Разкази

Амфетамин

-Дишай, дишай, остава още малко, хайде дишай - е крещяла в лицето на майка ми акушерката, докато е вадила главата ми от нея. Целият й нос е бил в бели прашинки от няколкото грама амфетамин, които са били задължителни преди да се влезе в операция и раждане. За останалите медицински манипулациии уставът е гласял, че може да се намали до половин грам.

Майка ми напъва, услужливите помощници на акушерката държат пред носа й няколко дози амфетамин, тя пръхти, шмърка и продължава да напъва. Аз се изстрелвам от нея изведнъж като тапа и се залепям за гърдите на главната акушерка. Лекарите и помощниците започват да крещят и да отварят бутилки, а аз се късам да рева. Дават ме на майка ми, която е опулила очите си, скърца със зъби и ми се усмихва. Не може да повярва, че е сътворила нещо толкова мало и уродливо нещо, което даже не може все още да шмърка само.

Горе-долу такава история са ми разказвали за рождението ми. Оттогава до днес нищо не се е променило кой знае колко. За трийсетината години живот все още съм малък и уродлив. Даже не ми порастна коса. А носът ми се оказа негоден за реалността на 21 век на планетата Земя. Просто защото всички са на амфетамин, а аз не мога да го шмъркам, защото ще умра. Имам хронично заболяване на лигавицата, която е толкова тънка, че всеки път, щом даже се секна, получавам остри болки в областта на слепоочието. При по-голяма доза амфетамин това ще означава незабавен мозъчен удар. Чудя се дали да не го пробвам скоро.

Но засега не го правя. Влизам в колата си и тръгвам към работа. По пътя си мисля, че съм доста различен от всички останали на планетата. Хората се женят и шмъркат заедно от шепите си, тичат, крещят, скачат и не спират даже за секунда. А аз се нуждая от своите осем часа сън всеки ден. Всеки ден! Докато всички останали на Земята успяват да навъртят поне по 25 часа в денонощието.

Чувал съм истории, че в забравени времена денонощието е имало само 24 часа. Никой в момента не може да си го представи. Чувал съм също, че едно време амфетаминът е бил нещо незаконно, било е тема табу и е било изключително вредно за здравето на хората. Това също е нещо, което никой в момента не може да си представи. Поради простата причини, че амфетаминът се е настанил в животите на всички със силата на електричеството, тоалетната хартия и лъжиците. Искам да кажа, че просто няма вариант 21 век да съществува без амфетамин. Отговорните лица в държавните институции имат задължителна дневна дажба, учениците също са на строга диета. Всички заедно търкат носовете си и крещят през цялото време. А аз оставам със своите осем часа сън и нуждата от почивка.

Карам си към работа и продължавам да си мисля за незапомнените времена, когато е имало много повече хора като мен. Сега съм само аз. И аз трябва да изпращам всичките си приятели – и лека-полека да оставам сам на този свят. Всички си отиват на достолепната възраст от 35. А мен през ден ми звънят нашмъркани репортери и ме питат дали е вярно, че ще успея да доживея до 40. Всеки месец репортерите са заменени от нови, защото предните вече са починали. Мисля, че последният умря на 32. Имаше го във вестника.

Става ми тъжно заради починалите ми приятели и пускам радиото, за да се разсея. Чувам едно безкрайно дърдорене от другата страна, в което не успявам да намеря никаква логика. Едно безкрайно изречение, което е лишено от препинателни знаци и смисъл. Президентите на Уганда и Швейцария се сбили след като се скарали за последната линия. Не мога да повярвам какви жълти новини ни заливат всеки ден. На улицата продължават да се носят толкова много хора, които безнадеждно се нуждаят от амфетамина си. Често си говоря с тях. И те са тъжни като мен. Само че са бездомни и тях не ги търсят за интервюта за столетници. Повечето от тях вече са празнували четиридестия си рожден ден. Било е толкова отдавна, че не помнят кога точно е било.

Изключвам радиото и се опитвам да се разсея. На стъклото ми се лепва един от онези наркомани на кокаин. Те са ужасни. Мият ти стъклото с такова настървение и не спират да ти говорят за любов. Добре че поне с амфетамините го няма тоя проблем. Никой не ти говори за любов. А само, че нещата трябва да станат сега, сега, сега, сега, сега. А аз вече се изморявам от това сега. Всичко върви толкова бързо, че имам чувството, че пропускаме нещо изключително важно. Убягва ми всеки път щом се замисля за него. Сякаш е пред мен и точно преди да го хвана, то просто се разтваря в небитието. Приличи на един от онези сънища, в който гониш някого и точно преди да го хванеш, целият свят се обръща надолу с главата, стъпките ти се забавят сякаш тичаш в плаващи пясъци и преди да го хванеш за ревера, се будиш.

Пускам чистачките и избутвам лицето на кокаиновия наркоман от стъклото си. Още чувам думите любов и разбирателство. Като че ли са лишени от смисъл. Едни чужди думи от далечен и неразбран език. Все едно е езикът от онези незапомнени времена.

Влизам в сегашността рязко и неудобно. Около мен е истински хаос, в който всеки знае къде е оставил кламерите си, но не знае кога за последно е виждал детето си. Опитвам се да си представя какво би било всички да седнат за миг и погледнат към небето. Толкова е красиво днес. Не мога да откъсна очи от него. Сякаш всичките ми приятели ми махат някъде отгоре. Макар че това би било странно. Всеки знае, че щом умреш, те заравят, преразпределят амфетамина ти между роднините ти и изгарят каквото е останало от теб. Чувал съм, че преди много време хората са вярвали в нещо като задгробен живот. Концецията за нещо подобно звучи абсурдно и никой от тук не може да си го представи. За нас си остава важно сега. После се е размило в световната човешка лигавица и остава като нещо неясно и смътно, невъзможно. Единственото, което съществува е този момент.

Шефът ми сграбчва рамото и докато скърца със зъби, ми подава шепа амфетамин. Изразява своето разочарование, че имам такъв дефект по рождение и рони тежки амфетаминови сълзи на рамото ми. Не спира да реве и ми обяснява, че ако ми се спи и днес, няма да има проблем да си отида у дома и да си почина. На тази дума зъбите му почват да скърцат неистово, но ревът му ги заглушава постепенно.

Мисля си за незапомнените времена, за своите приятели, за мама, която скърца със зъби. Оглеждам се и виждам едни и същи разпасани бели ризи, оцапани с бял прах сини панталони, озъбени физиономии и един-единствен момент, в който живеем. Решавам, че и аз искам да видя какво представлява този момент. Искам да разбера от толкова много време. Изливам шепата с амфетамин на бюрото си и забивам нос в нея. Дали има задгробен живот или има само сега? Даже и да си отида, няма да има на кого да дадат амфетамина ми. Просто защото никога не съм имал.

Детето на Калиманица

За всичките тия години, през които меря улици и тротоари така и не се вдигнах до Калиманица. То май вече няма и как да се вдигна до Калиманица, защото Калиманица не съществува на картата, но някак си продължава своя скромен и тих живот в още по-скромните и тихи души на малцината, на които това име говори нещо.

И на мен не ми говори, а по-скоро ми шепти, приближило се до ухото ми и навява спомени за едно невидяно и несъществуващо вече място. Това, което е останало от малкото сирамшко село, е едно вековно дърво и една стена от църквата, която някога се е издигала там. Всичко останало е язовир, който е погълнал селото с неговите обитатели, които също са съществували някога там, хранели са своите кокошки, обичали са своите млади невести и са пъдили своите улични котки от дворовете си.

Сега имам само спомена за това място, което никога не съм виждал. И споменът за едно дете, което се разхожда из дивата природа и отправя очи към мощния балкан. Бленува детето по тайните на балкана и стои с отворените си като полската широта очи и се чуди какво има зад този балкан. Праща своите верни свраки и врабчета да летят над балкана, та току виж са разбрали какво има от другата страна.

Те се връщат при своя приятел и започват да му разказват невероятни истории от своя птичи поглед на език, разбираем само за него. Детето слуша внимателно историите, не спира да гледа Балкана, още повече започва да мечтае и моли своите пернати приятели за едно перо. Те на драго сърце отскубват от опашките си по едно перо и му го дават.

Детето, което вече е пораснало, сяда на бюрото си у дома, отваря едно от чекмеджетата и изважда сврачето перо, което продължава да лъщи със същата сила, с която е привличало погледа на ловците през отминалите времена. Порастналото дете гледа известно време перото и го държи в ръцете си. Отправя взор към стената, където започва с поглед да рисува контурите на Балкана. Гали перото за последен път и започва да превежда сврачите истории на своя бял лист.

Но с перо не се пише лесно. Детето знае това и внимава изключително много да не го огъне или осакати по някакъв начин. Нежо и търпеливо драска завъртулките и си припомня сврачите истории, които превежда на познат на нас език и дава на своите верни приятели още един живот. Живот, който свраките охотно приемат, застават на близкото дърво до прозореца ти и започват да разказват своите балкански истории и на теб. Това са историите на свраките и врабчетата от Калиманица, които продължават да повтарят забравеното име на своя забравен и неразбираем език.

Добре че се намери това дете, което успя да преведе всичките тези истории и нека това дете ми прости ако с неумелите си и груби думи съм наранил сврачите пера и съм загрозил или не съм произнесъл правилно името на неговото родно село Калиманица.

* Не този, за който си мислите, а негов внук – бел. ред.