Бунтувам се, следователно съществуваме

На площад “Независимост” сред многото плакати зърнах един, на който пишеше “Късно е, либе, за катарзис”. Засмях се, възхитен от остроумието на човека, който го бе вдигнал над главите на хилядите протестиращи. Смехът ми бе всъщност потвърждение на истината, изразена с думите на плаката. А истината е, че след това, което се случи напоследък, както и въобще през така наречения преход, и катарзисът, и покаянието, и потърсването на прошка не бяха възможни. Партия, която близо половин век тероризираше народа, не бе способна на морално и духовно пречистване. Тя нямаше вътрешния, нравствения ресурс да се извини и после да се оттегли от живота, за да отстъпи място на една нормална, демократична левица, на това, което е естествен компонент в обществения живот на свободния свят. А сега вече е наистина късно, прекалено късно. И този, който произнесе думата “катарзис” по адрес на една от емблематичните негативни фигури на прехода ни, едва ли си е дал сметка, че с тази дума по своеобразен начин е констатирал за пореден път невъзможността на партията му за пречистване и възраждане. Животът така или иначе върви напред и няма да е далеч времето, когато и въпросната партия, и нейните сегашни словоблудства ще останат само като “неискан спомен”. Късно е, либе, за катарзис! И като че ли дойде времето за окончателното отпадане в небитието. Оттук нататък тази партия, способна на колаборационизъм и с дявола, ще продължи да мърсува и да руши, но силите й все повече ще намаляват, срещайки при това и все по-силния отпор на обществото, на младото поколение, на всички онези, които се убедиха напълно, че в живота има и такива неща, които просто не се променят и няма как да еволюират към доброто. По тази причина и партията неизбежно ще загине.

А сега още нещо. Тревожното и дори съдбоносно време налагат на всеки от нас да има точен отговор за това, което трябва да стане без отлагане. Моят отговор е:

Кризата ни – не само политическа, но преди всичко морална и духовна – е толкова голяма, че се налага незабавното започване на едно ново Възраждане, на реабилитация на ценностите, на открояване на ориентирите, които трябва да следваме. Това възраждане ще бъде мъчителен и продължителен процес, но е крайно време да започне!

За наличието на този процес трябва да има няколко предпоставки и някои от основните са – незабавна оставка на правителството, нов изборен кодекс, нова конституция. Трябва да се разбере от колкото се може повече хора, че пътят ни напред не е възможен с парламентарни партии като сегашните. Трябва да бъде унищожена мафията, органично свързана с държавата ни. Политическото пространство трябва да се представя от една модерна десница, без грешките и пороците на предишната. И от една левица, имаща за убеждения и практика това, което са нормалните социалдемократически партии на Запад. Категорично и завинаги трябва да декларираме националната си независимост, въплътена вече в принадлежността ни към НАТО и Европейския съюз. Но тя трябва да бъде въплътена и в решителния отпор на петата колона, която не е престанала с надеждите си да ни подчини на Кремъл.

Какво още ни трябва? Трябва да прочетем цялото си минало, както трябва. И да извлечем от него съответните поуки. Трябва да бъдат санкционирани по един или друг начин всички онези, които ограбиха народното богатство, и продължават да го грабят. Трябва да издигнем моралното и духовното възпитание на народа ни на едно равнище в съзвучие с модерния свят и демократичните ценности. Трябва да направим окончателния си избор в посока на модерния цивилизован свят, на създаването на истинско гражданско общество, на морални императиви, които да бъдат безусловни и лично осмислени.

Пиша го всичко това, знайки, че не казвам нищо ново. Такива са мислите на хиляди други като мен, отколе тревожещи се заради окаяната участ на страната ни. Но го пиша, за да изразя на свой ред съпричастността си към истината, към това, което може да ни спаси. Камю казва: “Бунтувам се, следователно съществуваме.” Нека бунтът ни да продължи, докато поривът ни към истинското, към автентичното човешко съществуване не се превърне в постигнат идеал. Престане ли бунтът на духа, на сърцето, на търсещия разум, ще стане прекалено късно и за нашия катарзис, за така жадуваното от нас възраждане.

20 юни 2013 г.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007),„Когато времето кристализира” (2012) и др.