Интернет партия: част 1 „Гласовете ви чувам“

Виктория Лекова

На брат ми, 22-годишния чаровен лъохман, който не мисли никога за утре и не си спомня за вчера, понеже обитава безпаметната сегашност на купоните – с други думи на младостта

На Сашо , 28-годишния мрачен интроверт, който обича да се разхожда в Дианабад и остарява по-бързо от всички ни – с други думи на пропуснатата младост

На мен, която се вдъхновява от силата на проявеното неподчинение и изразеното несъгласие – винаги когато е имало защо.

С други думи – няколко думи за изборите, които правим.

В настоящия текст ще разпознаете един отсъствал досега глас, който се проявява за първи път. Гласът на млада България, която по една или друга причина досега не е участвала в обговарянето на общото ни живеене. Нещо повече – това е гласът на онези, които не припознават себе си в нито една политическа реалия и обитават единствено параметрите на някакво лично битие, мислейки го несвойствено и непринадлежащо на общия социален контекст.

На тези млади хора – съвременници на прехода, им е все тая. Поради отвращение от политическия батак, в който чезнат надеждите, моралът и достойнството ни – и в резултат на това поколение след поколение българи се обезверяват. Поради натрупаното недоверие, също така, че нещо би могло да се промени; че онова, което се е случвало на родителите ни вече се случва и на нас – и вероятно ще се случва и с онези, които идат подир нас – докато не се осъзнае твърдата истина, че личното бездействие не е нищо друго освен оставяне на другите да действат вместо нас - да избират живота ни, да го подреждат, да го лимитират или объркват. Спрямо тяхното разбиране, обаче.

На нас, младите хора на България уж ни е все тая, но и не ни е все тая. Представляваме онази своеобразна празнина в социологическите проучвания и анализи – вечно негласуващите или току-що проималите право на глас, които ще чуете да казват „това не е моят филм“. Погрешно или правдиво, това отсъствие, това „петно“ често се тълкува като разлив на апатия, незаинтересованост или безотговорност. И сигурно е така. Само дето този отказ има своите корени и своето казване: липсващата бюлетина също е пусната бюлетина – но в кутията на едно друго битие. Битието на отказа, несъгласието, омерзението и изрязването на политическото от личното.

Да, това не е нашият филм. Но филмът така или иначе го снимат – и е важно да се разбере следното: ние ще продължим да се чувстваме като статисти, докато не осъзнаем – именно докато не осъзнаем! – главната си роля там. Все отнякъде трябва да се започне – глас, реплика, изкрещяване, несъгласие, нададен вик. С други думи – необходимоста от наличието на индивидуален саундтрак към този филм, в който всички живеем – и в който иначе биха продължавали да ни режисират както си искат (а те го искат лесно и без съпротива), додето филмът не се превърне в хорър.

Та, опит за някакво почукване по корубата на другите (след като и аз самата достигнах необходимото съзнание и равносметка, че отказът трябва да е активен, а не пасивен и също така има нужда от причинена форма на случване) – та, почукване по корубата, приканване да се проговори, да се излезе от тази мълчалива и пасивна черупка. Особено към онези, които като мен досега не го бяха правили и в разочарованието си от тукашната действителност предпочитаха някак отдалеч, неактивно да наблюдават уродливите карикатурни изменения в кривите на политически образ на днешна България. Има за какво да се мисли, как да се постъпи.

Днес улиците пак са пълни с хора – и е добър индикатор, че повечето от тях са млади. Водени от недоволство, неодобрение и оправдан скепсис. Водени от лична утопия или пък липсата на такава. Общото между всички все пак е неподправеното желание да са извън гротескната реалност, в която ни тикат. Протестите, безспорно, са необходими. Стои обаче същата опасност тези спонтанни протести да свършат – там, където капитулираха предишните (и сходни на тях) от февруари. Тогава имахме едно отчаяно и обезверено множество, което вечер след вечер бродеше из софийските улици в незнанието си пред коя институция да спре своето объркване, пред кого да забие тотема, идола, символа на своето гражданско порицание/наказание. Струва ми се необходимо да продължим насърчаването и укрепването на новопоявилото се гражданско общество у нас – и то с някакви полу-родителски, наподобяващи дори майчински чувства, защото това „отроче“ на прехода често боледуваше и изпитваше колебания, а понякога направо изглеждаше така, сякаш никога не се е раждало. Това е необходимо, важно.

Но това, по моему, представлява упражнения в революция. Изглежда така сякаш още се учим да казваме НЕ и да изразяваме себе си, но нашият вот е винаги наказателен. По тукашните ширини, когато се избира, не се прави същински избор, а се решава кое е по-малкото зло. Не се избира кое ДА влезе в ход, а се решава да НЕ влезе в ход нещо друго. Това е особено проявление: но отказът от едно не означава непременно избирането на друго. ИЗБОРЪТ е това, което липсва тук. Въпреки многохилядните тълпи по площадите. Събарянето на правителства не е съвсем тъждествено на този избор, за който говоря, макар да се доближава до неговия дух. Тогава кое е?

При настоящата ситуация всяко българско правителство ще резигнира, ще се проваля под напора на недоволстващите. Има толкова неща, на които да се каже НЕ – и то по толкова начини – да извика на улицата, да се изкрещи под прозорците на парламента, да се положи това НЕ в остри статии или да се излее от медийния капчук – досадно и неспирно, като китайската капка на мъчението. Но на кое да се каже ДА в тази патова и порочна партийна ситуация?

Коментарният сайт СВОБОДАТА.КОМ предложи интересна за обсъждане идея: създаването на интернет партия – политически субект от нов тип, който няма история (и следователно няма грешки) у нас, но пък който иде да ангажира тъкмо онези, към които мятам тези редове, младите и „непроговорили“, несъстояли се още като граждани младежи. Но пък младежите, които имат интернет пространството за свой естествен хабитат. Струва ми се не пожелателно, нито дори необходимо, а направо задължително да се обмисли това предложение – и то от главите, които не мислят в калцирани хоризонти и не виждат изхабените от преупотреба политически илюзии, метафори и казвания. На страниците на сайта се води и дискусия – обсъждаме има ли как да се случи тази идея. Включете се или просто помислете. Мислите ни няма кой да режисира, нали ?

И накрая – да се върнем в началото. Първоначално мислех да озаглавя този текст „Нямото кино на млада Б-я“ заради култивираното у нас мълчание и спорадични ексцесии с характер на гражданско неподчинение, но само толкова – и епизодично. После си казах, че това е неподходящ титул за изборите, които правим – и си казах, че гласовете на младите има защо да бъдат чути. И по плошадите, и в дискусиите.

Гласовете ви чувам.