Стихове

Румяна Василева

ЕНЬОВДЕН

Ще ме събуди денят – с новото пролетно слънце,

метнал на рамо наръч – от смях, цветя и надежди.

Няма да закъснява, ще се втурне лудо към нас,

в душите ни – възкръснал след зима южняк.

Смирено дишат пламък вощениците бледи.

Подобно на ангели, ръсят над нас благодат

върволици от празници, с надеждица да ни сгреят.

Еньовден е.

Божие лято да налее нивите, по голи баири

великденчето да цъфне. Да си идат мътните скърби.

И под Балкана, нагънат в могъщи, орлови криле,

окичен със бели мъгли, тайно името си ще скрия

в очите на бял оман – и с червен конец китка ще вържа,

когато се кръстя, и свивам венци от самодивските билки –

преди да ги изтърколи слънцето мълчаливо към идните дни.

ПРОЛЕТ

Пролетни спомени.

Сънища за слънце през прозорците на дърветата светят.

Пролетен ден със звън на камбани – роди се, под катедрали зелени.

Нацъфтели в златен сън, кандилабри на нарциси бели люлее.

Пъ̀лни с кръвта – слънчева – потирите огнени – на лалетата свежи.

В дворовете чисти пролетта се завръща

по шарени черги от сенки на орехи, с цвят на жасмин,

носи свойто ухание бяло очите ми да засмее отново

със светъл и радостен спомен,

и уж пали тамян, а за живи раздава,

свещи гори – залези – ненаситни пожари,

бяга по баирите горе, бухнала в меки треви,

наумила си облаци да заварди – змейове млади

с първа иглика и синя тинтява, още тук е през февруари.

Аз онемяла хвърлям венец във водите ѝ бързи,

шурнали лудо в синьото, пролетно утро,

често се кръстя, плюя в пазва против уроки лоши

и се втурвам да я помилвам

боса, преди там накрай света да се срутя в годините си отминали,

да чернея в белите цъфнали нощи,

и отвята в привечер бледа

да падам с листите ѝ последни.

ВИРОГЛАВИ ПЕСНИ

Седнала на някое мрачно кръстовище,

с очите си ненаситно, до опустяло, все гледам живота,

как ми води най-буйните си коне в нозете.

За да му кажа – ей, Господине,

с очите си дреха съм ти ушила

и порта съм ти направила от сърцето си,

където най-светлото може само да влезе.

И, ако дадеш, нека всичко да е красиво,

и да не станува в мене скръбта,

а времето някъде да заровя,

и да ми дойдат на гости по Коледа

или Великден, Света Богородица,

всичките ангели,

грешните хора,

да целуна ръката на Господа,

да потропам на манастирската порта с душата си.

Да се помоля там, да те питам за най-важното,

за мъничко слънце да моля –

да ми грее в къщата

и да питам с премаляла душа,

кажи ми, Господи,

дали не съм се побъркала,

щом те питам,

за тази пуста наша – дялана, недодялана мъка и самота,

за това недописано щастие.

И най-вече да питам,

за опустялата любов на човеците,

дето все ходи от врата на врата –

да търси я хлебец,

я парче сирене,

я малко дръвца – да си постопли вековните кокали,

и да вика,

че уж пътя го знае,

че ѝ трябва само малко здравец, босилек,

пепел от мравка, боб,

я акъл,

и все се лъже,

че го нямало никъде, това, нашето щастие,

нямала сила,

женска била силата ѝ, сламена,

за късмет и за баене не ставала

и да пропъди някой голям дявол или таласъм,

веди и немотии, някоя голяма беда, болест и беднотия.

Не ѝ вярвай, Господи.

Има хубост тя.

Да разцъфне градина.

Да затрие небето.

Да втренчи звездите.

Земята да занемее.

И да изяде главата на дявола даже.

Но хич не го виждам вече де ли е тая пустия, животът.

Аз ли го бързо живея, Господи, или Ти викаш ни – бързо.

И сърцето, петелът все по-често, изкукуригал, кукурига

и на заник и на изгрев, хиляда пъти,

без да спира и през деня и нощя.

На шарени черги, на проскубани козяци сме станали – вече

и времето все в тях тъче ли, тъче.

Дордето си свърши конците и вълната,

ще ни влече

на дарак,

на пусия –

ще ни ловува в горите си – тилилейски,

ще ни оре на нивите си, наши и чужди,

ще иска диван чапраз да му стоим,

бистра вода да му носим в менци.

И ще ни казва – все тая,

че сме един ангел с рога,

ще ни дума думи тежки и лъжи,

по седенки и по раздумките женски

ще ни дебне – да ни вземе душата,

ще ни кара със сито ситно да му гребем звезди от небето

и да му вържем някое и друго лудо ветрище в торба,

или за късмет да пием суха вода.

Против зло.

А той да ни гледа сеира, седнал там, горе, на баира,

от тази си, негова, небесна чаршия.

А ние ще чакаме своя живот

в бяло, червено да ни нашари,

с бяла надеждица да ни върже на мартеница,

с червено конче – за любов, за здраве, да ни нарече,

да ни закачи – я на плет, я на врата, на дрян или на небе.

И за благодарност – думи после иска да му редя,

на приказки благи, майстор да стана.

И китка да му вържа за всичките чудеса.

Да се сбъднат.

Пише ги в тефтера си, Господ, тези мои приказки, при думите свети.

И дано после оживее написаното в кокиче, във венец, и в дете.

В далечни води да не ходи денят,

докато,

вързала конската му грива за своите си, вироглавите песни,

не се вселя – в душата на вятъра.

Да се ветрея с ангели по небесните пътища.

Да кацам с птиците на високо дърво и да пея.

Звездните песни.

Тогава

със сигурност в зори ще се пръсна над някое буйно огнище,

над някое вампирясало или Божие селище,

скришно,

да изгрея в прозореца вечер,

да се огледам

в кладенчова вода

и да стана сълза и роса,

набодена на някое хубаво цвете,

на агънце – да си блея,

на момиче –

дъжд –

да му поливам, да си умие лицето.

А аз на залез да се шмугна с вятъра

в някое дере.

Където мирише още на ланшната зима

и да си свия тютюна

с мирис на топла земя и на шума,

да седна под сянката – дългата сянка на времето,

чиста работа,

и да слушам бавно шумоленето –

на най-скришната му и смешната истина.

КАРТИНА В СРЕБЪРНА РАМКА

* * *

Ще съм картина в сребърна рамка.

Обрамчена в строгост и самота.

* * *

Без добър ден, без сбогом, без прошка –

във залива тихичко ляга нощта.

Където е вопъл

всеки крясък – късен – на чайка.

И бризът ухае още – на пясъка топъл.

На нечие щастие и тъга.

* * *

Ще се оглеждам

за някой закъснял посетител,

който ще се тюхка, че е платил за Мона Лиза,

а аз ще изглеждам като жена

от старите снимки,

облечена в бяло и черно,

със сива коса.

* * *

Отплават – няма ги вече – птиците,

лунни създания от светлина,

закъснели,

забравени мигове, откраднали

образа ми, или някое мое копие.

Вярвам, покълват някъде другаде,

очакват ме – всичките.

Най-сетне да се родя.

* * *

А може би някой ме е отвлякъл.

И ме реставрира.

Изтривайки цялата ми душа.

Боже, ако наистина съм Мона Лиза.

Лео ще се обърне в гроба.

А Винчи ще страда.

И после аз, нали така съм привикнала,

че вече съм друга,

просто не забелязвам и тази лъжа.

* * *

Репетират пролетно идване –

на света – макар с болка да бягат

днес есенните листи,

рози увехнали.

Идат към мен всеки миг с ветрове.

Да забравя

в кой сън съм сега пропаднала – камък,

и как в спомена, както винаги, закъснявам,

подранила най-сетне, когато денят си отива,

закичен с моите хиляди имена.

Ще се върне щедрост предишна,

с бели ризи и топли лета – радостта.

Ще отплават болката и тъгата.

Ще си иде маршът – в очите –

от любими покойници, износени мечти и палта.

Ще падат – забити в земята –

дъждовете – на талази от смях.

И ще се топят ледовете.

В картините тежки, романтични и вечни,

нали няма никога да увяхват теменужките,

кокичета бели, ароматните фрезии.

Ще ми напомнят винаги за цветчета от пролетен сняг.

* * *

Аз ще си стоя в музея.

Осветена от единствена лампа.

Ще чакам завесата да падне –

или да се вдигне.

И да си тръгне – най-сетне –

пазачът на време – от нас.

ВРЕМЕННИ ДУМИ

Марсоходът „Кюриосити” кацна на Марс и намери нещо удивително, най-вероятно следи от разум.

Пързаля се умът по думи чевръсти,

до втръсване омотан в точещи се копринени нишки,

или оглушал в метафорично жужене на форми и звук.

Слуша прехласнато пиленето на нечии зъби

и брои край комина, на топло, рендосването на души,

колко пролети е измолил –

закичени със зюмбюли, селски моми, на мегдана,

след някоя нощна вакханалия или полу-флирт със съдбата,

и колко лета, пияни – от ерзац питиета и пясъчни дюни,

скрили разпиляното време

в няколко стари бутилки и джапанки – избелели,

колко кратки писъмца за раздели

и дълги – с нощни сбогувания, за всяка нова любов –

все последни и завинаги пеперудени, са изписани.

Брои на пръсти колко пъти сме успели

да запушим устата ѝ – на съдбата,

да натъпчем в ненаситните ѝ, безбройни гърла,

като между приятели,

няколко скарабея, омотани, за закуска на паяци,

и зайци, убити за вълци,

слова на учители, на пияници и червеи,

разчекнати между човките на два ненаситни и рошави гларуса,

и всички кристални, блестящи парчета от стъклени мечти, мачти

и счупени чаши, вдигани някога в чест на всички вселенски беди,

когато пияни светове и звезди и мисли се катурват във мрака

на краката си гумени,

калайдисани от среброто на всички планетни луни.

Край светилищата свещени маговете на думи –

писачите на благородни лъжи,

заедно с няколко камъка на Стоунхендж,

забравили, че са неми и слепи от векове, кимат и гледат прехласнато

голите или излети в калъпи за сиви, чугунени заготовки,

малко втръсналите ни истини и добри намерения

на няколко, богати зевзеци.

Над каменните чела на друиди и жертвища, над земната пръст,

Мъж, направен от глина,

Жена от ребро

и Бог от дърво

изписват с трепет цитати от Корана, Библията или Тората

върху стели, върху пропукани сводове и стени

с очи – йероглифи на времето,

мятат по звездни течения рибарските мрежи на Стареца от Морето

в безкрайните си съновидения,

но улавят само каменни сълзи на няколко съблазнителки – сирени и вещици,

неизгорени още на клада,

пълни с пясъци и трилобити космически кораби на изчезнали цивилизации.

И после хвърлят потните си ризи и мокрите мрежи,

главата на Медуза Горгона с коси от звездни змиорки,

уморена от хорските приказни думи, земна жена,

да се сушат с няколко чироза

на шестраменния кръст на слънчевите, небесни простири.

И на една от антените на „Кюриосити”.