Мъдростта на действието

Да предсказваш, че нещо може и да не стане в България е като да твърдиш, че смъртта рано или късно ще настъпи. Шансовете да си прав са доста големи! С това се е захванала сега достолепната ни добре позната политико-коментарна чета. Застанала е пред нас, за да ни увери в непредвидимостта на действията на хилядите протестиращи, в неизбежността на провала и отчаянието, в безкрайната повтаряемост на неизбежното. Измислила е някаква съвременна версия на онова „СДС ще ви спре пенсиите“, с което навремето успяха да изкарат от равновесие стотици хиляди възрастни хора. Упражнява се в опит да парализира сърцата и умовете на всички тези, които излязоха да кажат „дотук“!

Затова нека кратко и ясно кажем поне някои от нещата, които този протест започва да променя.

Промяната е в „как“, а не „кой“. Тези протести са за начина на упражняване на властта, за самозабравата и наглостта, за разделянето на два свята, а не за това кой точно ще е в даден момент на вахта. Те създават по-здравата социална тъкан на нужната устойчивост, с която страната да има поне шанс за нормалност. В унисон със своята неспособност да разберат своята страна новите стари управляващи превръщат всеки свой ден и всяко свое решение в малка тухличка на този градеж. Подобна промяна е многотактова, с много стъпки, трудна. Със сигурност ще мине през още правителства, през още фигуранти, които не разбират какво се случва и какво трябва да се промени.

Виртуалното е реално. Успокоението на статуквото, че българите са се оттеглили мирно в битовизъм или интернет се оказа фалшива прогноза. От виртуалните острови, на които се преместиха те започнаха да спасяват човешки животи, да свалят министри, да наблюдават властта, да се организират, да чистят улици и градинки. Докато накрая не излязоха на площадите, за да съобщят на статуквото, че невидимото е реално. Да покажат своите лица и да заявят своята непримиримост. Да вдъхнат увереност и дадат пример на тези, които не вярват, че е възможна подобна България.

Протестът в България става норма. Независимо дали се борите за права, градинки, улици, метро станции….. Това е бавната и нарастваща вълна на гражданското поведение, което започва да оформя човешката инфраструктура, с която всички институции постепенно ще трябва да започнат да се съобразяват. Полицаите, срещу които хвърлят платени и одобрени от началниците им протестиращи не могат да го кажат, но го виждат ясно и това прави много от тях малко повече гражданини и малко повече готови да поставят нови линии и правила. Нова норма, която само за два дни принуди „партията на Илиана Раева“ да обясни, откъде идват средствата за нейното създаване.

Протестът върна в публичния живот важни поколения, без които страната си отива не толкова демографски, колкото социално-психологически. Върна поне малко тези, които имат не просто житейски алтернативи, но и привързаност към дома, основания да не си тръгнат и да упорстват тук и сега. Подаде им възможност да обяснят на своите деца историята на загубената битка за нормалност и да им покажат пътищата за връщане на достойнството. Даде им поле и среда, на което те да получат първото си „бойно кръщене“ в бавната борба за правила и уважение. Това няма да го видим в цифрите на електоралните изследвания, нито да го чуем в думите на сегашната клоунада, но има шанс да стане реалност точно както всичките малки спечелени победи ни доведоха до днешния ден.

След като българските кукловоди не са това, което бяха това важи и за българските политически клоуни, макар със сигурност образите и думите да им се влачат около нас. Ударът по ГЕРБ е видим, макар ефектите от него да излизат постепенно на повърхността. Падането от републиканския трон е смъртоносен удар по тази партия-държава и полепналите опортюнисти постепенно се откачат. Всички кратки формулки за политическо действие на Б. Борисов започват драматично да скърцат и виковете му „ще ме убият в ареста“ насред консултативния съвет по национална сигурност озвучават точно това безсилие. Партийната му сглобка започва да се тресе и от нея всеки ден безконтролно летят различни парчета. Организационният й демиург е вече безмълвен от натиска на събитията, които съвсем сринаха светът, върху който строеше реторическите си чудатости. По-нормално дясно ще започне да приютява политическите бездомници, които също се бяха струпали там. Започва да изчезва света, в който можеш да кажеш, че само „клин клин избива“.

Колко голяма и трайна е тази промяна? Едва ли знаем напълно. Но е важно да разберем, че отговорът на този въпрос не е в мъдростта на уморения и отегчен поглед на циника. Той е в мъдростта на действието, в което намираш своята позиция и опора, опитваш се да я направиш ежедневие. И междувременно ставаш истински човек, с лице!