Те и ние

Сред многото забележителни остроумици на вчерашния протест можеше да се види и плакат с надпис: “Ако ние се уморим, те ще ни уморят!”

Много вярно и навременно казано. Точно това чакат те – да се уморим. Затова се посвиват и се ослушват като глиган в тръстика; затова ни говорят колко безотговорно било сега да се стигне до оставка на правителството; затова признават каква голяяяма грешка са строили с Пеевски; затова са тези социални мантри и опити да подкупят, да привлекат на своя страна живеещите в мизерия (като го правят с нашите пари – парите на българските данъкоплатци, като залагат и нашето бъдеще – примерно чрез заеми с високи лихви, които ние ще изплащаме – далеч след като те са преминали в политическото небитие).

И затова са хленчовете на Орешарски: моля ви, много ви моля, дайте ми още шест месеца, за да се случат всички обещани добрини и над главите ви да потече маната небесна. И на това се дължи съзнателната негова амнезия, удобството да не помни какви ги е свършил през досега изминалите близо два месеца, откакто перверзната нова версия на тройната коалиция е на власт. А именно:

- Че персонално предложи лицето Делян Пеевски за шеф на ДАНС, като предварително напомпа тази и без това най-могъща тайна служба с още власт – и прикрои регламентиращото я законодателство – според тертипа и намеренията на бъдещия й шеф.

- Че точно преди започването на делото на “Атомстройекспорт” срещу България, даде да се разбере, че страната ни може да ревизира своя отказ и отново да се зажегли в хомота на този антибългарски проект, обръчащ ни на пълна зависимост от Русия и на позора да търпим руска атомна централа на своя територия, която да изплащаме чрез своите сметки за ток десетилетия наред.

- Че допусна неговият външен министър да обяви публично, че ще използва потенциала на дипломатите, сътрудничили на ДС, и да назначи за свой заместник именно такъв кадър.

- Че прие за зам. министър на вътрешните работи да бъде назначен бивш СИК-аджия, и не му мигна окото при обясненията на вътрешния министър, че в МВР просто не знаели (!) за тази подробност от неговата биография.

- Че учреди ново министерство на далаверата с парите от еврофондовете (защото именно това е скритата цел на тъй нареченото Министерство на инвестициите) и допусна там да бъде назначен Калин Тихолов, виден герой от скандалите с крайбрежните имоти и тяхното застрояване, а след като под обществен натиск се принуди все пак да го махне, го замени с Иван Данов, бизнеспартньор на Моника Йосифова, който на всичкото отгоре има в своята трудова практика мащабно присвояване на пари от френските социални фондове, извършено чрез измама и наказуемо по закон.

- Че изобщо прие да бъде сламен човек, от когото не зависи нищо – и да бъде слуга на тези, които могат да си позволят да направят с България всичко, което си поискат.

Сега искат да забравим всичко това. Да продължаваме мирните си протести, докато те типхомълком си вършат своето и се правят, че не ги забелязват. Да се правят на хрисими и да развяват социалния морков пред носа ни, прикривайки тактично тоягата зад гърба си. Искат така да мине времето – краткото време до летните отпуски – и после всичко да потъне в августовското безвремие, протестите да си отмрат, а те да си зауправляват, както знаят и както умеят...

Това е, което не трябва да допускаме. И не трябва, защото този път наистина става дума за шанс, който повече няма да се повтори.

Става дума за раждането на гражданското общество; за вярата, че държиш живота си в свои ръце и сам определяш неговите параметри; за раждането на свободата и отговорността, свързана с нейното битие; за възможността да се почувстваш достоен и съпричастен, да си готов да жертваш част от своето време в името на общото ни бъдещо добруване, в името на това да превърнем страната си в нормална държава – и в името на това да престанем да се срамуваме, че сме българи и кретаме убоги и немили на опашката на Европа.

Става дума и за разчистването на авгиевите обори на извратения преход, който изстрадвахме досега, за възможността да го започнем отново – и да го градим с достойни хора, а не с тази изхабена политическа класа, съставена от призраци, измекяри и марионетки.

Това е нещото, което можем да постигнем. Именно ние и именно сега – не някои други, не някъде другаде. Това е достойна цел – и ние не трябва да допускаме да бъдем уморени – за да могат те да ни уморят.

Говоря тъй упорито за ние и те – защото става дума за две Българии, които се сблъскват днес – и които нямат никаква допирна точка помежду си. Всъщност тези две Българии са съсъществували винаги: едната примерно е била обитавана от Алеко, а другата – от бай Ганьо;. или пък едната от Георги Марков, Атанас Далчев, Константин Павлов, Пламен Горанов, а другата – от Лев Главинчев, Милко Балев, Тодор Живков, Андрей Луканов, Георги Първанов, Сергей Станишев... и прочее, и тъй нататък. Само че днес е един от много редките случаи, в които те се страхуват от нас. Страхуват се – и гледат да ни подлъжат – а ако не успеят, да ни провалят – по техния обичаен маниер – чрез провокации и оперативни мероприятия.

Така опитаха и вчера. Бяха строили над двеста момчета със стригани глави, татуировки и еднотипно троглодитско поведение – както казваше Константин Павлов – “сякаш че не ги е майка раждала,/ ами някаква държавна институция”. Риеха с копита срещу президентството, люпеха семки и псуваха на воля – неизвестно кого, най-вероятно държавния ни глава, за когото един от тях размахваше плакат с надпис “Мистър Ошфор”.

Бяха различни. Толкова отчетливо различни, че просто не можеха да се вплетат в шествието, въпреки че хвърлиха доста усилия за това. Плуваха сред множеството като мазни петна в чиста река. Гледах ги отблизо – тези клети наемници, взети от фитнеси и футболни агитки: явно се канеха да предизикат меле, само че май не им стискаше – твърде много бяхме ние, обикновените хора, дошли тук по своя воля, а не за трийсет сребърника или по нечия поръка. Полицаите отрано ги бяха усетили, вървяха редом с тях – и когато все пак налетяха на бой, ги изпоарестуваха – а хората наоколо ръкопляскаха на полицаите – толкова болезнено отчетлива бе разликата помежду ни.

Техи хора приличаха на нас толкова, колкото Делян Пеевски прилича на Homo Sapiens. Бяхме не само физически различни – бяхме и духовно, и естетически несъвместими. За пореден път големият полски поет Збигнев Херберт се оказа прав – естетиката също е от значение.

Е от значение именно сега – за да подчертае генералната разлика между ние и те: става дума за различен цивилизационен избор. За избор между свободата, солидарността и нравствените ценности на европейската цивилизация – и бесовщината, чалгаджийското изстъпление, законите на джунглата, робския уют под източния ботуш.

За този избор става дума. И заради него трябва да устоим. Дори ако се наложи да напуснем мирния протест и да встъпим в гражданското неподчинение – което – както казва Хенри Дейвид Торо – е изконно право на всеки свободен човек – в случаите, в които нормалните демократични процедури отказват да проработят.