Защо не скачам от радост

Измъкването от хватката на мафията няма да е лесно - ще прилича повече на маратон, отколкото на протестен спринт

Последните години на страниците на този вестник отделихме доста място, за да обясним колко е опасно срастването на пари и власт в ръцете на тандема Василев-Пеевски чрез КТБ. Сега изведнъж тази тема от бутиково занимание за няколко медии се изкачи до върха на обществения дневен ред. Изведнъж името Пеевски спря да е тема табу и попадна в националните телевизии, излезе на улиците и отекна в Европейския парламент. И всичко това благодарение на правителството, което само с едно назначение (гарнирано с няколко хаотични решения) успя да постигне нещо, което стотици публикации не можаха - даде достатъчен повод на много мислещи хора да кажат в един глас "Стига!".

       По всички правила, като участник във всичко това, би трябвало да съм щастлив. Но не съм.

       Не ме разбирайте грешно - протестите в последните 20 дни са едно от най-позитивните неща, случили се в страната от доста години. Наречете го събуждане на гражданското общество или nation building - няма значение. Те показват концентрирана енергия за промяна, която има потенциал да се материализира в смислени политики. Както и да блокира всяка нова проява на мащабна корупция и откровено използване на държавния апарат за защитаване на едни или други корпоративни интереси.

        Причината да не скачам от радост е, че държавата е завладяна и проядена до такава степен, че отдавна не е възможно проблемът да се отстрани безболезнено. State capture е меко казано. Раковите образувания са навсякъде и са станали много по-устойчиви от здравите клетки -  всеки опит за химиотерапия изглежда вероятно първо да убие пациента.

        Представете си най-позитивния сценарий. Поне за мен той изглежда горе долу така: Кабинетът "Орешарски" подава оставка, президентът назначава служебен кабинет, който поставя основите за дълго отлагани смислени реформи. Есента се провеждат избори и по неведом начин те излъчват истински експертно правителство със стабилна парламентарна подкрепа, по възможност от някаква нова политическа сила възникнала от същата тази гражданска енергия по улиците. И то повежда битка за отвоюване на държавата.

        Вероятността това да се случи изглежда пренебрежима. И все пак дори и да се реализира точно това, оттук сценарият спира да изглежда толкова оптимистично.

        Правителството бързо ще стане заложник на същите тези кръгове, с които се бори. Ако то реши да разплита кълбото от зависимости внимателно и да отрязва хранилката на мафията, светкавично ще стане обект на атаки - медийни и финансови, лични и публични. Има достатъчно примери от съвсем близкото минало, като за справка можете да прегледате първите страници на вестниците на Пеевски и да ги наложите с актуалните събития. Освен това разните трибуквени групировки имат лошия навик да се обединяват, когато видят обща заплаха.

        Ако правителството реши да действа твърдо спрямо (примерно) КТБ е добре дошло - банката вече е огромна и е раздала щедро кредити на свързани фирми за поне 1 млрд. лв. Много от тях са без дейност и служат само за касички, през които парите лесно могат да потънат в други фирми отвъд граница в някоя прелестна островна държава. Така правителството ще остане с (поне) една банка с огромна дупка в баланса, която ще трябва да бъде запълнена от данъкоплатеца. С разклатено доверие в системата, което ще се измерва в теглене на депозити и обръщането им в евро, което ще заплаши валутния борд. С рецесия, намаляващи приходи, покачваща се цена на финансиране и нарастващо социално напрежение.

       Да, вероятно хората, които сега са на улицата няма да протестират. Но други (платено или безплатно) ще. И то с невъзможни искания.

      А това е само първият от поредица проблеми. Едно такова правителство ще трябва да се бори с вътрешна съпротива от хора на несменяеми постове с фиксирани мандати в съдебната власт и в (не)зависимите регулатори. Ще трябва да пресече всички канали за ощетяване на бюджета с измами чрез ДДС, акцизи и контрабанда, които захранват пленилите държавата групировки. Ще трябва да прекрати източването на пенсионните фондове и да измисли какво да прави със стотиците милиони левове техни активи, вложени в кухи свързани със собствениците им компании. Ще трябва да се действа на всички фронтове, за да се разсее всяко съмнение, че се разчиства терен за една група за сметка на друга и просто се прави преразпределение на задкулисието. Предвид настроенията на улицата, последното ще бъде почти невъзможно за доказване.

       Малко са политиците, които са склонни да поемат по този път и които могат да го извървят докрай и да платят цената, че са вкарали страната в доста сериозна икономическа криза. Но това е цената за дългите години на игнориране на проблема и тя трябва да се плати. А колкото по дълго се отлага толкова по-висока ще стане тя. Едно по-умерено правителство, което не излезе ребром срещу проблемите и срещу кръговете, пленили държавата, само ще продължи илюзията и ще им даде възможност да станат още повече too big to fail.

      И преди обрисуваният апокалипсис да стане пълен, искам да се опитам да успокоя, че България не е първата държава, която е трябвало да се измъкне от хватката на мафията. Но трябва и да сте готови, че няма да е лесно. Затова е важно да консервирате колкото се може повече от тази енергия, която сега ви изкарва на улиците. И при нужда да я използвате отново. Гарантирано ще има поводи.