е подчертано разделена на две части в културно отношение. Манталитетът на населението в северната й част е толкова различен от този на южната, че то е разработило дори собствен вариант на християнството. Широко известното изследване ва Макс Вебер за влиянието на протестантската етика върху развитието на капитализма илюстрира значението на тези културни особености. Същото може да се каже и за либералната демокрация, чийто основен икономически инструмент  е капитализмът. И наистина, виждаме как в Южна Европа тя повсеместно дава засечки.

Ако обърнем поглед към Балканите, и в частност, към България, виждаме, че проблемите се умножават, защото към културните особености се прибавят и цивилизационни различия. България  е част от Източноправославната цивилизация, при това, класическа нейна страна - редом с Византия. Срещата й с либералната демокрация е среща с елемент от друга цивилизация. Срещите на цивилизациите са между най-драматичните явления в историята, особено, когато едната цивилизация може да предложи на другата много повече, отколкото другата на нея. Тогава реакцията на другата е люшкане между желание за приемане на ценности и отказ от тях. Обикновено желанието е да се придобият артефактите на по-напредналата цивилизация и нежелание да се приемат условията, при които тези резултати са постигнати. Това е така, защото градацията на ценностите в двете цивилизации е различна.

Отнесено към днешното състояние в Република България, това означава: желание за западен стандарт на живот при запазване на присъщите за тази част на света обществени отношения. (Колко много държи българското общество на тези отношения показват и резултатите от последните избори.)

Несъвместимостта на тези две цели, и по-точно, подсъзнателното усещане за това, е и вероятната причина българите да са между най-нещастните нации, според някои социологически изследвания.

Усвояване на технологията

Както виждаме, успешното осъществяване на либерална демокрация не е проста работа. Най-често преходът към тази система започва с приемането на видимите й механизми - многопартийна система и свободни избори. Сама по себе си, обаче, тази стъпка не е достатъчна. За да се създаде устойчива либерална демокрация трябват неща като средна класа, гражданско общество, обществен манталитет, годен да създаде почва за достатъчно читава съдебна власт, осигуряваща действително върховенство на закона и т. н. Появата на тези фактори изисква време и подходящи условия.

България има традиции в свободните избори още от деветнадесети век. За съжаление, останалите атрибути на либералната демокрация в нея са недоразвити и занемарени. Това й състояние най-често се описва с термина “фасадна демокрация” – под формално съществуващите демократични институции се крият съвсем различни практики. Принципите на демокрацията се заобикалят с андрешковска изобретателност.

Всичко това звучи толкова отчайващо, колкото и резултата от последните избори. Но можем да погледнем на нещата и с безпристрастно око. Успешни модификации на либералната демокрация са осъществени в общества, много по-далечни в културно отношение от западните в сравнение с българското. В някои далекоизточни общества, например, такива неприсъщи на първоизточника особености, като колективизъм и иерархия, са се оказали основа за успешно развитие. Не знаем дали и в условията на Балканите не може да се случи нещо подобно. Във всеки случай, трябва да се опита.

Това е задачата пред дясното в България. То трябва да съществува не заради някакво въображаемо равновесие между дясно и ляво, а защото само то може да поведе страната към създаване на отворено общество. Досегашните десни партии бяха избрали грешни средства в опита си да постигнат това. От трите типа властови отношения, описани от споменатия Вебер, в България е разпространена някаква смес от традиционния патриархален и харизматичния типове. Докато десницата му говореше с езика на третия, рационален тип подчинение.  Това беше  неразбираемо или неприятно за мнозинството. Задачата на едно ново дясно, ако такова се появи, е да съобрази тези средства с местните дадености. Да намери такива национални особености, които да послужат за основа на търсеното общество

Дали и как може да стане това вече е предмет на друг разговор.