За подмяната на историята с идеология: думата олигархия

Стефан Димитров

Струва ми се, в момента се наблюдава едно енергично усили за подмяна на история с идеология. Това усилие произлиза от средите на едно ляво, с твърде неясни контури в съвременността на България – от, на пръв поглед, съвсем естественото симпатизиране на определено социално мислене, апелиращо за равенство, справедливост и солидарност в обществото, до собствено медийно институционализираното партийно представителство на превъплъщенията “на левия хегемон”, ако мога така да се изразя. Очевидно такива апели се излъчват от реторическата патетика на БСП, от странно интелектуализираното говорене на ДПС, от призивите на парадоксално съветизираното националистко движение, от една знайно и незнайно на кого служеща, интелектуално обезличена социологико-политологическа армия и т. н. Такъв дух, мисля, силно се опитва да доминира публичността ни: дух на подмяна на историята, на най-непосредствената ни история – на нашето историческо “вчера”, с идеологията на деня.

Какво имам предвид? – Нещо много просто. Ясната историческа оценка по определени показатели на последните, да кажем осем години на управление на страната, ясната съпоставката, съгласно критерия на действително извършеното при управлението на Тройната коалиция и съответно на ГЕРБ, би позволила и ясна оценка, и така би създала възможността да се направи реална равносметка. Такива показатели са отношение към сътрудниците на ДС, усвояване на пари по европейски проекти, инфраструктура и т. н.

В тази историческа равносметка би се видяло къде е имало воля за нещо, съгласно въпросните показатели, и къде не, къде е имало компромис, а къде не. Това на свой ред достоверно би ни насочило към конститутивните интереси на съответните правителства и към техните възможности към съответните периоди. Така всъщност би могло да се даде ясна оценка на това изминало време, на неговите дейци или политически субекти. Ако пък бъде дадена ясна оценка, би настъпила и ясна ценностна поляризация, разделение, съгласно доминантните ценности на едното и другото управление, което да направи на свой ред и ясен политически вменяемия, т. е. същинския, избор, защото факт е немалката електорална невменяемост.

Такова изясняване днес не е желано. Чувства се огромно усилие на официозната публичност срещу подобни опити за яснота: яснота, която вероятно се преживява от носителите на тази публичност, от нейните поръчители и протагонисти като опасност. Това усилие се извършва по пътя на едно изключително яростно реторично лукавство, идеологическо по характер, на перманентни подмени и смесвания на факти, с проверими и непроверими твърдения, поетични възвания (тук с неприязън в мен асоциативно се явява интелектуално девалвиралият образ на Велислава Дърева) и най-обикновени лъжи. Това усилие за съжаление намира и силна подкрепа в една може би естествена нагласа на гражданска амортизация, на резигнация, на леност за морален избор, а може би и в определена особеност на низкото в нашия народ, която Алеко отбелязва с Бай Ганьовското “Всички са маскари”.

Повод за това разсъждения ми дава нещо много частно – натрапващата се, в актуалния политически речник, употребата на думата олигархия. Олигархия, трогателно обезцветена дума, не дотам ясна, че да се знае какво точно се има предвид с нея (тук идеологически е делегирано на верните да се досетят, а останалите следва да възприемат) е настоятелно лансирана.[1] Всъщност, публичността настоятелно е озвучена от ред обезличаващи метафори, замазващи всяко различие, които в голяма степен целят едно идеологическо размиване на историческата разлика, на различаващите специфики и свеждането на всичко в обезличената невъзможност за автентичен ценностен избор – почва, върху която лявото процъфтява.[2]

[1] Между другото, до преди няколко години БСП бе известна като “партията на милионерите”. Сякаш сега с олигарсите нещата са по-различни. Те нямат партия, те са навсякъде в политиката и стопанството на страната. Тях ги има и в ГЕРБ, че дори и предимно там. Тях ги има като едно задкулисно управление, чиито произход нямало значение какъв е. Хората не се интересуват от ДС, от... минали работи (спомнете си апела “да гледаме напред, а не назад”). Те знаят че има мафия, без значение на нейните метаморфози през различните партии. Последните по този начин се оказват еднакво зло. Е..., все някоя от тях трябва да управлява, докато надеждата за нещо по-добро расте и крепне.

Чуват се разни неща за имотното състояние на президента, както, навремето, за апартаментите на Цветан Цветанов, дали пък и те на са олигарси като Деян Пеевски, дали не са едни и също? Не знам какво е имотното им състояние, но при всички случаи, противно на известната сентенция, пропагандният подход е: заличавай разликите и владей.

[2] Едно уточнение, това не следва да се разбира като писано в защита на ГЕРБ, а в защита на позицията, в която попадна ГЕРБ на предишните избори. Не мога да крия, че тази позиция, в условията на ясна морална поляризация, ми бе симпатична, защото тя означаваше ясна демаркация. Демаркация от една страна на която се подредиха БСП, ДПС, Атака, ДСБ (с Атака и ДСБ случаят е най-тъжен, предвид искрената нагласа на част от техните електорати), Движението на Меглена Кунева и прочее.

Разбира се, остава открит въпросът, дали ГЕРБ биха могли да удържат тази позиция като собствено политически, което, в собствения смисъл на думата, означава и морална.