"Произход на видовете"

Участник в протестите беше писал, че там среща свои познати и приятели, които няма какво друго да събере на едно място, освен ако няма рожден ден или ако … Пеевски не оглави ДАНС.

(http://templar.blog.bg/)

Обаче се оказа, че има. Какво друго, ако не повод да се съберат много и различни хора, са:

-       нахъсено и курдисано дуче, което да им търси сметка защо протестират, с палка и пистолет в кобур (засега);

-       негов съпартиец, възмутен докога цяла България ще бъде заложник на „шайка софиянци”;

-       очакването да видят в своите редици Р.Овч, заради засегнатите им „общи” енергийни интереси;

-       „разкритието”, че са лумпени, наркомани, хулигани.

Най-сполучлив синтез на причините за протеста, с което заслужи златна палма по гьонсуратлък, направи другарят Ангел Найденов в битността си на военен министър. Нея трудно може някой да му я изтръгне, въпреки старанието на другарите Кутев, Станишев, Стойнев и др. На другаря Найденов принадлежи „прозрението”, че правителството има солидна подкрепа в цяла България. Поради което то няма нагласа да чуе искането за оставка на „няколко хиляди протестиращи”. „… нито сега, нито през май.” Да не говорим пък за септември.

Продължение: „Самочувствието за такава позиция идва от факта, че имаме още много какво да предложим – в социални и други мерки.”

Трудно мога да оспоря, че нямат какво още да предложат. Разбира се, че имат. Проблемът е, че винаги предлагат едно и също. Винаги предлагат стока с изтекъл срок на годност. Винаги я предлагат натрапливо и без нова разумна алтернатива. Винаги се изнервят и обиждат, ако я рекламираме или пожелаем нещо различно. И въпреки това не спират да го правят. Да ни пробват прага на търпимост с един и същи номер. За тях това е толкова естествено, както за бай Ганьо, който казва: „Я да видя, тъй както съм полегнал в купето, мога ли да изям една круша.” Важно уточнение е, че крушата не е негова, а на негов спътник. Така и те си вземат от нашите круши, гледат ни в очите, докато дъвчат, мляскат и ни поучават.

Излиза, че сами се гробокопаят, както в любимата им класова борба. А после – ние сме им виновни. Ние, дето уж все намаляваме и намаляваме. Докато може би не изчезнем съвсем. Каква оставка, какви пет лева. Я да видим, тъй както не сме спечелили избори, можем ли да поуправляваме още малко. Моем или не моем.

Не мога да си представя някой от тях да гладува. Те мезетата винаги си ги поемат – с вина или без. Поемат ги с питиета и без излишни морални скрупули. Те са друга класа. Друга раса. Друг биологичен вид. Тях червеното знаме роди ги. Не майка човешка. Такива са и такива ще си останат – не „до края на света”, а до собствения си край – в смисъл на оставка. След което всичко ще се повтори с много хъс и увереност, както и с обида към неразбралия ги народ.