Стихове

Георги Гаврилов

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. В момента следва специалност Физика в СУ “Св.Климент Охридски”, като едновременно с това работи в Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика (ИЯИЯЕ) към БАН. Автор е на няколко публикации в периодичния печат (в. „24 часа” и сп. „Щастие”). Георги Гаврилов е подготвил за печат първата си стихосбирка, озаглавена „Уипала“ (Wiphala) – по името на седемцветния флаг на инките. Подбраните стихотворения са част от нея.

Това е имейлът на автора: [email protected]

Огънят ще ги покаже

Пълната окръжност

на идеята

е нула.

Винаги търси излизане

от нея,

подла е, увлича.

Има други,

някъде из мрака.

И зад тебе нека мостът изгори,

та огънят да ги покаже.

Те са много,

проследи ги,

осмели се.

Струва си да знаеш,

но изгаряй всички мостове зад себе си.

Огромните искри на пламъка

ще осветят света ти.

Ре

ре... ре... ре... ре...

ре...

ре...ре... ре... ре... ре... ре...

ре...

ре... вали ли ре... ре...

ре... или всичко наше ре... ре... ре...

се завръща като дъжд? ре... ре...

ре... ре... ре...

ре... ре...

ре... ре... ре... ре... ре... ре...

ре... то ли пълни до половина ре... ре...

ре... ре... наполовина празни чаши, ре... ре...

ре... ре... с мед и масло, ре...

ре... с кръв и жлъч? ре...

ре... ре... ре... ре...

ре... ре... ре...

Уипала

Небето, припомни си,

е забравено хвърчило,

скърпено от хвърчилата

на човека,

още от Да Винчи,

още от Лу Бан.

Дланите, спомни си,

са на линии от

нишката, прижулваща ги,

щом се заиздига

свързаното с нея.

То е там, все по-високо,

късче от небето,

от хвърчилото на Бог.

Макар понякога да се съмняваш,

нишката му още е в ръката ти,

и до самия край ще я държиш,

и тя ще те ранява до последно.

Винилови Отпечатъци

Иглата се завърта по браздите в дланите,

прочитайки отминалото ни.

Бръжди дъждът, записван в мрака,

с анонимното въздишане на изоставянето.

По живота и смъртта, и линиите между тях,

завърта се иглата и прескача

като с нечие задраскване в дрезгавината.

Задълбава в древното,

докосвайки небесните кресченда,

до самия край на бурята,

за да пробликне светлина.

С цвета на рози,

вън от мен, оттича се дъждът.

Engelschmerz

Цялата зряла и тежко увиснала болка

е само фантомно усещане,

от отдавна ампутираните ни криле.

Стремежът ни към синевата

е по спомен от прапаметта

на паднали ангели.

Като сухи листа, възприели

декаданса си за летеж.

Само Богът, от скука,

и милост и присмех, понявга

над черната твърд ни подхвърля,

подхранвайки тези заблуди.

Затова ни боли.

И розите по гроба на Буковски

Хендел дирижира в мрака сарабандата на летния порой,

по свойте партитури.

Бури и ръмежи.

Клавесиновият звън на капките по мрамора

с уханията на разцъфнала пропуснатост.

Под ливадите на Алпбах,

вдишал от лъчите,

Шрьодингер узнава нещо повече за копенхагенските котки.

В такива дни, и розите по гроба на Буковски,

се разтварят с възклицание: „Ура!

Все пак ще ни дочака Слънцето!“

Какъв удобен ден да си отидеш,

ден за заминаване, придаващ с дроздовете

сипкавото огорчение, че може и да не е бил,

дотам непоносим,

животът.

Алеф-Мем-Таф

Някой, някой като времето

и вятъра на времето

изтрил е от челата ни

алефа.

Че и ние сме от глина.

И сега какво?

Дали ако почакаме,

ще изличи

останалото –

МЕТ –

в порутената нео-архи-истина?

И ако да –

какво тогава?

Отначало ли започваме,

отново и отново,

докато се научим

да изписваме сами абджадите?