ДОКОГА?

Всяко нещо си има предел. Ако „кабинетът Орешарски” бе спазил поне част от обещанията си за елементарна почтеност и експертно управление, без да подлага себе си и гражданите на катарзиса Пеевски, както и на последвалите скандални и невнятни назначения, гражданите нямаше да излязат на улицата. И новата юнска революция нямаше да се състои. Щяхме да избегнем поредната конфронтация и парализа на страната. Нямаше отново да се връщаме в 1990 г. Нямаше пак да влязат в употреба лозунгите, с които бе смъкнато правителството на Андрей Луканов. Депутатите от БСП и ДПС нямаше да се крият като мишки в парламента, да ги замерват с домати или да ходят на църква с полиция. А полицията нямаше да прави специални кордони и да търси подкрепления, за да извежда народните избраници извън обсега на народната любов. Протестиращите щяха да са заети с грижите от всекидневието си и нямаше да обсаждат парламента. Едвин Сугарев нямаше пак да обявява гладна стачка, нито Велислава Дърева да пише поредния си памфлет за „охолните сини шпицкоманди”, дето учат децата си как „да свалят комуняги от малки”.

Въобще, нямаше да заживеем в шизофренно раздвоение. А раздвоението, колкото и да не е понятно за някои, съвсем не е предизвикано от класови, етнически или верски различия. И за да спрат спекулациите, е редно да кажем няколко думи за социалния състав на протеста.

Първо, това не е бунт на бедни срещу богати, нито пък на богати срещу бедни, още пък по-малко е бунт на българи срещу турци, роми и т.н. Не е така. Това е бунт на всякакви хора – на най-активната и граждански осъзната част от обществото (припомням: ползваща се с подкрепата на  85 % от хората) срещу самозабравилата се политическа каста. Това е бунт срещу управленската олигархия на БСП и ДПС, очевидно злоупотребяваща с вота на своите членове и симпатизанти. Това е бунт на хора, които имат достатъчната самоирония да нарекат себе си „лумпени”, а протестите си – „лумпениада”.

Второ, това не е бунт на охолно преситените софиянци. Ако на някой изобщо може да му мине през ум, че хората в София са лишени от насъщни грижи и не пресмятат всеки лев в кризата, като се има предвид какви хора ги управляват. В рамките на протеста очевидно са се влели и по-образовани хора, но замислете се какъв е социалният статус на образованите хора в България. Заплатата на един асистент в Софийския университет „Св. Климент Охридски” е около 600-700 лв., приблизително такива са и учителските заплати, възнагражденията в БАН или в средите на свободните творчески професии. Да, вярно е, че тези хора са на протестите заедно с децата си, някои идват и с домашните си любимци – какъв по-красноречив израз на „оядената столична буржоазия”?

Нека тогава дружно заклеймим всички тези „гении/таланти/музиканти/артисти и пиар-специалисти”, блестящо разгромени от Велислава Дърева. Че нима те имат някакво право на бунт срещу корпоративните интереси, скрити зад кабинета „Орешарски”? Как изобщо дръзват да изразят несъгласие? Срам и позор! Вместо сутрин чинно, с шапки долу, да застанат усмихнати пред парламента, приветствайки с някой от вестниците на Пеевски в ръка мъчителните усилия на народните избраници да постигнат „кворум”.

И още нещо. В сряда сутринта слязох от тролея пред Народната библиотека заедно с група възрастни хора, тръгнали на първото „сутрешно кафе” пред парламента. Срещали ли сте охолни пенсионери? Контрастът пред служебния вход на Народното събрание беше още по-силен, където групи от скромно облечени, но гневни граждани скандираха „оставка” в лицето на изтупани депутати, които „любезно” им махаха или пък им пращаха въздушни целувки иззад полицейския кордон.

Наистина два свята: първият от които болезнено „земен”, а вторият – почти „извънземен”. Може би затова в книгата си „Защото сме социалисти” (2008 г.) БСП-лидерът Сергей Станишев пророчески отбелязва: „Понякога на шега се замислям, че ако някой ден заживеем в мирно сътрудничество с извънземна форма на разум, то на власт е наложително да бъдат социалистите…”

Изглежда Сергей Станишев не на шега е убеден, че социалистите трябва да са винаги на власт. Защото са социалисти. Подобно на Пламен Орешарски, който, вярно, не е социалист, но пък смята, че без него в страната не може да има стабилност и тя няма политическо бъдеще. Иначе той би подал оставка, но пък „се страхува, че нестабилността, в която попаднахме, може да продължи неопределено дълго и при следващи правителства, и какво правим тогава…”.

Отговорът не е чак толкова труден: правим това, което правихме и след оставката на Бойко Борисов. Животът продължава да си тече тихо, а според анализите на макроикономисти през това време се наблюдава дори леко съживяване на производството в сравнение с 2012 и 2011 г. Самият Пламен Орешарски би трябвало да си дава сметка, че е 89-тият премиер в най-новата история на България. Тоест преди него е имало други 88 премиери и се надяваме след него има още много по толкова.

Така че, колкото и ситуацията в БСП да е катарзисна – а катарзисът, както знаем от Аристотел, е сублимиране на страх и състрадание – та независимо от това, че социалистическата партия продължава невидимо да носи Делян Певвски на шия, тя би трябвало да се опита да приеме света такъв, какъвто е. А не Сергей Станишев  непрекъснато да гадае дали протестиращите пред парламента са или не са гласът на гражданите. Защото социализмът, освен сътрудничество с всяка форма на извънземен разум, не изключва и малко здрав разум. Пак по Аристотел катарзисът е превръщане на емоцията в мисъл. Но стига толкова с катарзиса, който и без това се превърна в една от карнавалните атракции на улицата, като вече се предлагат „катарзиси по домовете”.

Отново разгръщам книгата на Сергей Станишев „Защото сме социалисти”, където чета следното:

„Като ненадминат до днес връх на държавническа мъдрост и пример за отказ от собствени интереси в името на националните си остава решението на социалистите Николай Добрев и Георги Първанов в бурните часове на 4 февруари 1997 година. Тогава те върнаха мандата за създаване на второ социалистическо правителство и спасиха страната от граждански сблъсъци, от разрастване на тежката икономическа и политическа криза. И постигнаха Декларация за националното съгласие.

Няма съмнение, че националното съгласие, търсенето на общонационални приоритети и национални каузи са част от веруюто на българските социалисти.” (курсивът мой). 

Значи е все пак възможно. Нито е по презумпция несъвместимо със социалистическите амбиции за „вечна власт”. Можем само да пожелаем на Сергей Станишев час по-скоро да покори своя връх на „държавническа мъдрост и отказ от собствени интереси” в името на страната, чийто министър-председател е бил.

За целта е необходимо той да проумее нещо съвсем просто: от 14 юни насам правителството е „де факто” в оставка в очите на българските граждани. Остава само „де юре” тази оставка да бъде внесена в често и без това блокиращия парламент.

Защото всички тези хора, които протестират пред Народното събрание, десетките хиляди граждани, които вечер крачат по улиците с децата си, го правят с една единствена цел. Те питат само едно: „кога” най-сетне това ще се случи.