В какво и за какво живеем?

България днес:

-         с правителство, плод на задкулисни сделки и олигархични интереси, съставено от една морално омерзителна коалиция между загубилите изборите партии, крепено върху мнозинство, което зависи изцяло от капризите на един фашизоиден тип с откровено антиевропейско и нецивилизовано поведение;

-         с мнозинство, което още от първите си стъпки загърби всички свои обещания за прозрачно управление и участие на гражданите ввъв вземането на решения, като скрои един псевдо-експертен кабинет, оглавен от марионетка без собствена воля, без глас при вземане на управленските решение и без отговорност за тях;

-         с драматични управленски актове като опасната концентрация на силови структури и правомощия в ДАНС – с неприкритото намерение да се създаде репресивен апарат, който да се разправи с политическите опоненти на управляващите, а след това и с всички недоволни;

-         с назначението на един емблематичен медиен олигарх с дух и вид на питекантроп, създал цяла медийна империя за обслужване на всяка власт, която плати с парите на държавата – за шеф на същата тази силова структура;

-         с откровено намерение за рестарт закрития чрез решение на НС, на правителството и в резултат на референдум антибългарски проект “АЕЦ “Белене”, чиято цел беше да осигури пълната енергийна и политическа зависимост на България от Русия;

-         с реални стъпки за реабилитация на кадрите от ДС – в Министерството на външните работи, но и другаде;

-         с повече от странни назначения на висши административни постове – включително на бивш служител от СИК като зам. министър на МВР;

-         с 16-дневни многохилядни протести срещу това правителство и това мнозинство в столицата и други градове от страната, които управляващите се правят, че не чуват – въпреки че техните искания са подкрепят от 85% от българските граждани;

-         с изчерпано доверие в правителството и парламента, достигнало най-ниски стойности в сравнение с аналогични истуации в цялата история на прехода – при което на практика президента остава единствената легитимна институция, върху която се крепи държавността;

-         с председател на НС, който твърди, че “демократичен изход от днешната криза е невъзможен”, обяснява на медиите какво трябва да отразяват и как трябва да го отразяват – и изисква от вътрешния министър да предприеме крути мерки срещу протестиращите;

-         с назначението на Волен Сидеров – един фашизоиден и очевидно налуден тип – за председател на Парламентарната комисия за борба с корупцията, конфликт на интереси и парламентарна етика – с цел да се поддържа кворума в този изцяло делигитимиран парламент, пазен от народната любов с полицейски кордони.

-         с шпицкоманда, която обикаля софиските улици с намерението да въвежда ред в държавата и да провежда “граждански арести”, както и да налага подходящата за властта редакционна политика на националните медии – обществени и частни;

-         с народни представители, които влизат в парламента с пистолети и полицейски палки – и наричат задаващите въпроси журналистки “жрици на платената любов”.

Каквво може да се направи с такава държава? Та тя е болна – много е болна, засегната е от тежки тумори.

Обременена е от наслояваните от десетилетия омерзения, от подмяната, която тече и днес, от фасадната демокрация и лъжата, в която се валяме като прасета в кочина.

Осквернена е от високомерието, от самочувствието на непоправими циници и клептократи, които мислят, че сме още роби – че могат да си позволят с нас всичко, което им скимне.

Угнетена е от повторенията, от вездесъщите манипулации, командвани от тези червени боклуци и техния репресивен апарат, от оперативните мероприятия на оцеляващата въпреки всичко ДС-мрежа, с които се задържат във властта и управляват единствено в полза на руски и свои си интереси – но никога с мисъл за общото бъдеще на нацията.

Трябва ли да им позволим всичко това?

Трябва ли да оставим България в ръцете им – в ръцете на байганьовски типове като Пеевски, отгледани в Москва чада на Политбюро като Сергей Станишев, мазни лицемери и нагли демагози като Местан и Доган, истеричави домашни фюрери като Волен Сидеров?

Трябва ли да се вслушваме във воплите за “отговорност и толерантност”, в мащабните апокалиптични визии, с чието настъпване ни заплашват, ако това правителство падне от власт?

Мисля си, че не.

Мисля си, че има времена, в които отговорността пред нацията трябва да бъде проявена – и всеки трябва да участва – с това, което е по силите му.

Мисля си, че болната държава трябва да бъде спасена от своите тумори - и това може да стане само по оперативен път.

Мисля си, че когато една държава затъне дотолкова, че да не остане и капчица доверие в нейната политическа класа, тази класа трябва да бъде сменена, а доверието може да бъде възстановено само по един път – чрез нови избори – и само от действителния суверен на тази страдална страна – от нейните граждани.

И именно затова сме длъжни да се запитаме: в какво и за какво живеем, кои сме и къде отиваме. И по кой девиз ще живеем оттук нататък – по Ботевия или по старата ни народна “мъдрост” – според която преклонената главица остра сабя не сече?