Ден на генетичната българщина

Геноцид - дума, създадена през 1944 г. от американския юрист от полски произход Рафаел Лемкин в книгата му "Управлението на Оста в окупирана Европа" по повод нацисткото унищожаване на евреите, буквално "убиване на племе, от гръцки genos "раса, вид" cide, от латински cidere "убивам" (Online Etymology Dictionary)

Когато "Атака" предложи нещо, основният риск е, че предложението ще е глупаво. Другите проблеми идват едва след това.

Идеята да се въведе в празничния календар на българина почивен ден, посветен на българския геноцид, е особено нелепа. Ако някой наистина иска да довърши процеса на национално обособяване на българската общност, най-неуместният, макар и често близък до нашето сърце, начин е да го прави чрез формулата: "някой систематично се опитва да ни унищожи, следователно съществуваме".

Подобна дата ще надмине дори и Деня на българските будители. Комбинацията от двата празника ще изпрати едно-единствено послание до самите нас - българите са заспала общност, която, от една страна, бива будена от своите, от друга - клана от чуждите. А ще го изпрати само до нас, защото никой отвън няма да обърне внимание или да разбере смисъла на такива дати.

Подобен ден не само няма да обедини националната българска общност (независимо как искаме да определим границите и), но и

ще удари още една балтия по нараненото ни самочувствие

и по шанса някога да разберем какво всъщност сме ние, българите. Той ще подчертае и още едно обществено разделение - на необразовани и образовани. Едните ще искат да се махнат оттук, другите ще се свият в ъгъла и ще изскачат оттам от време на време, за да подкрепят някой, който им казва, че ни колят, гонят и мразят.

С кой акъл някой ще нарече геноцид българската съдба в Отоманската империя, след като терминът е създаден, за да обозначи нацисткото изтребление на евреите? Как би погледнал всеки един арменец на нашето твърдение: "Милион и половина? А, и ние си имаме идентичен случай, български мюсюлмани избиха населението на Батак. Сега си имаме и празник по този повод."

Разбира се, някой може да вземе да предложи ден на турския геноцид дали на основата на някое от множеството преименувания и покръствания на турци и помаци или пък на опожаряването на Доспат през 1885 г., събитие, за което много-много не говорим.

Не знам докъде ще стигне спорът за геноцида, ако започнем да се ровим из историята, за да намерим случай, в който 350 хиляди българи са били принудени да си напуснат земите в рамките на една година. Турците ще ни избягат доста напред в това съревнование, и то с далеч повече материални доказателства, защото това им се случи само преди 20 години.

Самата идея обаче да седнем и да наддаваме кой колко жертви е дал, кога ги е дал, кой пръв е започнал, кой кого откъде и кога е прогонил и чии са били тия земи преди триста, хиляда, две, или осем хиляди години, няма да ни отведе кой знае къде. Подобен спор само ще ни закопае в тинята на примитивния национализъм, чийто продукт обикновено е геноцидът.

Новата история на Европа изобилства от примери на крайни и не толкова крайни репресии на една национална общност спрямо друга. Българинът не е света вода ненапита в това отношение. Последното преименуване на турците не е единственият ни грях. Българското поведение в окупирана Македония през Втората световна война може спокойно да се нарече дивашко. Ние мислим, че не сме участвали ефективно във войната на страната на Германия, но гърците ни смятат за окупатори на онова, което ние си мислим, че са български земи, а те си мислят, че са гръцки, други вероятно ги смятат за турски, а пък трети или четвърти ги броят за македонски.

Масовите национални прочиствания по балканските земи често са ставали със съгласието на властите на прочистваните народи - като например размяната на православно и мюсюлманско население между Гърция и Турция през 1923 г., когато над един милион души са били "разместени" против тяхната воля, но по воля на техните представящи ги правителства. Дали не трябва някой да предложи ден на балканския геноцид, в който всички балкански народи да отбелязват дивата си склонност да се отнасят към съседите си и към самите себе си с като освирепели деца, останали извън контрол в училищния двор?

Ако ние искаме да възстановим или изградим колективното си самочувствие

би трябвало да се вгледаме в някакви други дати

Дали това ще е Съединението или дати, свързани с разпада на комунизма или спасяването на българските евреи, дали ще си припишем изобретяването на компютъра, или ще обявим рождения ден на Борис Христов за ден на българската опера, дали ще построим музей на неолита по българските земи, или пък ще обявим България за земя, свободна от изкуствени торове (категория, в която "Атака" надали ще може да се вмести), не е от такова значение.

Разбира се, има и друга задача пред новото българско правителство, свързана с националното ни самочувствие - да извади историческите изследвания и образованието по история от скута на Иван Вазов (мой любим писател) и да ги прати в националистично необременени изследователски и образователни центрове.

Вероятно най-добрият начин да поддържаш национално самочувствие е чрез обективно изследване и преподаване на историята на своя народ. Подобен подход към историята и образованието ще изсмуче кръвта на всяка партийна формация, която се захранва от реални или измислени етнически и религиозни конфронтации. Което, разбира се, е още едно основание да се напише учебник по "Необременена история на българските земи".

Други коментари от Юлиан Попов може да прочетета на блога му

От: http://dnevnik.bg/